3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ по гр. д. № 1235/11 г. на ВКС, І ГО, стр.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 159
гр. София, 01.03.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 1235 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
П. Р. В. обжалва решение от 06.06.2011 г. по гр. д. № 3782/07 г. на Софийски градски съд. К. счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация А. С. Х. и Е. И. Х. оспорват жалбата.
ВКС, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 14.07.2003 г. по гр. д. № 8235/02 г. на Софийски районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от П. В. срещу А. Х. искове за предаване владението на апартамент с административен адрес в [населено място], [улица] ет. 5 ап. 23 и по чл. 59 ЗЗД за заплащане на 9 999 лв. обезщетение. Отхвърлил е исковете срещу Е. Х., конституирана като ответник в производството пред въззивния съд. За да приеме че исковете са неоснователни въззивният съд приел че с договор от 18.09.1996 г., обективиран в нот. акт № 75, фирма [фирма] продала на А. Х. правото на строеж на ап. 23, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място. С нот. акт № 87 от 11.08.1997 г. А. Х., представляван от Зина В., продал обратно апартамента на фирмата. С нот. акт № 14 от 12.08.1997 г. фирмата продала на ищеца същия апартамент. С влязло на 18.02.2005 г. в сила решение, вписано на 15.06.2005 г., договорът за продажба обективиран в нот. акт № 87 от 11.08.1997 г. бил прогласен за нищожен на основание чл. 26 ал. 2 ЗЗД – поради липса на съгласие на продавача. Съдът приел, че в тежест на ищеца било да докаже действителността на сделката от 11.08.1997 г. С ангажираните доказателства това не било доказано. Пълномощното не било представено за да се установи неговата истинност. Липсвали данни за точния момент на съставяне на пълномощното и пред кой нотариус е изразено съгласието на ответника. Решението на съда по чл. 26 ал. 2 ЗЗД заличавало с обратна сила придобивното основание на фирмата, затова при продажбата на апартамента на ищеца тя не е била собственик и той е купил имота от несобственик.
В изложението, което е част от касационната жалба, са формулирани въпроси „налице ли е валидно упълномощаване от Х. на В. и на кого е доказателствената тежест да установи при пълно и главно доказване че е налице или не валидно упълномощаване, след като в един официален диспозитивен и един официален свидетелствващ документ е установено, че такова пълномощно е съставено и оформено съобразно изискванията на закона.” Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Настоящият състав счита, че така формулираните въпроси са фактически, а не правни и не обосновават допускането на жалбата до касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че съдът е събирал доказателства с които да установи наличието или липсата на валидно упълномощаване при обратната продажба на апартамента. Изложил е и собствени съображения защо наличието на съгласие за тази продажба не е доказано, с което не е допуснал нарушение на процесуалните правила.
От друга страна, изводите на въззивния съд не противоречат на цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 152 от 05.03.1985 г. по гр. д. № 820/84 г. на ВС I ГО е разгледан въпрос за същността на насрещно писмо разкриващо действителните правоотношения между страните по една сделка, каквото в случая няма съставено. Според решение № 2853 от 25.10.1996 г. по гр. д. № 3755/95 г. на ВС IV ГО, оспорване истинността на документ от заинтересованата страна като преюдициален въпрос за изхода на делото, по което е представен, е допустимо чрез иска по чл. 97 ал. 3 ГПК докато е висящо производството по това дело. Решението е неотносимо към спорните за делото въпроси, тъй като няма данни такъв иск да е бил предявен. В решениe № 2285 от 21.01.2000 г. на по гр. д. № 961/99 г. на ВКС IV ГО е прието, че са допустими свидетелски показания ако е установено, че документът е съществувал и е изгубен не по вина на страната, която се ползва от него. По делото няма данни че въззивният съд е отказал на касатора да допусне гласни доказателства за установяване на негови твърдения, затова тази съдебна практика също не е основание въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. Няма противоречие и с приетото в решение № 244 от 17.04.2003 г. по гр. д. № 601/02 г. на ВКС I ГО, в което е разгледана различна хипотеза сочеща на процесуално нарушение на съда при случай, когато съдът се позовава и се произнася по непредставено завещателно разпореждане. Обобщено, в решения № 2149 от 16.11.1976 г. по гр. д. № 1772/76 г. на ВС І ГО и № 37 от 08.01.1964 г. по гр. д. № 2424/63 г. на ВС II ГО, се разглеждат въпроси свързани с откриване на производство по оспорване на документи при представянето им пред втората инстанция. Решенията също нямат отношение към спорните въпроси, тъй като при разглеждане на спора от въззивния съд не са представени документи за които съдът да е отказал да открие производство по оспорването им.
С оглед на изложеното, касационната жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
Ответниците по касация претендират за разноски. Тъй като не са представили доказателства за заплатени такива, разноски не се присъждат.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 06.06.2011 г. по гр. д. № 3782/07 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: