2
определение по гр.д.№ 3822 от 2017 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
София, 03.04.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3822 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по подадени от Т. Д. Д. касационни жалби:
1. против решение № 99 от 30.05.2017 г. по в.гр.д.№ 202 от 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 100 от 23.02.2017 г. по гр.д. № 30 от 2016 г. на Смолянския окръжен съд в частта му за уважаване на предявения при условията на обективно евентуално съединяване от О. А. Б., лично и като законен представител на малолетните му деца М. О. Б. и В. О. Б., против Т. Д. Д. иск по чл.30, ал.1 от Закона за наследството /ЗН/- за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на Д. С. Б., починала на 06.08.2015 г., чрез намаляване с 3/4 ид.ч. на извършеното от нея със саморъчно завещание от 28.06.2015 г. разпореждане с апартамент, находящ се в [населено място], [улица]/предишна [улица]/ № 5, [жилищен адрес] и
2. против решение № 113 от 23.06.2017 г. по същото дело, с което е оставена без уважение подадената от Т. Д. Д. молба за допълване на решението от 30.05.2017 г. чрез определяне на разполагаемата част от наследството на Д. Б. и посочване дали в случая е налице хипотезата на чл.36, ал.1 ЗН или чл.36, ал.2 ЗН.
Касаторката твърди, че решението е нищожно, недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ.в ДВ бр.86 от 2017г., съобразно пар. 74 от ПЗР на ГПК, публ. ДВ бр. 86 от 2017г./. Твърди се, че обжалваните решения противоречат на представена от касаторката практика на ВКС /решение № 681 от 24.09.2009 г. по гр.д.№ 3189 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 г. по тълк.д.№ 1 от 2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 164 от 25.01.1973 г. по гр.д.№ 2574 от 1972 г. на ВС, I г.о., решение № 586А от 14.07.1986 г. на ВС, I г.о., решение № 107 от 31.05.2013 г. по т.д.№ 443 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 736 от 05.10.1994 г. по гр.д.№ 593 от 1994 г. на ВС, ГК, I г.о., решение № 89 от 15.07.2009 г. по т.д.№ 700 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о. и др./ по посочени в изложенията въпроси.
Освен това, че твърди, че произнасянето на ВКС по посочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 10.07.2017 г. ответникът по жалбата О. А. Б., лично за себе си и като законен представител на малолетните си деца М. О. Б. и В. О. Б., оспорва жалбата. Моли касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационно обжалване на решението приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от надлежна страна, в срока за обжалване и срещу решение на въззивен съд по иск по чл.30, ал.1 ЗН, което подлежи на касационно обжалване съгласно приложимата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК /редакция преди изм. на ГПК с ДВ бр.86 от 2017 г./.
За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение по предявения иск по чл.30, ал.1 ЗН, въззивният съд е приел, че с иска по чл.30, ал. 1 ЗН разполагат наследниците със запазена част и негов предмет е защитата на тяхното потестативно право да искат намаляване на завещателните разпореждания и даренията до размера на запазената им част. Според съда, разпоредбата на чл.30, ал.1 ЗН се прилага без оглед характера на завещаните имущества /лична собственост или съпружеска имуществена общност/ и предявяването му е допустимо и по отношение намаляване на завещание на имот- лична собственост на завещателя.
Съдът е приел за неоснователно оплакването на ответницата и въззивен жалбоподател за недопусимост на първоинстанционното решение поради приемането по опис на наследството на Д. Б. от ищците като нейни наследници със запазена част след преклузивния срок по чл.61 ЗН. Като е взел предвид приетото в т.5 и т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3 от 2013 г. ОСГК на ВКС, възизвният съд е приел, че приемането на наследството по опис от наследниците М. Б. и В. Б., които са малолетни деца на починалата Д. Б., не е ограничено със срок, а по отношение на ищеца О. Б. неспазването на срока по чл.61, ал.1 ЗН е правно ирелевантно, защото изискването на чл.30, ал.2 ЗН за приемането на наследство по опис не е приложимо за универсално завещателно разпореждане, каквото е саморъчното завещание на Д. Б. от 28.06.2015 г.
По твърдението на жалбоподотелката за недопустимост на първоинстанционното решение по съединения евентуален иск по чл.30, ал.1 ЗН поради недопустимост и неоснователност на главния иск по чл.42 ЗН, въззивният съд е приел: че съдът дължи произнасяне по евентуалния иск и когато счете главния иск за недопустим или неоснователен; че евентуалната недопустимост на главния иск не води автоматично и до недопустимост на евентуалния иск и че и в случай на недопустимост на главния иск съдът следва да извърши самостоятелна преценка на допустимостта и основателността на евентуалния иск.
За неоснователно съдът е приел и възражението на Т. Д., че ищците упражнявали предоставените им права недобросъвестно и че Д. е била лишена от правото на защита, защото съдът не й е назначил адвокат.
С решение № 113 от 23.06.2017 г. по същото дело, постановено по молба на въззивната жалбоподателка Т. Д., въззивният съд е отказал да допълни първоначалното си решение, като определи размера на запазената и разполагаемата части от наследството на Д. Б. и посочи дали в случая е налице хипотезата на чл.36, ал.1 ЗН или хипотезата на чл.36, ал.2 ЗН.
I. Така постановените решения не противоречат на посочената практика на ВКС:
1. С Тълкувателно решение № 1 от 04.02.2005 г. по тълк.д.№ 1 от 2005 г. на ОСГК на ВКС е отменена т.15 от ППВС № 4 от 1964 г., според която наследници по закон по смисъла на чл.14 и чл.30, ал.2 ЗН са всички лица, посочени в чл.5-9 от Закона за наследството. С отмяната на тази точка от постановлението ОСГК на ВКС по същество е приело, че под „лица, които не са наследници по закон“ по смисъла на чл.30, ал.2 ЗН следва да се разбира лица, които не са призовани към наследяване. Същото е приетото и в посоченото решение № 681 от 24.09.2009 г. по гр.д.№ 3189 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Обжалваните решения не противоречат на това тълкувателно решение и това решение на ВКС, ГК, I г.о. В съответствие с тези решения въззивният съд е приел, че наследниците по закон могат да упражнят потестативното си право да искат възстановяване на запазената си част от наследството, чрез намаляване на завет или на дарение, направен в полза на лице, което не е призовано към наследяване, само ако наследниците със запазена част са приели наследството по опис. В съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС /т.5 и т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3 от 2013 г. ОСГК на ВКС/ обаче въззивният съд е приел, че приемането на наследството по опис от наследниците М. Б. и В. Б., които са малолетни деца на починалата Д. Б., не е ограничено със срок, а по отношение на ищеца О. Б.- че неприемането на наследството по опис, респективно неспазването на срока по чл.61, ал.1 ЗН за приемане на наследството на Д. Б. по опис е правно ирелевантно, защото изискването на чл.30, ал.2 ЗН не е приложимо за универсално завещателно разпореждане, каквото е саморъчното завещание на Д. Б. от 28.06.2015 г.
2. В решение № 164 от 25.01.1973 г. по гр.д.№ 2574 от 1972 г. на ВС, I г.о. е прието, че възстановяването на запазената част може да се иска само с иск, но не и с възражение по друг иск /в случая, коментиран в решението на ВС- по предявен иск за неоснователно обогатяване/, освен ако това възражение е направено в делбеното производство. В съответствие с това решение на ВС, в обжалваните решения въззивният съд е приел, че постановеното от първоинстанционния съд решение по чл.30, ал.1 ЗН е допустимо, тъй като е постановено по предявен иск /макар и евентуален на главния иск по чл.42 ЗН/, а не по възражение.
3. В решение № 586А от 14.07.1986 г. на ВС, I г.о. е прието, че искът за възстановяване на запазена част от наследството се погасява по давност с изтичане на давностния срок по чл.110 ЗЗД, който започва да тече от момента, в който заветникът упражни правата си по завещанието. Няма противоречие между обжалваните решения и горепосоченото решение на ВС, доколкото по този въпрос въззивният съд въобще не се е произнасял, а и не е бил длъжен да се произнася /тъй като ответницата не е направила възражение за погасяване на иска по чл.30, ал.1 ЗН по давност, нито в преклузивния срок по чл.131 ГПК- в отговора на исковата молба, нито по-късно до приключване на делото пред първата и въззивна инстанции/. Възражението на ответницата е било не че искът по чл.30, ал.1 ЗН е погасен по давност, а че е недопустим на основание чл.30, ал.2 ЗН предвид неприемането на наследството на Д. Б. по опис от страна на ищците в срока по чл.61, ал.1 ЗН. Независимо от горното следва да се отбележи, че в конкретния случай няма как искът по чл.30, ал.1 ЗН да е погасен по давност, след като е предявен по-малко от 1 година след смъртта на завещателката Д. Б.: тя е починала на 06.08.2015 г., а искът е предявен на 12.05.2016 г.
4. В решение № 107 от 31.05.2013 г. по т.д.№ 443 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че въззивният съд е длъжен да се произнесе затова дали обжалваното решение отговаря на изискваният за валидност и допустимост, а ВКС е длъжен да допусне касационно обжалване на въззивно решение, за което съществува вероятност за недопустимост или нищожност. В съответствие с това решение, в основното въззивно решение съдът е извършил проверка за валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, като изрично се е произнесъл и по всички наведени във въззивната жалба доводи, касаещи валидността и допустимостта на това решение. Няма никаква вероятност това въззивно решение да е нищожно или недопустимо, поради което и настоящият състав на ВКС не следва да допуска касационно обжалване на решението на това основание.
5. В решение № 736 от 05.10.1994 г. по гр.д.№ 593 от 1994 г. на ВС, ГК, I г.о. е прието, че когато заветът надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, съдът по предявения иск по чл.30, ал.1 ЗН се произнася с отделен диспозитив за оставяне на имота в наследството и за присъждане на заветника на разполагаемата част от наследството по пазарни цени към момента на намаляването /чл.36, ал.1 ЗН/. Това решение на ВС е напълно неотносимо към конкретното дело, по което съдът е приел, че поради това, че посоченият в саморъчното завещание на Д. Б. апартамент в [населено място] изчерпва цялото й наследство, в случая не се касае за завет, а за универсално завещание.
6. В решение № 89 от 15.07.2009 г. по т.д.№ 700 от 2008 г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че произнасянето по непредявен иск води до постановяване на недопустимо решение. Обжалваните решения не противоречат на това решение на ВКС. С тях съдът се е произнесъл в рамките на заявеното от ищците в исковата молба: отхвърлил е главния иск за прогласяване на нищожност на завещанието на Д. Б. от 28.06.2015 г. и поради това се е произнесъл и по допустимостта и основателността на евентуално предявения иск по чл.30, ал.1 ЗН.
Предвид на гореизложеното не са налице сочените от касаторката основния на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решенията на Пловдивския апелативен съд.
II. Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на това касационно обжалване поради следното: Съгласно приетото в т.4 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато е налице непълнота в закона, което налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато приложимата към конкретния правен спор правна норма е неясна, което налага тълкуването й от ВКС или когато поради променени обществени условия или законодателство се налага да бъде дадено друго различно от вече даденото от ВКС тълкуване на тази норма. В конкретния случай това основание за допускане на касационното обжалване не е налице, тъй като по поставените и относими към конкретното дело правни въпроси има постановена практика на ВКС, на която обжалваните решения не противоречат и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия и в законодателството, които да налагат промяна на тази съдебна практика. Действително, въпросите, които са поставени в касационните жалби и в изложенията към тях в голямата си част са неясни до степен на неразбираемост, но предвид изложените в жалбите и в изложенията към тях доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение и представената от касаторката съдебна практика могат да се уточнят и сведат до следното:
1. Допустим ли е иск по чл. 30, ал. 1 ЗН по отношение на завещано имущество, което е лична собственост на завещателя ?
2. При предявен иск по чл.30, ал.1 ЗН, когато имуществото на наследодателя се изчерпва само с един недвижим имот, длъжен ли е съдът да формира наследствена маса по реда на чл.31 ЗН, да определи стойността на запазената и на разполагаемата част от наследството и съответно да приложи чл.36, ал.1 или ал.2 ЗН, или следва да извърши възстановяването на запазената част от наследството в дробна част, съответстваща на запазената част от наследството на наследника по закон ?
3. Допустим и основателен ли е иск по чл.30, ал.1 ЗН, предявен от наследник със запазена част, който е приел наследството по опис след срока по чл. 61, ал.1 ЗН, когато се касае за възстановяване на запазената част от наследството чрез намаляване на универсално завещание ?
Първият въпрос /допустим ли е иск по чл. 30, ал. 1 ЗН по отношение на завещано имущество, което е лична собственост на завещателя/ е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- включен е в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на съда в постановеното решение. Няма обаче основание за допускане на касационното обжалване на решението по този въпрос, тъй като от една страна то не противоречи на цитираната от касаторката и трайно установена съдебна практика, а от друга- разпоредбите на Закона за наследството относно това какво се включва в наследството на едно лице и конкретно в наследствената маса по чл.31 ЗН и относно това от кои имоти може да се извърши намаление на завещание и дарение за възстановяване на запазена част от наследството, са ясни и ненуждаещи се от тълкуване.
По втория въпрос /при предявен иск по чл.30, ал.1 ЗН, когато имуществото на наследодателя се изчерпва само с един недвижим имот, длъжен ли е съдът да формира наследствена маса по реда на чл.31 ЗН, да определи стойността на запазената и на разполагаемата част от наследството и съответно да приложи чл.36, ал.1 или ал.2 ЗН, или следва да извърши възстановяването на запазената част от наследството в дробна част, съответстваща на запазената част от наследството на наследника по закон/ е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК /решение № 187 от 20.04.2011 г. по гр.д.№ 1780 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 25 от 12.02.2016 г. по гр.д.№ 4119 от 2015 г. на ВКС, ГК., І г.о. на ВКС, решение № 57 от 07.05.2014 г. по гр.д. № 5702 от 2013 г. на ВКС, ГК, І г.о. и др./, на която обжалваните решения напълно съответстват. От постановяването на тази практика не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна.
По третия от въпросите /допустим и основателен ли е иск по чл.30, ал.1 ЗН, предявен от наследник със запазена част, който е приел наследството по опис след срока по чл. 61, ал.1 ЗН, когато се касае за възстановяване на запазената част от наследството чрез намаляване на универсално завещание/ също има задължителна практика на ВКС: т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3 от 2013 г. ОСГК на ВКС, решение № 55 от 26.02.2014 г. по гр.д.№ 685 от 2012 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 59 от 18.03.2014 г. по гр.д.№ 1063 от 2013 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. решение № 290 от 09.12.2014 г. по гр.д.№ 4608 от 2014 г. на ВКС, ГК, І г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Обжалваните решения на Пловдивския апелативен съд не противоречат на тази практика на ВКС, а от постановяването на последната не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат нейната промяна.
С оглед на всичко гореизложено касационното обжалване на решенията на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката Т. Д. Д. дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата О. А. Б. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 300 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99 от 30.05.2017 г. по в.гр.д. № 202 от 2017 г. на Пловдивския апелативен съд, трети граждански състав и на допълнително решение № 113 от 23.06.2017 г. по същото дело.
ОСЪЖДА Т. Д. Д. със съдебен адрес: [населено място], обл.С., [улица], чрез адв.С. и адв.П. да заплати на О. А. Б., действащ лично и като законен представител на малолетните му деца М. О. Б. и В. О. Б., със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис № 112, чрез адв.Б. М. на основание чл.78 ГПК сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.