О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
гр. София, 26.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3148/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. В. К. и С. В. К. от [населено място] срещу въззивно решение № 749 от 06.02.17г., постановено по гр.д.№ 11019/15г. на Софийския градски съд, ІІІ- Б, с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение от 06.04.15г. по гр.д.№ 59810/12г. на Софийския районен съд, 37 с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против Р. К. М., Г. М. Ц., А. М. М., А. М. Ц., М. Г. Ц. и Б. М. Ц. искове с правна квалификация чл.53, ал.3 ЗКИР /първоначална редакция/ за признаване за установено, че ищците са собственици на основание договор за делба и наследствено правоприемство на част от недвижим имот, заснета в границите на имот № 614 по кад.план на [населено място] от 1956г., означена по точките 1-4-З-Ж-1 на скицата към допълнителната техническа експертиза, неразделна част от решението, съответно заснета в границите на имот № 761 по кад.план от 1977г., която част е означена по точките Г-3-Д-Г на същата скица и заснета в границите на имот с идентификатор 00357.5349.22 по КК от 2012г., означена по точките 5-6-Б-5 на скицата.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че в съществуващия спор за собственост ищците в първоинстанционното производство В. В. К. и С. В. К. не са установили по реда на пълното и главно доказване техният общ наследодател Г. Б., чието имущество е поделено с договор за доброволна делба от 23.02.1948г. с нотариална заверка на подписите, да е притежавал правото на собственост върху парцел ХІІІ-53, кв.53 по плана на [населено място], сега имот с идентификатор 00357.5349.36. по КККР от 2012г. Посочено е, че при спор за собственост този договор не легитимира ищците като собственици на имота по наследство, тъй като според действалите тогава разпоредби при заверката на подписите нотариусът не е извършвал проверка относно принадлежността на правото на собственост на недвижимия имот, предмет на доброволната делба. Посочено е, че ищците не са установили по кой точно от плановете, действащи в годините за този и за съседния имот на ответниците /парцел ХІІ-55 от кв.53 по РП от 1929г., сега имот с идентификатор 00357.5349.22/ е налице грешка в кадастралната основа. Първата дворищна регулация от 1929г. не е била приложена, поради което парцелните граници не са се трансформирали в имотни такива, които да служат като основа за следващите планове. Дворищнорегулационната линия между парцели ХІІ-53и ХІІ-55 от кв.55 по РП от 1929г. не съвпада с имотната граница между имот пл.№ 613 /на ищците/ и имот пл.№ 614 /на ответниците/ по КП, емисия 1956 г., поради което не е налице грешка в кадастралната основа. Изложени са и съображения, че дори по делото ищците да бяха доказали правото си на собственост върху имот с идентификатор 00357.5349.22 и наличието на грешка в кадастралната основа, предявеният иск пак би бил неоснователен, поради основателност на възражението на ответниците, че те, респ. техните праводатели владеят спорната част от 1952 г. са я придобили по давност /нот.акт № 4/73г/. В обобщение е посочено че действащата кадастрална карта от 2012г. отразява вярно имотната граница между двата имота.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. При наличие на безспорно установено по делото несъответствие с границата на имота на ответниците пл.№ 614 по кад.план на [населено място], емисия 1956г., която част е обозначена по точки 1-4-З-Ж-1 на скицата на допълнителното заключение на вещото лице инж.Б., и имота на ищците пл.№ 613 и съответно заснето в границите на имот 1977г., която част е означена по точки Г-3-Д-Г, посочена в същата скица, съответно заснета в границите на имот с идентификатор 00357.5349.22 по КК на [населено място] от 2012г. и обозначена с точки 5-6-Б-5, може ли да се приеме, че не е налице допусната грешка при нанасяне на границите, без да се излагат мотиви за този извод; 2. Възможно ли е придобиване по давност на част от парцел/УПИ/, без да налице категорични данни, че цялата част е владяна от ответниците и то по възражение направено пред въззивната инстанция и 3. Следва ли съдът да се произнесе ясно и категорично дали предявеният иск е основателен и доказан.
Ответниците по жалбата считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 30.03.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Посоченият от касатора правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС разполага с правомощието да уточни поставения въпрос, но не може да допуска касационно обжалване по друг въпрос, освен при нищожност или недопустимост на въззивното решение.
В случая първият поставен от касаторите въпрос е свързан с установяването на конкретна фактическа обстановка и не предполага даването на принципен отговор, нито има отношение към посочените по-горе съображения на съда за отхвърлянето на иска, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Същото се отнася и за следващите два въпроса, които не кореспондират на данните по делото, тъй като съдът не е приел, че ответниците не са владели през годините цялата спорна част, възраженито за изтекла в тяхна полза придобивна давност е направено още с отговора на исковата молба и е отразено в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК, а не едва във въззивното производство и съдът е взел категорично становище за неоснователност на предявения иск.
Освен това, когато предявеният иск е отхвърлен на няколко основания, както е в случая, касаторът следва да формулира правен въпрос по отношение на всяко едно от тези основания, което не е сторено, поради което поставените въпроси и по тази причина сами по себе си не обуславят изхода на спора. Не са изложени и релевантни доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на цитираното по-горе тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси липсват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответниците по жалбата А. М. Ц. и А. М. М. сторените от тях в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Разноски в полза на останалите ответници не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни такива да са били направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 749 от 06.02.17г., постановено по гр.д.№ 11019/15г. на Софийския градски съд, ІІІ- Б, с-в.
О с ъ ж д а В. В. К. и С. В. К. от [населено място] да заплатят на А. М. Ц. и А. М. М. сумата 600 лв./шестстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: