8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 157
гр. София, 27.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1587 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Ю. А. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. П. Ч. и ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Д. С. срещу решение № 1556 от 21.06.2013г. по в. гр. дело № 4182/2012г. на Софийски апелативен съд, 2 състав, с което е потвърдено решение № 5472 от 15.07.2012г. по гр. дело № 12170/2011г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 9 състав в отхвърлителната му част и в частта, с която е присъдена лихва за забава от деня на настъпилото ПТП.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над присъдените 25 000 лв. до предявения размер 65 000 лв. Релевира касационни основания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като излага доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 4/23.12.1968г./, които се решават противоречиво от съдилищата /решение № 410/29.10.2008г. на ВКС, решение по гр. д. № 2205/2011г. на САС, решение № 515/07.06.2010г. по гр. д. № 129/2009г. на САС и решение № 1924/07.04.2011г. по гр. д. № 1852/2009г. на СГС/ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Справедливо и адекватно ли е постановеното решение на претърпените от ищеца неимуществени вреди, предвид динамиката на икономическите и социални условия в страната?
Дали има несъответствие между присъденото от СГС и потвърдено от САС обезщетение за неимуществени вреди и характера и степента на тези вреди и дали постановеното от САС решение отговаря на нормата на чл. 52 ЗЗД?
Справедливо и адекватно на уврежданията ли е постановеното решение?
Спазен ли е принципът на закона за присъждане на справедливо и адекватно застрахователно обезщетение?
Съобразено ли е присъденото обезщетение със спецификата на случая?
С оглед динамиката при приложението на посочената правна норма включват ли се в критериите за справедливост, прилагани от съдилищата, промените на законодателството и на обществено-икономическите и социални условия в страната и следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени?”
Касаторът – ищец аргументира онованието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с възможността да се създаде порочна съдебна практика, което ще обезсмисли правоотношенията по риска „Гражданска отговорност“, с необходимостта от установяване на такъв размер на обезщетенията за неимуществени вреди, който да е в синхрон със съдебната практика на страните от ЕС и едновременно с това да се постигне определяне на адекватни на обезщетенията размери на събираната от застрахователите премия по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Поддържа становище, че значението на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди нараства, предвид тенденцията на завишаване на броя на ПТП и влошената инфраструктура, както и с оглед изоставането на законовите разпоредби от развитието на обществените отношения. [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част, тъй като не са посочени точно и мотивирано основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а относно прилагането на критерия справедливост по чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна съдебна практика, с която съдилищата в страната се съобразяват.
Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца законната лихва върху присъдените 25 000 лв., считано от датата на настъпилото ПТП – 21.09.2006г. Релевира доводи за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 72/30.04.2009г. по т. д. № 475/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 96/18.07.2011г. по т. д. № 610/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.:
„В какъв срок се погасява правото за претенция за лихви на увредения, когато искът е заведен срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента?“
Ю. А. Г. оспорва касационната жалба на ответника и поддържа становище, че въпросът за лихвите е решен съобразно практиката на ВС – решение № 1048/18.07.2001г. по гр. д. № 1022/2000г. на ВС, IV г. о.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в тях и изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че към момента на причиненото ПТП на 21.09.2006г. отговорността на водача на МПС марка Опел, модел А. била застрахована по риска гражданска отговорност при двамата ответника и с оглед разпоредбата на чл. 208, ал. 4 КЗ, допускаща осъществяване на имуществено застраховане при повече от един застраховател, е налице застрахвателен нтерес за сключване на втората по време застраховка, договорът за която е сключен с предпочитания ответник. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП с делинквент водача на лек автомобил М. и е направил извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец, управлявал лек автомобил Опел А., поради недоказаност на инвокираното от ответника възражение – не е налице причинна връзка между уврежданията на ищеца с превишаването от негова страна с 10 км/ч. на определената за мястото на катастрофата скорост.
При определяне размера на обезщетението въззивният съд е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвено от вещо лице д-р Т. Г. Д. поради това, че уврежданията на ищеца са травматичти и изготвяне на заключението след преглед на пострадалия, а не само на база медицинската документация, каквото е заключението на вещо лице д-р А. Т. М. -специалист по съдебна медицина.
Решаващият съдебен състав е установил, че в резултат на настъпилото ПТП ищецът е получил счупване на горния край на лявото бедро, счупване в средата на лявото бедро и охлузвания по главата и цялото тяло, т. е. била е счупена най-здравата част от човешкото тяло. Осъществени са три хирургични интервенции, при първата от която е направено наместване на разместени фрагменти и фиксация с остеосинтетичен материал, при втората операция – отстраняване на статичния винт и динамизиране на мястото на счупването, а при третата – отстраняване на инплантираните метални детайли. В резултат на двойното счупване възстановителният период е продължил една година като след всяка операция в период 3-4 дни до една седмица ищецът е търпял силни болки. Въззивният съд е съобразил, че към момента на извършения от вещо лице д-р Д. преглед самостоятелната походка на ищеца била възстановена, но лявото бедро било по-слабо от дясното, крайникът – скъсен с 1.5 см. При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение въззивната инстанция е съобразила горепосочените увреждания, обстоятелството, че травмата е средна по тежест, и е отчела възрастта на пострадалия към момента на злополуката, която е способствала за регенеративните процеси. Въззивният съд е приел, че не е обоснована причинната връзка между артрозните изменения в левите тазобедрена, колянна и глезенна стави и процесното ПТП, както и между изместеното костно парче в глезенната става, което ще налага периодично лечение в бъдещо време, и ПТП-то. Изложил е съображения, че не се налага извършване на нови оперативни интервенции, скъсяването на крайника с 1.5 см. е в рамките на анатомично допустимите отклонения и не се отразява на статиката на тялото, а видимата слабост на увреденото бедро се дължи на загуба на мускулна маса поради обездвижване на крайника, която ще се възстанови при по-активното му натоварване. Поради това съдебният състав е направил извод, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетение 25 000 лв. отговаря на изискванията на закона и трайната практика на ВКС за определяне на паричен еквивалент за обезщетяване на неимуществените вреди.
Изводът за неоснователност на въззивната жалба на ответника и правилност на решението на Софийски градски съд в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца законната лихва върху присъдените 25 000 лв., считано от датата на настъпилото ПТП – 21.09.2006г., е аргументиран с гаранционно-обезпечителната функция на обезщетението по риска гражданска отговорност, при която застрахователят следва да заплати същото по размер обезщетение, каквото би дължал деликвентът, на което основание без изрично препращане към разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, начисляването на лихвата следва да започне от деня на деликта.
По касационната жалба на касатора – ищец:
Посочените от касатора – ищец въпроси са свързани с определяне на конкретния размер на дължимото застрахователно обезщетение и критериите за определяне на този размер по чл. 52 ЗЗД и в този смисъл са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на делото и са обусловили изводите на въззивната инстанция. По отнешение на тези въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г., както и постановените множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС по реда на чл. 290 ГПК понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, техните степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще и други относими и доказани обстоятелства. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.
В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с вида и характера на търпените от ищеца болки и страдания от причинените в резултат на настъпилото ПТП увреждания, тяхната продължителност и интензитет, отчел е, че походката на пострадалия ищец е възстановена, не се налага извършване на нови оперативни интервенции, скъсяването на крайника с 1.5 см. е в рамките на анатомично допустимите отклонения, не се отразява на статиката на тялото, не предпоставя изкривяване на таза и гръбначния стълб и е съобразил възможността за възстановяване на мускулната маса на увреденото бедро при по-активното му натоварване. Предвид изложените съображения и като е отчел момента на настъпване на застрахователното събитие – 21.09.2006г. и на причинените на ищец болки и страдания, въз основа на които е определил размера на обезщетението, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Не е налице и твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Различният изход по спора по представените отделни съдебни актове /решение от 30.12.2012г. по гр. д. № 2205/2011г. на САС, решение № 515/07.06.2010г. по гр. д. № 129/2009г. на САС и решение № 1924/07.04.2011г. по гр. д. № 1852/2009г. на СГС, постановени по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, и решение № 410/29.10.2008г. по н. д. № 396/2008г. на ВКС, І н. о./ е обусловен от установената по всеки отделен случай конкретната фактическа обстановка, съответните болки и страдания, които са специфични за всеки случай, и събраните доказателства по всяко дело.
Останалите оплаквания в изложението по този въпрос представляват основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доколко при обсъждане на събраните доказателства и установяване на фактическата обстановка въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос относим към правилността, респективно обосноваността/необосноваността на въззивното решение, и не може да обоснове наличие на някоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на касатора – ответник:
Съгласно Тълкувателно решение от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираният от касатора – ответник правен въпрос „в какъв срок се погасява правото за претенция за лихви на увредения, когато искът е заведен срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента“ е материалноправен и е включен в предмета на делото в първоинстанционното производство, предвид въведеното от ответника с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност на претенцията за лихва за забава по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Този въпрос обаче не е обусловил правните изводи на въззивния съд по делото, тъй като съдебният състав на Софийски апелативен съд въобще не се е произнесъл по него.
Обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил релевираното от ответника възражение за изтекла погасителна давност относно претендираната лихва за забава, и направеното в тази връзка оплакване във въззивната жалба обуславят релевантен процесуалноправен въпрос относно правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК и задължението на въззивният съд да обсъди релевираните във въззивната жалба доводи, какъвто не е поставен от касатора – ответник.
Съгласно мотивите в т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. След като касаторът – ответник не е посочил релевантния за спора процесуалноправен въпрос, а формулираният от него материалноправен въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд, се налага извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта за лихвата за забава.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на страните не се дължат. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1556 от 21.06.2013г. по в. гр. дело № 4182/2012г. на Софийски апелативен съд, 2 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.