4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
София, 23.03.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№6926 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №4184 от 11.06.14г. по в.гр.д.№9757/13г. на Софийски градски съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд след отменително решение на ВКС, е отменено частично решението от 15.03.12г. по гр.д.№1082/2003г. на Софийски районен съд, 53 с-в и съделителката М. Х. А. е осъдена да заплати на Д. Т. Ч. и Е. Б. Ч.-Ч. на основание чл.346 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС сумата от 3768 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот за периода 01.04.2003г. – 31.03.2008г., както и сумата от 2363,37лв. – обезщетение за лишаване от ползване на същия имот за периода 01.04.2008г. – 19.05.2011г., заедно с лихва за забава върху двете обезщетения в размер на 1820лв. за периода 31.03.08г. – 19.05.11г.
Касационна жалба срещу въззивното решение в посочената част е подадена от М. Х. А..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно въззивният съд е отхвърлил направеното от нея при новото разглеждане на делото възражение за изтекла погасителна давност. Не било отчетено и обстоятелството, че получената от нея писмена покана е подадена само от съделителя Д. Т. Ч., но не и от съпругата му М. Х. А., а освен това тази покана съдържала искане за заплащане на наем, а не на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Налице ли е писмено поискване по чл.31, ал.2 ЗС за съделител, който не е направил искане и не фигурира в нотариалната покана на друг съделител до съделителя-длъжник.
2. Връчената нотариална покана от съделител, в която се иска плащането на наем в определен размер и срок, може ли да се счита за покана за заплащане на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС.
3. След връщане на делото от ВКС с указания до въззивния съд за ново разглеждане от друг състав ответникът по делото има ли право да се позове на ново защитно средство, каквото е изтеклата погасителна давност за част от дължимото обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, при положение, че причината за неизтъкването и необсъждането на погасителна давност е в резултат на отхвърлени претенции на ищците от първоинстанционния и въззивния съд при първоначалното разглеждане на иска.
4. Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с възражението на ответника за погасяване по давност на част от обезщетението за периода 01.04.2003г. – 31.03.2008г. и лихвите към него.
Ответниците в производството Д. Г. Ч. и Е. Б. Ч.-Ч. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество от ВКС. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Първите два въпроса са свързани с възражения срещу поканата по чл.31, ал.2 ЗС, които за първи път се правят в настоящото второ по ред касационно производство. Те не са били поставени при разглеждане на делото от първия състав на ВКС, нито преди това пред предходните инстанции. Вторият въззивен състав не се е произнасял по тези въпроси, а и не е бил длъжен да се произнесе, след като делото му е било върнато от ВКС със задължителни указания да изследва какъв е размерът на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС и да го присъди. Ето защо въпросите не са определящи за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и затова по тях не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това – по поставените въпроси не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Жалбоподателката не е посочила практика на ВКС или влезли в сила решения на окръжни или районни съдилища, в които да се дава разрешение на поставените въпроси и това разрешение да противоречи на обжалваното в настоящото производство решение на Софийски градски съд. Представеното с жалбата определение №1100 от 06.11.13г. по гр.д.№4669/13г. на ВКС, ІІІ ГО, не се включва в кръга на практиката, която има предвид чл.280, ал.1 т.1 и т.1 ГПК, вр. т.2 и т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГК на ВКС, тъй като не е решение, а определение по чл.288 ГПК, което не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Освен това посоченото определение разглежда въпроса дали поканата по чл.31, ал.2 ЗС може да изхожда от лице, упълномощено от част от съсобствениците, докато в настоящия случай се поставя друг въпрос – дали поканата по чл.31, ал.2 ЗС може да изхожда само от единия от съпрузите, притежаващи в СИО идеална част от един имот. Въпросите не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разрешението на първия въпрос се съдържа в чл.24, ал.2 СК, според който всеки от съпрузите може да извършва действие на управление на общото имущество, каквото безспорно е подаването на писмена покана по чл.31, ал.2 ЗС, а по втория въпрос няма спор, че обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС се съизмерява със съответната част от наема, който би могъл да се получи от общата вещ.
Вторите два въпроса са породени от обстоятелството, че едва при повторното разглеждане на делото от въззивния съд съделителката М. Х. А. е направила възражение за погасяване по давност на вземането на другите двама съделители по чл.31, ал.2 ЗС. Това възражение не е било уважено от съда по съображения, изведени от т.12 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС /въззивното производство се развива по правилата на ГПК /отм./. Изтъкнато е, че при новото разглеждане на делото от въззивния съд е допустимо позоваването на нови защитни средства, каквото е възражението за погасителна давност, но само ако бъдат посочени нови факти и обстоятелства, настъпили след първоначалното разглеждане на делото, каквито в случая не са налице. Освен това съдът е посочил, че още с предявяването на претенцията по сметки в съдебно заседание на 31.03.2008г. ищците са съобразили петгодишната погасителна давност, като претенцията им обхваща само минал период от 01.04.2003г. до 31.03.2008г.
Изложените от въззивния съд мотиви не противоречат на посочената от жалбоподателката практика на ВКС. Решение №83 от 10.04.2012г. по гр.д.№739/11г. на ВКС, ІІ ГО е постановено при различни обстоятелства, затова не може да послужи като пример за противоречива практика. По това дело е имало проведено само едно въззивно производство и там изобщо не се е поставял въпросът за възможността да се изтъкват нови защитни средства пред втория въззивен състав. Напротив, този въпрос е разрешен с т.12 на ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и обжалваното в настоящото производство въззивно решение е съобразено напълно с даденото разрешение от ВКС. Неотносимо към настоящия спор е и решение №22 от 02.03.2011г. по гр.д.№722/2010г. на ВКС, ІV ГО, тъй като при него се разглеждат преклузии по новия ГПК от 2008г., каквито не възникват по настоящия спор. Определенията по чл.288 ГПК по този въпрос не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, затова не следва да бъдат подробно обсъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №4184 от 11.06.14г. по в.гр.д.№9757/13г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: