1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
гр. София, 17.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2610 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Т. Д. Т. срещу решение № 299 от 15.02.2013г. /погрешно изписано от 15.02.2012г./ по т. дело № 2126/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 235 от 07.02.2012г. по т. дело № 2000/2011г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав в частта, с която ответникът [фирма], [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 250 000 лв., представляваща предоставена по договор за паричен заем от 21.05.2009г. заемна сума, ведно със законната лихва от 27.05.2011г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата 9 266,17 лв. – дължима договорна лихва за периода от 01.09.2009г. до 16.03.2010г., на основание чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 19 020,16 лв. – мораторна лихва за периода от 01.09.2010г. до 27.05.2011г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за първоинстанционното производство в размер 26 004 лв.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск и евентуално за неправилност на решението на САС поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
По отношение недопустимостта на въззивното решение се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 131/03.12.2010г. по т. дело № 890/2009г. на ВКС, І т. о., решение № 140/07.10.2009г. по т. дело № 342/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 644/12.10.2010г. по гр. дело № 1269/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 162/29.06.2009г. по гр. дело № 504/2009г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 98/21.03.2011г. по т. дело № 952/2010г. на ВКС, ІV г. о. Касаторът поддържа становище, че в исковата молба ищецът ясно е формулирал основанията, поради които счита, че му се дължи връщане на заетата сума, ведно с договорната и мораторната лихва, вместо прехвърляне на описаните в чл. 3 от допълнително споразумение /анекс/ от 07.01.2010г. към договор за паричен заем от 21.05.2009г. недвижими имоти, при условията на чл. 65 ЗЗД /даване вместо изпълнение/, а именно твърди, че допълнителното споразумение /анекс/ е развалено от ищеца на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД поради наложена първа по ред договорна ипотека върху цялата сграда и неизпълнение на задължението за прехвърляне на имота чист от тежести в определения срок, като не излага твърдения за нищожност на чл. 3 от допълнителното споразумение поради липса на съгласие и липса на предмет. Релевира доводи, че недопустимо въззивният съд се е произнесъл относно недействителността на чл. 3 от допълнителното споразумение на основание чл. 152 ЗЗД, тъй като не е бил сезиран с такъв иск, нито в сроковете по чл. 372, ал. 1 ГПК е направено изменение на иска.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 558/23.06.2003г. по гр. дело № 653/2002г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 109/08.06.2011г. по гр. дело № 1896/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение № 203/30.01.2012г. по т. дело № 116/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 56/22.02.2010г. по гр. дело № 5301/2008г. на ВКС, V г. о. и решение № 98/21.03.2011г. по т. дело № 952/2010г. на ВКС, ІV г. о. :
„1. Има ли правомощия и следва ли съдът да се произнесе по правни основания за недействителност на договор, каквито не са наведени от ищеца в исковата молба?
2. Недействително ли е на основание чл. 152 ЗЗД споразумение между кредитор и длъжник, следващо по време сключването на договора за заем и неговото отпускане, в което се уговаря задължение за прехвърляне на имот вместо връщане на заема?
3. Може ли неизправна страна по договор да развали валидно договора с едностранно волеизявление до другата страна, при условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД?”
Ответникът [фирма], [населено място] оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като релевантните правни въпроси са решени от въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС: първият въпрос е решен в съответствие с решение № 230/11.02.2013г. по т. дело № 1090/2011г. на ВКС, ІІ т. о. и определение № 751/17.08.2010г. по гр. дело № 2022/2009г. на ВКС, І г. о.; вторият въпрос е в съответствие с решение № 873/18.11.2009г. по гр. дело № 4469/2008г. на ВКС, ІV г. о., решение № 92/06.04.2012г. по гр. дело № 761/2011г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 461/16.01.2012г. по гр. дело № 1206/2010г. на ВКС, ІV г. о.; третият въпрос, формулиран от касатора, е реторичен и по него не съществува съмнение, че правото за разваляне на договор с едностранно волеизявление по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД принадлежи на изправната страна, каквато в случая е ищецът.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за паричен заем от 21.05.2009г., по силата на който ответникът като заемател е получил от ищеца като заемодател сумата 250 000 лв., преведена от кредитора при условията, обективирани в договора за заем. Сумата не е върната от заемателя и не е платена уговорената в чл. 5 от договора договорна лихва.
Въззивният съд е разгледал възражението на ищеца за нищожност на изменената със споразумението клауза на чл. 9 от договора, като се е аргументирал, че това е допустимо във въззивното производство, доколкото ищецът в първоинстанционното производство не е посочил правното основание, от което следва недействителността. След като е обсъдил посочената клауза решаващият съдебен състав е направил извод, че същата е нищожна и не е породила действие съгласно чл. 152 ЗЗД. Изложил е съображения, че съглашението не би противоречало на законовата разпоредба в няколко хипотези: ако съглашението следваше времево изискуемостта на задължението, ако след настъпване на падежа, заемодателят демонстрира съгласието си, че приема вместо дължимата заемна сума заемателят да прехвърли недвижимия имот, трансформирайки паричния дълг в покупната цена на имота; или ако с процесното изменение на договора преди падежа се новираше задължението за парична престация, със задължението да се отстъпи имота от заемателя на заемодателя за получената от последния сума. Според въззивната инстанция в настоящия случай с разпоредбата на чл. 9 от договора /след изменението/ се цели да се заобиколят допустимите по закон обезпечения, тъй като стремежът е да се гарантира вземането на заемодателя в хипотезата на забава на заемателя за връщане на заемната сума и плащане на договорни лихви.
Въззивният състав е установил, че изпратената от ответника – заемател до ищеца – заемодател нотариална покана от 13.09.2010г., получена от съпругата на управителя на дружеството, е редовно връчена, тъй като същата е връчена на адреса на управление, отразен в търговския регистър, като не са налице данни, че на адреса на управление са присъствали други лица от кръга на посочените в чл. 50, ал. 3 ГПК, т. е. работници или служители, на които е могло да бъде извършено връчването. Въз основа на нотариалната покана и констативния протокол на нотариус Женя Д. съдебният състав е направил извод, че с неявяването си при нотариуса бъдещият преобретател на имота е станал неизправна страна и се е поставил в забава, в резултат на което за ответника по иска са възникнали две възможности /да предприеме действия по сключване на окончателен договор или да развали споразумението в частта, в която има характер на предварителен договор/, но тъй като ответникът не е предприел нито едно от тези действия, договорът е продължил да действа.
В обжалваното решение е прието, че учредената от ответника на 21.10.2010г. ипотека върху имота противоречи на намерението му да предаде имота на ищеца в изпълнение на анекса. Поради това, че преминаването на имота в патримониума на кредитора – ищец с ипотека не отговаря на неговите интереси и поставя ответника в забава, въззивният съд е направил извод, че инициираното от ищеца с нотариална покана от 15.04.2011г. разваляне на анекса в частта относно обещанието за прехвърляне на описания в чл. 9 офис е правомерно и съответства на предпоставките на чл. 87 ЗЗД, предвид предоставения срок на длъжника да коригира поведението си. Относно заличаването на ипотеката на 29.05.2012г. съдебният състав е изложил съображения, че е без правно значение за решаване на спора, тъй като е извършено много след определения от ищеца срок и след прекратяване на облигационното правоотношение в посочената част.
Основателността на акцесорния иск за обезщетение за забавено изпълнение по чл. 86 ЗЗД е аргументирана с основателността на главния иск за връщане на заемната сума. Относно възнаградителната лихва по чл. 5 от договора в размер на 8,5% е прието, че се дължи само за периода, до когато заемната сума трябва да бъде върната, а след уговорения срок за забавеното плащане се дължи законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но не и лихва по чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за наличие на някое от визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК основания се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение и решаването на въпроса „има ли правомощия и следва ли съдът да се произнесе по правни основания за недействителност на договор, каквито не са наведени от ищеца в исковата молба” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните и приложени съдебни актове, е неоснователен. По въпроса за допустимостта на съдебното решение е налице постоянна практика на ВКС, съгласно която едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или иск на различно правно основание от заявеното. Предявените искове са с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за връщане на предоставената по договор за паричен заем сума, чл. 240, ал. 2 ЗЗД за заплащане на договорна лихва за определен период и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за определен период. С първоинстанционното и въззивното решение съдилищата са се произнесли по предявените искове на посочените правни основания. Обстоятелството, че въззивната инстанция е изложила съображения за нищожност на изменената със споразумението клауза на чл. 9 от договора на основание чл. 152 ЗЗД не обуславя извод за недопустимост на решението и произнасянето по непредявен иск, а се отнася до мотивите на решението и неговата правилност. Налице е постоянна практика на ВКС /решение № 229/21.01.2013г. по т. дело № 1050/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 384/02.11.2011г. по гр. дело № 1450/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТКТР, т. 1/, съгласно която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Засиленото служебно начало при съблюдаване на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по чл. 367, ал.1 във връзка с чл. 370 ГПК, респективно чл. 373, ал. 2 ГПК спрямо възражението на страната за нищожност на договорна клауза поради противоречие на императивна правна норма. Нормите, които уреждат нищожността на сделките, имат императивен характер, поради което съдът следи служебно за приложението им. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност – форма, предмет и без да има позоваване на нищожност. Като се е произнесъл относно нищожност на изменената със споразумението клауза на чл. 9 от договора на основание чл. 152 ЗЗД въззивният съд не е допуснал нарушение на постоянната практика на ВКС.
Вторият, посочен от касатора материалноправен въпрос, е важен, но както и да бъде решен, същият не би променил изхода на спора, тъй като въззивният съд е изложил и съображения за разваляне на допълнителното споразумение от 07.01.2010г. в частта относно обещанието за прехвърляне на описания в чл. 9 от договора офис на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД, поради което този въпрос не може да обуслови извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът „може ли неизправна страна по договор да развали валидно договора с едностранно волеизявление до другата страна, при условията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД” не е релевантен за спора, тъй като въззивната инстанция не е аргументирала решението си с обстоятелството, че ищецът като неизправна страна е развалил едностранно договора на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е приел, че след като ответникът не е предприел действия по сключване на окончателен договор или разваляне на споразумението в частта, в която има характер на предварителен договор, договорът е продължил да действа, поради което учредената от ответника на 21.10.2010г. ипотека върху имота противоречи на намерението му да предаде имота на ищеца в изпълнение на анекса. По делото е установено, че въпреки предоставения от ищеца на ответника седмодневен срок, включително до явяването на страните на 23.06.2011г. при нотариус И. П., ответникът по иска не е вдигнал ипотеката. С учредяването на ипотеката при действащо между страните допълнително споразумение и невдигането й в предоставения от ищеца срок [фирма], [населено място] се е поставило в положението на неизправна страна по договора, което е прието от въззивния съд като основание за разваляне на споразумението в частта, имаща характер на предварителен договор, от страна на [фирма], [населено място] на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Съобразно постоянната практика на ВКС относно приложението на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и едностранното разваляне на договора от кредитора поради неизпълнение на основно задължение на длъжника, решаващият съдебен състав е отчел готовността на ищеца да придобие имота без тежести, предоставения от ищеца на ответника седмодневен срок, непрехвърлянето на имота чист от тежести от страна на ответника по исковата молба и правомерното разваляне на допълнителното споразумение от страна на кредитора. В този смисъл въпросът за предпоставките за едностранно разваляне на договора от кредитора поради неизпълнение на задължението на длъжника на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 14 400 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 299 от 15.02.2013г. /погрешно изписано от 15.02.2012г./ по т. дело № 2126/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОСЪЖДА Т. К.” Е., ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица][жилищен адрес] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 14 400 лв. /четиринадесет хиляди и четиристотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: