Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 158
София, 05.07.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 23.05.2018 г. в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 4890 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ф. З. и И. М. Ш. – З. срещу въззивно решение № 223 от 31.05.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 12.09.2016 г. по гр.д. № 679 /2014 г. на Ихтиманския районен съд, с което са отхвърлени искове по чл.108 ЗС на жалбоподателите срещу [фирма] за предаване на владението на идеални части от два УПИ по регулационния план на [община] баня, които преди това са били ниви, реституирани по ЗСПЗЗ.
Решението е постановено при участието на [фирма], трето лице – помагач на страната на ответника.
Жалбоподателите твърдят, че обжалваното решение е неправилно и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излагат основания за това.
Насрещната страна [фирма] в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Третото лице [фирма] – помагач [фирма] в писмен отговор също оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
В настоящото производство се разглежда и частната жалба на Ф. З. и И. М. Ш. – З. срещу определение от 07.09.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на частните жалбоподатели за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, което настоящият състав със свое определение № 263 от 28.12.2017 г. на основание чл.213 ГПК е присъединил за разглеждане по настоящото гражданско дело № 4890 /2017 г.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по искове за защита на право на собственост, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
Въззивният съд е приел следното:
Ищците са доказали, че са наследници на В. Г. З., който е един от наследниците, на които е възстановено правото на собственост върху процесните имоти с решение на ПК като земеделски имоти. Правата на ищците са в общ размер 8 /30 ид.ч.
Извършената от останалите наследници делба с договор за доброволна делба от 31.08.2004 г. е нищожна поради неучастието на ищците. Нищожността на договора за доброволна делба е прогласена с влязло в сила съдебно решение от 2009 г. по гр.д. от 2007 г., ответникът не е бил страна по това дело.
Извършените от останалите наследници разпоредителни сделки – продажби на 08.10.2004 г. не са породили целения вещнопрехвърлителен ефект по отношение на собствените на ищците общо 8 /30 идеални части от процесните недвижими имоти.
Но искът с правно основание чл.108 ЗС е неоснователен поради основателността на възражението на ответника, че е придобил правото на собственост с изтичане на краткия петгодишен давностен срок.
Ответникът е сключил договор за покупко-продажба с [фирма] на 05.12.2005 г. в предвидената в закона в чл.18 ЗЗД форма – на нотариален акт и към момента на сключване на сделката не са били налице вписвания на заявени от трети лица права върху тях. Ответникът е упражнявал фактическата власт върху процесните недвижими имоти през целия 5-годишен давностен срок, а и към настоящия момент, като е извършил мащабно строителство без ищците да са предприемали каквито и да е фактически действия по отблъскване на установеното владение. При възникването на правното основание ответникът е бил добросъвестен.
Давността не е прекъсвана, защото ищците не са извършвали предвидените в чл.116,б.„б“ ЗЗД действия срещу ответника, който е владял процесните имоти.
Ответникът не е бил страна по воденото от ищците производство по чл.75,ал.2 ЗН за прогласяването на нищожност на договора за доброволна делба. (а това дело е заведено след като ответникът е сключил договор за покупко-продажба на процесните имоти).
Не е доказано признание от страна на ответника на правата на ищците.
Освен, че е недоказано, твърдението на ищците, че ответникът е разбрал за правата на ищците в един по-ранен момент, то е и ирелевантно и не води до прекъсване на давността, нито до промяна на характера на владението от добросъвестно в недобросъвестно, защото съгласно разпоредбата на чл.70,ал.1,изр. 2 ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникването на правното основание, за което обстоятелство е налице оборима презумпция, която не е оборена по делото. Ответникът ангажира доказателства за липса на вписвания относно процесните имоти към 05.12.2005 г. (датата на сделката), с оглед на което следва да се приеме, че ответникът е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70,ал.1 ЗС и е станал собственик на процесните имоти на оригинерно правно основание.
Въззивният съд е изложил мотиви и за това, че извършените от сънаследниците на ищците разпоредителни сделки с имоти, включени в наследството, са породили своите правни последици, сделките не са нищожни, и се явяват основание по чл.70,ал.1 ЗС, годно да направи ответника собственик. Съгласно т..д. № 1 /2004 г. на ОСГК на ВКС съделителите – сънаследници е следвало да поискат обявяване на сделките за относително недействителни, но ищците не са твърдели относителна недействителност, а съдът не може служебно да прилага тази норма.
Въззивният съд е изложил и евентуални мотиви за това, че в полза на ответника, който се е позовал на присъединяване на владението на своя праводател, е изтекла и десетгодишна придобивна давност. Присъединяването на владението на праводателя му е за периода от 08.10.2004 г. до 05.12.2005 г., така десетгодишния срок е изтекъл на 08.10.2014, а ответникът е получил препис от исковата молба на 05.12.2014 г. (искът е предявен на 01.10.2014 г.).
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите извеждат следните правни въпроси:
· Процесуалноправен въпрос: за задълженията на въззивния съд да допусне доказателства, при положение, че допускането им е било поискано своевременно, но съдът на първа инстанция не се е произнесъл по направеното искане (съгласно чл.157 ГПК).
Твърди се, че е разрешен в противоречие с т.1, 2 и 3 от ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. (по някои въпроси на въззивното производство), с решение № 556 / 2010 г. по гр.д. № 1019 / 2009 г на ВКС, II г.о. и решение № 312 /2012 г. по гр.д. № 849 /2011 г., на ВКС, IV г.о.
Въпросът се отнася до прилагането на правилото на чл.266,ал.3 ГПК.
Въпросът е свързан с довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – отказа да приеме представени с въззивната жалба доказателства. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.266,ал.3 ГПК, тъй като въззивните жалбоподатели са могли да представят преписите в цялото първоинстанционно производство, което е видно от представянето им с въззивната жалба, тъй като са преписи от молби по дело, по което жалбоподателите са страна и не им е било необходимо съдебно удостоверение за снабдяването с доказателствата.
Молбите са от [фирма] и от физическото лице Н. В., представител на дружеството, подадени са през 2010 г.. и през 2011 г. за снабдяване с препис то решението по делото. С тях жалбоподателите целят да установят недобросъвестността на владелеца [фирма].
Въпросът не е обуславящ, защото видно от изложеното по-горе, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.70,ал.1,изр.2 ЗС достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникването на правното основание – на 05.12.2005 г., за което обстоятелство е налице оборима презумпция, която не е оборена по делото. Узнаването през 2010 г. за спор между жалбоподателите и праводателите на ответника няма значение за неговата добросъвестност. Т.е. неприетите доказателства са без значение за спора.
На второ място въпросът не е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.266,ал.3 ГПК, тъй като жалбоподателите са могли да се снабдят с доказателствата, които са представили с въззивната жалба по време на първоинстанционното производство и да ги представят в него без поисканото от тях съдебно удостоверение, защото са страна по делото, по което са представени молбите и не им е необходимо съдебно удостоверение, за да се снабдят с преписи от тях (както и са се снабдили). Т.е. съдебното удостоверение не е необходимо доказателствено средство и липсата му не е пречка за снабдяване с доказателства, съответно те не са представени не поради процесуално нарушение (липсата на произнасяне по искането за издаване на такова не е представлявало пречка за представяне на доказателства).
Видно от приложеното първоинстанционно дело изводите на въззивния съд са обосновани. В продължителното първо съдебно заседание на 03.04.2015 г. (от 10 ч. до 11.20 ч., протоколът е на 10 страници) първоинстанционният съд се е произнесъл по всички становища на страните и по исканията им за събиране на доказателства, освен по това за издаването на съдебното удостоверение (л.436). Жалбоподателите са имали достатъчно възможности да заявят, че поддържат искането си, по което съдът е пропуснал да се произнесе, както и да се снабдят с преписите и без удостоверение и да ги представят при висящността на делото в първоинстанционното производство, в което са проведени няколко съдебни заседания (както са направили с въззивната жалба), но не са направили това.
· В кои случаи и от кой момент се счита прекъсната давността в хипотезата на предявен иск?
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 39 от 25.04.2016 г. по гр.д. № 3611 /2015 г. на ВКС, II г.о. и с решение № 201 от 12.02.2015 г. по т.д. № 3351 /2013 г. на ВКС, с които е прието, че основание за прекъсване на давността е предявяването на установителен или осъдителен иск за собственост от собственика срещу владелеца.
Въпросът е по приложението на чл.116,ал.1,б. „б“ ЗЗД.
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика и с посочените решения, защото въззивният съд е приел, че ответникът, който е добросъвестен владелец, е придобил собствеността с изтичането на петгодишен давностен срок (чл.79,ал.2 ЗС) и до изтичането на този срок срещу него не е предявен иск. Видно от изложеното по-горе, мотивите, че в негова полза е изтекъл и десетгодишен давностен срок (по чл.79,ал.1 ЗС), са евентуални.
От изложеното следва извод, че не са осъществени основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По основателността на частната жалба на Ф. З. и И. М. Ш. – З. срещу определението от 07.09.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд:
С него е оставено без уважение искането на частните жалбоподатели за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл.248 ГПК, с което са осъдени да заплатят на [фирма] сумата 6 000 лева за процесуално представителство.
В решението си въззивният съд е приел, че цената на иска е в размер на 1 111.25 лева, но интересът се определя от стойността на подобренията, които са в размер на 1 356 246 лева (1 355 135.53 лева по възражението по чл.72,ал.1 ЗС и 1 111.25 лева по ревандикационния иск).
В обжалваното определение по чл.248 ГПК въззивният съд е приел, че размерът на възнаграждението се определя от направеното от ответника възражение за право на задържане върху имота до заплащане на направените в него подобрения в посочения размер, следователно този размер представлява и стойността на интереса, за стойността на претендираните подобрения има прието заключение на СТЕ по делото, според което и съгласно чл.7,ал.2,т.6 НМРАВ в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 21 530 лева + 1 % за горницата над 1 000 000 лева и поради фактическата и правна сложност на делото и активното процесуално поведение на ответника присъденото възнаграждение в размер на 6 000 лева не следва да се намалява.
С оглед изхода от спора, следва да се приеме, че [фирма] има право на разноски за въззивното производство, поради което следва да бъде разгледано възражението за тяхната прекомерност. По неговата основателност:
Настоящият състав намира, че размерът на възнаграждението следва да се определи от цената на иска, срещу който е осъществена защита. При определена цена на иска в размер на 1 111.25 лева и съгласно чл.7,ал.2,т.4 НМРАВ минималният размер на възнаграждението е 833.33 лева. Като съобрази фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав намира за основателно възражението за прекомерност и приема, че следва да намали присъденото адвокатско възнаграждение за въззивното производство на 1 600 лева.
По разноските в касационното производство:
С оглед изхода на спора жалбоподателите нямат право на разноски. Ответникът [фирма] иска да му бъдат присъдени направените разноски за процесуално представителство в касационното производство (молба л.100), представил е договор за процесуално представителство (л.101), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата 6 000 лева. Жалбоподателите вече са направили възражение за прекомерност на възнаграждение в този размер за една инстанция. По-горе са изложени съображения за неговата основателност. Като взе предвид, че касационното производство приключва без допускане на касационно обжалване и съгласно чл.9,ал.3 НМРАВ настоящият състав приема, че следва да намали адвокатското възнаграждение на 1 200 лева. Третото лице не претендира разноски и не е доказало да е направило такива, а и с оглед правилото на чл.78,ал.10 ГПК на него разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 223 от 31.05.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о.
Осъжда Ф. З. и И. М. Ш. – З. да заплатят на [фирма] възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лева.
Отменя определението от 07.09.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о. и вместо това постановява:
Изменя въззивно решение № 223 от 31.05.2017 г. по възз. гр.д. № 724 /2016 г. на Софийски окръжен съд, г.о. в частта за разноските в частта, с която е осъдил Ф. З. и И. М. Ш. – З. да заплатят на [фирма] възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство в размер на 6 000 (шест хиляди) лева, като намалява възнаграждението до размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева и отхвърля искането на [фирма] за присъждане на разликата над този размер до претендирания размер 6 000 (шест хиляди) лева.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.