1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
гр.София, 13.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 3869/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. И. Я. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 110 от 30.06.2016 г. по гр.д.№ 302/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 3057/ 2015 г. и по този начин е отхвърлен предявения от касатора против П. на Р. Б. (П.) иск за заплащане на сумата 100 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от невъзможността да бъдат групирани наказанията по присъда № 34 Hv 154/07m на Областен съд в [населено място], Р. А. и присъда по НОХД № 680/ 2010 г. на Варненски окръжен съд, която невъзможност е причинена от забавянето на П. за даване на нужното съдействие по започнатата от съда в А. на 18.12.2007 г. процедура по трансфер на осъдени лица.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на касационното обжалване правния въпрос „Приложима ли е била Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за екстрадиция с двата допълнителни протокола към нея в случаите на връщане на предаден на чужда държава български гражданин въз основа на европейска заповед за арест до влизане в сила на измененията и допълненията в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест ДВ бр.49 от 29 юни 2010 г”. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като по него няма формирана съдебна практика.
Ответната по касация страна П. не взема становище по жалбата.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд, е приел за установено, че срещу ищеца е издадена европейска заповед за арест от Областен съд в [населено място], Р. А.. По искането е образувано НЧД № 1347/ 2007 г. на Варненски окръжен съд, който уведомил изискващата страна, че е необходимо предоставяне на гаранция за връщане на лицето в Република България след приключване на наказателното производство, за изтърпяване на наказанието, което евентуално ще му бъде наложено. На 14.07.2007 г. Областният съд в [населено място], Р. А., издал исканото гаранционно писмо, с което се задължил Я. Я. да бъде предаден обратно на България. Изпълнението на заповедта за арест било допуснато и ищецът бил екстрадиран. С присъда № 34 Hv 154/07m на Областен съд в [населено място], Р. А. той бил осъден на 18 месеца лишаване от свобода за извършени престъпления „трансгранична търговия с проститутки” и „сводничество”. На 18.12.2007 г. австрийските власти отправили предложение за трансфер на ищеца, по което Главният прокурор дал съгласие на 13.05.2008 г., като съгласието е изпратено на 05.06.2008 г. На 04.07.2008 г. П. била уведомена от австрийските власти, че трансферната процедура е преустановена, а поради висящо наказателно производство срещу ищеца в България, българският съд издал европейска заповед за ареста му. След връщане на ищеца в България с присъда по НОХД № 680/ 2010 г. на Варненски окръжен съд му е наложено едно общо наказание лишаване от свобода за срок от три години за извършени в периода 2001 – 2007 г. престъпления, свързани с организиране и ръководене на престъпна група и склоняване към развратни действия. Ищецът поискал групиране на наказанията по двете присъди съгласно чл.23 НК, но с определение по НЧД № 840/ 2013 г. по описа на Варненски окръжен съд искането му било отхвърлено по съображения, че присъда № 34 Hv 154/07m на Областен съд в [населено място], Р. А. не е призната и приета за изпълнение на територията на Република България. При тези фактически обстоятелства съдът извел от правна страна, че има забавяне на прокуратурата да отговори на искането на австрийските власти от 18.12.2007 г. за трансфер на Я. Я., като осъден български гражданин, за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Това забавяне обаче не съставлява противоправно бездействие, тъй като главният прокурор не е имал задължение да окаже съдействие за трансфера. В случая не са приложими правилата по Конвенцията за трансфер на осъдени лица и Европейската конвенция за екстрадиция с двата допълнителни протокола към нея, защото ищецът е български гражданин, предаден на чужда държава при поето задължение да бъде върнат след приключване на наказателното производство в чуждата държава. В този случай процедура по трансфер не се предприема, тъй като съгласието за връщане е постигнато предварително. В този смисъл са и измененията и допълненията в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест ДВ бр.49 от 29 юни 2010 г., според които в случаи като процесния трансфер на осъдено лице не се извършва.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора като основание за допускане на касационното обжалване правен въпрос обуславя обжалваното решение, но той няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. При разрешаването му съда по същество е съобразил установената практика, според която трансфер на осъдени лица се извършва само в случаите, когато осъждането не е предшествано от производство за екстрадиция, при което молбата е уважена под условие за връщане на осъденото от молещата държава екстрадирано лице. За това не е необходима изрична уредба по вътрешното законодателство или в международноправни актове, които Република България е ратифицирала. Конвенцията за трансфер на осъдени лица е приета с цел улесняване на социалното приобщаване на осъдените лица, като за осъществяването на тази цел на чужденците, които са лишени от свобода поради извършване на престъпление, трябва да бъде предоставена възможност да изтърпят наказанието в тяхната собствена социална среда, като бъдат предадени на собствената им страна (целта е декларирана в преамбюла на Конвенцията). Поради това когато гражданин на една държава е екстрадиран в друга при предварително дадена от молещата държава гаранция за връщане на лицето с оглед изтърпяване на наказанието, процедурата по Конвенцията за трансфер на осъдени лица е безпредметна. Целта по тази Конвенция се постига въз основа на предварително даденото съгласие на молещата държава осъденото лице да изтърпи в собствената си държава и в собствената си социална среда наказанието, наложено в чуждата държава. Поради това по поставения въпрос не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и касационният контрол не следва да бъде допуснат.
По тези съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 110 от 30.06.2016 г. по гр.д.№ 302/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: