7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 31.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5370 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Н. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Е. П., против въззивното решение № 235 от 23 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 275 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2013 г., с което е изменено решение № 11 от 3 януари 2013 г., постановено по гр.д. № 2463 по описа на районния съд в гр. Велико Търново за 2012 г. с конкретизация за периода от 1 август 2013 г. до 31 юли 2015 г., а в останалата му част първоинстанционното решение за даване на разрешение детето С. В. Г., родено на 16 февруари 2002 г., да напуска пределите на Република България за срок от две години, без съгласие на бащата В. Н. Г. от [населено място], с дестинация Кралство Д., по време по преценка на майката А. П. Н., е потвърдено.
В касационната жалба се поддържа недопустимост на въззивното решение и наличието на всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът е излязъл извън направеното от ищцата искане с петитума на исковата молба, като по служебен ред е определил рамки за неограничения брой пътувания на детето, и е нарушил общия диспозитивен принцип на гражданския процес, приложим и при спорна съдебна администрация. Твърди се още, че вземайки предвид новонастъпил факт – новият трудов договор на съпруга на ищцата, е налице ново основание на иска във времеви период за пътуване на детето, незаявено с първоначалния иск. Съдът не е изложил мотиви по възражението за противоречие на присъденото с друго влязло в сила решение, както и по всички други възражения на касатора. Не е взето предвид заключението на експертизата за силната лична връзка между бащата и детето. Не е взета предвид липсата на трайно местоположение на ищцата на територията на К. Д.. При правилно установена фактическа обстановка първата инстанция е направила неправилни изводи, а въззивният съд изцяло се е присъединил, което лишава касатора от процесуалната възможност за касационен контрол на въззивното решение, в противоречие с ТР № 1 по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК. В нарушение на закона съдът е приел, че детето вече има определено местоживеене, а дори това да е така, следва да се приеме, че местоживеенето на детето е на адреса на майката, на който тя е имала местоживеене към момента на постановяване на решението за предоставените й за упражняване родителски права, но въпросът за местоживеенето на детето трябва да се решава от двамата родители, а в случай на разногласие – от съда, след предявен иск за това. С решението се нарушават правата на бащата и на детето да контактуват, което не е в интерес на детето. Твърди се, че с постановеното решение е защитен само интересът на съпруга на майката поради трудовата му заетост в чужбина. Без предявен иск за определяне на нов режим за лични отношения съдът при искане по чл. 127а СК би могъл да ограничи само за кратко време установения режим. Не е доказан интересът на малолетното дете да замине да живее и учи в Д.. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: родителят, на когото са възложени за упражняване родителските права, може ли сам, без съгласието на другия родител, еднолично да определи местоживеенето на детето в чужбина или да промени вече определеното такова от територията на Република България на територията на чужда държава, детето автоматично ли следва родителя, комуто са възложени за упражняване родителските права, там, където родителят реши да живее (сочи се решение на ВКС по чл. 290 ГПК); какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд в постановеното от него съдебно решение – на решаващ по същество или на проверяващ съд, възможно ли е въззивният съд направо да приеме за правилна установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изводите му относно доказателствата, без да излага свои мотиви по оспорената фактическа обстановка и доказателствата, като заяви единствено, че възприема изцяло установеното от първоинстанционния съд, тъй като той е направил правилни правни изводи, можем ли да считаме все още за валидна и обвързваща т. 19 от ТР № 1 от 4 януари 2001 г . по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, или решението в нея следва да се изостави и да се даде друго (сочи се противоречие с ТР № 1 по гр.д. № 1/2000г., ОСГК). При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се търси отговор на въпросите: може ли да се счита, че местоживеенето на детето се определя при родителя, на когото са възложени за упражняване родителските права по силата на самото решение за възлагане на тези права, ако съдът не се е произнесъл в него изрично по въпроса за местоживеенето на детето; когато местоживеенето на детето е определено при родителя, на когото са възложени за упражняване родителските права, без да е уточнен адрес, то къде следва да се счита, че живее детето – на постоянния адрес на този родител, който той е имал към момента на постановяване на решението, или навсякъде, където родителят реши да живее; може ли да се счита, че с иск по чл. 127а СК, с който се дава заместващото съгласие на единия родител за конкретно/и пътуване/ния на детето в чужбина, може да бъде променено местоживеенето на детето; накърняват ли се правата на единия родител да осъществи определените му вече лични отношения с детето, ако съдът с решение по чл. 127а СК разреши на детето да живее в чужбина за период от две години, може ли съдът да постанови решение по чл. 127а СК, с което дава заместващото съгласие на единия родител за пътуване на детето в чужбина, без да се съобразява с постановения вече режим на лични отношения на другия родител с детето, може ли съдът само да ограничи този режим и ако може, то за какъв период от време другият родител би могъл да бъде ограничен от режима си на лични отношения с детето, как следва да се реши въпросът за пътуване на детето в чужбина с цел установяване там, в случай, че режимът за лични отношения на единия родител с детето не е бил променен, доколко трудова, служебна или друга ангажираност в чужбина на родителя, комуто са предоставени за упражняване родителските права, му дава основание да поиска детето да бъде изведено от него извън Република България и как се съотнася заживяването на този родител в чужбина с интереса на детето, при положение, че другият родител продължава да живее в България; може ли да се приеме, че в производствата на спорна съдебна администрация съдът не е обвързан от предмета и обема на поисканата защита от ищеца и може ли да определя други рамки, различни от поисканото от ищеца по свое усмотрение и преценка, кои са процесуалните правила, които се прилагат към производствата на спорна съдебна администрация, основните начала и общи принципи установени чл. 5-13 ГПК важат ли за тези производства или има други специални установени.
Ответницата А. П. Н. от [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд възприема приетите от първата инстанция обстоятелства за установени от фактическа страна, както и изводите й по основателността на молбата. Извън това е посочено, че местоживеенето на детето е определено при майката, видно от бракоразводното решение, а във връзка с искането на майката да изведе детето извън страната, е необходимо съгласието на двамата родители. По искането за заместващо съгласие на бащата съдът следва да прецени дали това е в интерес на детето. Възражението на бащата в този аспект е счетено за неоснователно, тъй като различното местоживеене на родителите предопределя невъзможност за едновременно осъществяване на контакт с двамата, и води до ограничаване на контакта с единия от тях, а и след като режимът на лични контакти е определен по местоживеене на детето, включването на двете държави в Европейския съюз не създава пречки за реализиране на определения режим. Като неоснователни предвид представените доказателства са преценени възраженията за нарушаване интереса на детето предвид липсата на установеност какво ще работи съпругът на майката, при какви условия ще живее детето, стресът от новата обстановка и незнанието на езика. Ограничаването на срока за който майката може да извежда детето без съгласието на бащата е за периода 1 август 2013 г. – 31 юли 2015 г., съобразено с трудовата заетост на съпруга на майката, и е прието, че така не се накърняват правата на другия родител, а само се ограничават за сочения период.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените от касатора въпроси, част от които не са обусловили изхода на спора, а друга част не взема предвид конкретните разрешения в обжалваното решение и представената съдебна практика, или приложимите законови правила.
По първия правен въпрос е ясно, че при липса на съгласие на родителите за местоживеенето на детето, спорът се решава от съда (каквото е разрешението на чл. 127, ал. 1 СК и както е прието в соченото решение № 446 по гр.д. № 4549/2008 г., ІІІ г.о.), но при развода на родителите по отменения СК в конкретния случай не е било постигнато съгласие по чл. 99, ал. 3 СК /отм./ за определяне на местоживеенето на детето в България, нито на конкретен адрес. Безспорно е принципно, че детето живее съвместно с родителите си (чл. 126, ал. 1 СК и чл. 71, ал. 1 СК /отм./), както и че промяната в местоживеенето на родителя, комуто са възложени родителските права, влияе и върху местоживеенето на детето, при съблюдаване на основното правило за интереса на детето да бъде отглеждано при най-подходящите за личностното му, психическо и физическо развитие условия, без пряка опасност за живота, здравето или интелектуалното му изграждане. В този смисъл в обвързващата си практика ВКС приема, че не е подходящо предоставянето на неограничена възможност за пътуване на дете извън границите на държавата без съгласието на единия родител в страни с военни конфликти, безредици, политическа нестабилност, епидемии и др. Тъй като правният въпрос не взема предвид конкретното искане, сторено с исковата молба, даденото от въззивния съд разрешение, както и тълкуването, дадено от ВКС в цитираната практика, не се налага допускането на касационното обжалване по първия правен въпрос.
Вторият правен въпрос, по който се твърди противоречие с обвързваща съдебна практика – ТР № 1 от 4 януари 2011 г . по гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, не обуславя допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като въззивният съд, съобразно приложимия процесуален ред и съгласно възможността, дадена му от чл. 272 ГПК, е препратил към мотивите на въззивния съд в частта им по установената фактическа обстановка по делото. Извън това, по доводите на страните във въззивното производство, са изложени и изводите на съда. Заявеното, че съдът приема правните изводи на първата инстанция за основателността на депозираната молба за правилни, и ги споделя, не означава липса на мотиви, нито е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, след като след това са изложени съображенията на съда за стореното заключение. В правния въпрос касаторът не е посочи и кои конкретно възражения са били оставени без мотиви от въззивния съд, а в противен случай биха довели до друг краен резултат по спора, поради което и затова липсва основание за допускане на касационното обжалване.
По третия правен въпрос отговорът следва от изложеното по първия. В конкретния случай родителските права са определени по отменения СК и по аргумент на чл. 71, ал. 1 СК /отм./ местожителството на детето е при натоварения с родителските права родител. Освен това в разглеждания спор липсва конкретно произнасяне на съда по местожителството на детето, поради което няма основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Същият е изводът и по следващия правен въпрос – липсва изрично определяне на местоживеенето на детето. От друга страна, предвид динамиката на съвременните социални и икономически условия на живот и принадлежността на България към Европейския съюз, е немислимо определянето на местоживеене на дете на определен административен адрес. Освен това подобно произнасяне не е сторено от въззивния съд. Отговорът на петия правен въпрос е отрицателен, но отново съдът не се е произнесъл по промяната в местоживеенето на детето, а и изрично подобно искане не е правено в процеса.
Предпоследният кръг посочени проблеми касаят накърняването правата на родителя, който не е натоварен с упражняването на родителските права, за лични отношения с детето в случай, че то пътува извън страната и пребивава там за по-дълъг период от време. Безспорно правата на родителя в този случай са ограничени, но само с оглед преодоляващият тези права интерес на детето да бъде извън страната с цел посрещане на здравословни нужди, правилно психо-физическо и интелектуално развитие, благоприятна и поддържаща семейна среда или друг конкретен повод. Невъзможно е да се определи като цяло срок, в който режимът на лични отношения между родителя и детето ще бъде ограничаван, тъй като и тук следва да се вземе предвид конкретния интерес на детето. Установените в Европейския съюз свободно движение на хора и възможната трудова заетост в различните страни за гражданите на държавите-членки, налагат, и все в по-голям мащаб, търпенето на подобни на разглежданите ограничения в личния, в смисъл на едно и също в географско отношение място, контакт между детето и родителя, комуто не са предоставени родителските права, и неговото заместване с електронните средства за комуникация. Извън това, ограниченията на установените мерки могат да бъдат компенсирани с друг режим по искане на заинтересованата страна.
С последния правен въпрос се цели произнасяне на ВКС по твърдението за недопустимост на обжалваното решение. Поставянето на правния въпрос не е съобразено с основното правило, прилагано от съдилищата в България – интересът на детето надделява дори над процесуалните преклузии. Същевременно, с исковата молба е поискано разрешението на съда детето да напуска пределите на страната за неограничен брой пътувания само до Кралство Д., без съгласието на бащата, с краен срок на неограничения брой пътувания – докато майката трайно пребивава на територията на К. Д.. В рамките на поисканото и предвид приетия конкретен интерес на детето, съобразен с установената трудова заетост на съпруга на майката, съдът е ограничил разрешението си за този неограничен по времетраенето си срок за пътувания до две години, което е напълно допустимо, и по никакъв начин не представлява излизане извън дължимата защита и съдействие по смисъла на чл. 6, ал. 2 ГПК. Въпросите за характера на конкретното производство като спорна съдебна администрация и кои правила се прилагат за този вид производства предвид изложените съображения, не налагат допускане на касационното обжалване. Следва още да се отбележи, че то не се налага при условията на т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, и по изложеното в касационната жалба твърдение за произнасяне на съда по непредявен иск, предвид съобразяването на новонастъпил факт – нов трудов договор на съпруга на майката, тъй като исканият от ищцата времеви период е бил ограничен, вместо да е бил разширен с посоченото обстоятелство, и отново предвид интереса на детето.
Касаторът е пропуснал да постави два основни спорни въпроса в случая – дали интересът на майката да замине за К. Д. съвпада с интереса на детето, с оглед откъсването от нормалната му среда за живот, и заявеното в исковата молба намерение на родителя, комуто е възложено упражняването на родителските права, да замине за друга страна и детето да учи там, представлява искане за промяна в местожителството на детето, по което съдът дължи произнасяне. Липсата на тези правни въпроси препятства допускането на касационното обжалване, независимо от тяхната значимост за конкретния спор, предвид обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в цитираното ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 235 от 23 май 2013 г., постановено по в.гр.д. № 275 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2013 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: