О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 12.03.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 06.02.2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2573 /2017 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], [община] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 157 от 08.06.2017 г., постановено по в.т.д.№ 208/2017 г., с което след отмяна на решението на Пловдивския окръжен съд № 106 от 24.02.2017 г., по т.д.№ 272/2016 г. е отхвърлен предявения от настоящия касатор, като ищец, срещу В. В. М. от [населено място] положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 42 000 лв., произтичаща от запис на заповед, издаден на 13.09.2013 г., ведно със законната лихва, начиная от 01.03. 2016 г. до окончателно изплащане на вземането, предмет на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК № 180 от 19. 02. 2014 г. и изпълнителен лист по ч. гр. д.№ 2419 / 2014 г. на ПРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че вземането по процесния менителничен ефект, послужил като основание за издаване на оспорваната заповед за незабавно изпълнение, не е изискуемо към датата на подаване на заявлението, поради нередовно предявяване на ценната книга на издателя и, което предвид уговорения падеж „на предявяване, е могло да бъде удостоверено чрез нотариална покана, а не с приложеното по делото писмо с обратна разписка, от съдържанието на което не следва да е съдържало процесния запис на заповед и покана до длъжника за плащане .
Касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280,ал.1, т.1- т.3 ГПК/ редакция в ДВ бр.47/2009 г. / по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1. „При отхвърлително решение по чл.422, ал.1 ГПК, следва ли да се приеме, че вземането по въведеното каузално правоотношение не съществува, въпреки установяването му при условията на пълно доказване?”; 2.” Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по каузалното правоотношение, обосновало обезпечителна необходимост от издаване на запис на заповед?”; 3.” Може ли решението по иск по чл.422, ал.1 ГПК , с което се признава за несъществуващо вземане по запис на заповед, да се противопостави, като правопогасяващ факт, в едно бъдещо производство по каузалното правоотношение, обосновало обезпечителна необходимост от издаване на запис на заповед?”; 4. „Следва ли връчването на покана за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител да се приема за предявяване на записа на заповед и явява ли се това връчване факт, визиран в нормата на чл.235, ал.3 ГПК?”; 5. „Следва ли съществуването на вземане по издадена заповед за изпълнение да се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес?”; 6.” Прекъсва ли се давността, с оглед установяването по основание и размер, на задължението по каузалното правоотношение?”
Твърдението на касатора е, „че въззивното решение на Пловдивския апелативен съд противоречи на задължителната практика на ВКС по т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г., а останалите формулирани въпроси, които не са обхванати от така даденото разрешение, са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че на 13.09.2013 г. настоящият ответник В. В. М. е издал редовен от външна страна запис на заповед, съдържащ всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ, с който безусловно и неотменимо се е задължил да заплати при неговото предявяване, без протест и разноски, сумата 42 200 лева на поемателя [фирма], на адреса на управление на търговеца. Позовавайки се на употребените в съдържанието на ценната книга изрази и на законовото правило на чл.536, ал.2 ТЗ решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е счел, че уговореният падеж е ”на предявяване” и условие за настъпване изискуемостта на вземането е редовното предявяване на ефекта неговия издател. Обстоятелството, че ценната книга е освободена от протест, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, означава, че редовността на предявяването е могло да бъде удостоверено както с нотариална покана, за наличие на каквато не са ангажирани доказателства по делото, така и с изпратеното писмо с обратна разписка. Доколкото, обаче, категорични доказателства за съдържанието на пощенската пратка, връчена на длъжника на 29. 11. 2013 г. отсъстват по делото, за което доказателствената тежест е на ищеца, въззивната инстанция е преценила като неоснователно твърдението в исковата молба, че представеното писмо с обратна разписка е съдържало процесния запис на заповед, поради което притежава и правната характеристика на покана за плащане на задължението по ефекта. С оглед така установените факти Пловдивският апелативен съд е изградил краен правен извод за отсъствие на предпоставките на чл.418, ал.2 и ал.3 ГПК към момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК и подлежащо на изпълнение вземане на търговското дружество – заявител към издателя на ефекта. Съобразявайки предмета на производство по чл.422, ал.1 ГПК въззивният съд е отрекъл от значение за изискуемостта на вземането по менителничния документ да е връчването на поканата за доброволно изпълнение от ЧСИ. Посочил е, че с оглед спецификата на исковото производство по чл.422 ГПК процесуалното правило на чл. 235, ал.3 ГПК намира приложение единствено по отношение на правопогасяващите и правопрекратяващите факти, настъпили след предявяване на иска, но не и тези, свързани с изискуемостта на вземането, чието съществуване се преценява към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Преценени решаващите мотиви на въззивния съд налагат да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните разяснения в т.1 на ТР№ 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационен контрол е предпоставено от произнасянето на въззивния по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на конкретния правен спор е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и по отношение на който е налице някое от селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК, като извън обхвата на чл.280, ал.1 ГПК са онези въпроси, отнасящи се до правилността на обжалваното въззивно решение, до преценката на доказателствения материал по делото и към възприемане на фактическата обстановка.
С оглед посочените критерии формулираните от касатора въпроси № 1,№ 3 и № 6 се явяват изцяло хипотетични. Първият от тях възпроизвежда поддържаното с касационната жалба оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, свързани с преценката на събраните доказателства, а когато правният въпрос е въведен извън решаващите мотиви на въззивния съд, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Останалите въпроси не само не са обсъждани в съобразителната част на обжалваното въззивно решение, поради което са без значение за решаващата правна воля на въззивния съд, обусловила постановения краен правен резултат, но въобще не се включват в предмета на спора по предявен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, поради което също не могат да обосноват касационно обжалване по приложно поле. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат от състава на касационната инстанция въведените допълнителни критерии за селекция.
Въпрос № 2 може да е важен правен въпрос, но не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК по см. на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, той като няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, с които е аргументирано отхвърлянето на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК – че изискуемостта на заявеното за установяване парично вземане не е настъпила, поради непредяване на записа на заповед с падеж „на предявяване” на неговия издател. Единствено за прецизност в тази вр. следва да се посочи, че според т.17 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото при предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, е съществуване на вземането, основано на ценната книга. В съответствие с цитираното Тълкувателно решение е формирана и практика на ВКС по чл.290 ГПК, с която Пловдивският апелативен съд изцяло се е съобразил и която изразена в решение № 108 от 22.07.2014 г., по т.д.№ 2418/2013 г. на І т.о., е в смисъл, че надлежно въведените твърдения или възражения на страните за връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение помежду им, по повод на което е издадена ценната книга, подлежат на изследване в исковото производство по чл.422 ГПК, но само доколкото биха имали за последица погасяване на вземането по менителничния ефект. Отделно е, че по отношение на този въпрос са недоказани и бланкетно поддържаните селективни основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК /редакцията до изм. в ДВ бр. 86 / 2017г./.
Въпроси № 4 и № 5 са релевантни за изхода на делото по см. на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Неоснователно по отношение на всеки един от тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса за необходимостта от предявяване записа на заповед с падеж „на предявяване” на неговия издател, като условие за настъпване изискуемостта на вземането, е налице формирана практика на ВКС по чл.290 ГПК. Изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 207 / 12.02.2018 г., по т.д.№ 1100 / 2017 г. на І т.о.; № 77/14.08.2015 г., по т.д.№ 1156/2014 г. на І т.о., № 112/ 23. 06.2016 г., по т.д.№ 1556/2015 г. на ІІ т.о.; № 47 от 09.05.2017 г., по т.д.№ 50182 / 2016 г. на ІV г.о. и мн.др., същата е в смисъл, че предявяването на записа на заповед с падеж „на предявяване” е необходимо условие за установяване падежа на задължението и настъпване изискуемостта на вземането спрямо длъжника, респ.спрямо всеки от солидарните длъжници. Предявяването за плащане е от значение и за поставяне на длъжника- платец в забава, комуто едва с извършване на предявяването се довежда до знание и на кого трябва да плати. Обстоятелството, че с ТЗ не е уредена определена форма относно начините на предявяване на записа на заповед, означава, че предявяването може да се извърши неформално и по всякакъв начин, вкл. чрез пощенска или куриерска служба, стига, обаче, предявяването за плащане да е достигнало до знанието на издателя/ лично, а не чрез другиго/ и този факт подлежи на главно и пълно доказване в процеса от страна на ищеца. В практиката на ВКС, израз на която е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 47 от 09.05.2017 г., по т.д.№ 50182/2016 г. на ІV г.о. и която настоящият съдебен състав споделя, е прието също, че задължението, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.417, т. 9 ГПК следва да е с настъпил падеж преди депозиране на заявлението – разрешение в пълно съгласие и със задължителните постановки в т.9 на ТР № 4/18.06.2014 г., което въззивната инстанция е съобразила.
Що се касае до правилността на извода в обжалвания съдебен акт за нередовно предявен запис на заповед на неговия издател, изграден въз основа на извършената от въззивния съд преценка на ангажираните доказателства, която всъщност се оспорва с касационната жалба, то евентуалната необоснованост, произтичаща от същата, е извън предмета на производството за селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК и не може да обоснове достъп до касация.
При формирана задължителна практика по конкретен правен въпрос, селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, а критерият за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК намира съответно приложение само при доказана обществена и правна необходимост от осъвременяване / промяна/ на същата. В случая не само, че такива доводи не са наведени, което изключва разглеждането му от касационната инстанция, но самото бланкетно позоваване на касатора на основанието за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е самостоятелно основание, за да не бъде обсъждано.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски в срока по чл.287, ал.1 ГПК, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл. 78, ал.3 ГПК, съставът на касационната инстанция не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 157 от 08.06.2017 г., постановено по в. т.д.№ 208/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: