О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 159
София, 24.03.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.10.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 566/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД”Д”Е. , със седалище гр. С. против въззивното решение на Софийски градски съд № 399 от 21.01.2009 год., постановено по в.гр.д. № 1109/2008 год., с което при условията на чл.208, ал.1 ГПК е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, като ищец срещу А. К. К. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 5363.12 лв., представляваща неустойка за неизпълнение задълженията по договор за посредничество от 27.01.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.
Въведеното с касационната жалба оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон- чл.286 ТЗ и на съществените съдопроизводствени правила – чл.188, ал.1 ГПК/ отм./ и чл.136 ГПК/ отм./, поради което се иска отмяната му на основание чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК допустимостта на касационното обжалване е обоснована с твърдението, че по значимите за конкретното дело въпроси на процесуалното право, свързани с доказателственото значение, преценка и кредитиране на свидетелските показания, когато същите са събрани от първоинстанционния съд, както и за критериите, опровергаващи достоверността им в хипотезата на чл.136 ГПК –дадени от служител на една от страните, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 70/1980 год. на ОСГК на ВС- основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Същевременно според касатора, доколкото по тези въпроси се разрешават и противоречиво от съдилищата, индиця за което е приложеното с касационната жалба решение на състав на ІІ г.о. на ВС № 4020/82 год., то следва да се приеме за доказано и визираното в т.2 на чл.280, ал.1 ГПК основание за достъп до касация.
Допълнително приложното поле на касационното обжалване ЮЛ – касатор е аргументирало и с наличие на установените в чл.280, ал.1, т.3 ГПК предпоставки за допускане на факултативен касационен контрол, поддържайки, че разрешените от въззивната инстанция специфични за възникналия правен спор материалноправни въпроси, обусловили крайния изход от делото, а именно – следва ли да се определи като търговска сделка договорът за посредничество, когато едната страна по него е търговец и допустимо ли е намаляване на уговорената с този договор неустойка като прекомерна са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допустимостта на касационното обжалване и алтернативно – по основателността на наведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за нейната редовност е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, поради което е процесуално допустима.
Същата, обаче не следва да бъде допусната до разглеждане по същество, поради следното:
За да постанови обжалваното решение и при условията на чл. 208, ал.1 ГПК да отхвърли като неоснователна предявената от ищцовото ТД искова претенция, основана на чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е счел за недоказано, при въведената с чл.127, ал.1 ГПК /отм/ доказателствена тежест, твърдяното в исковата молба и поддържано в хода на делото неизпълнение на задълженията, поети от ответника по сключения между страните на 27.01.2004 год. договор за посредничество при покупко- продажба на недвижим имот, поради което е отрекъл наличието на основание за ангажиране договорната му отговорност за обезвреда, съобразно неустоечната клауза на чл.6 от същия и общото законово правило на чл.79, ал.1 ЗЗД.
При обосноваване на крайния си правен извод за неоснователност на претендираната компенсаторна неустойка въззивният съд се е позовал на събраните по делото доказателства, анализирайки ги задълбочено и пълно, но с оглед съществуващата служебна обвързаност между ищцовото ТД и св. Д е подложила на преценка по реда на чл.136 ГПК/ отм./ дадените от последната показания.
Констатирайки изолираността и несъответствието им с останалия доказателствен материал, касаещ условията на водените между страните преговори за рамките на предварителния договор с продавача и тези, при които продажбата е била окончателно финализирана, решаващата инстанция е отрекла достоверността им, излагайки подробни съображения в тази насока в съобразителната част на обжалвания съдебен акт.
Следователно от решаващите мотиви на въззивното решение, предмет на подадената касационна жалба, се налага извод, че поставените от касатора материалноправни въпроси – следва ли да се определи като търговска сделка договорът за посредничество, когато едната страна по него е търговец и допустимо ли е намаляване на уговорената с този договор неустойка като прекомерна, макар и важни, като нетоносими към крайния изход от конкретното дело въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не попадат в обсега на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка, от категорията на абсолютните, за достъп до касационен контрол и това обстоятелство само по себе си е достатъчно, за да се откаже разглеждането и по същество.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че касаторът не е аргументирал и визираното от него основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване, а бланкетно е възпроизвел законовия текст, което не е достатъчно, за да се възприеме за доказано последното.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК.
Вярно е, че с оглед съжденията на въззивния съд, изложени в решаващите мотиви на обжалваното решение, преценката за достоверност на свидетелските показания и критериите за същата в хипотезата на чл.136 ГПК/ отм./ са въпроси, които като обусловили крайния правен резултат по спора, тъй като въз основа на съвкупната преценка на събраните гласни доказателства, главно доказателствено средство в процеса по разглежданото дело, за конкретното поведение на всеки един от съконтрахентите във вр. с изпълнението на отделните задължения по договора, СГС е приел, че предпоставките на закона за ангажиране договорната отговорност на ответника по реда на чл.92, ал.1 ЗЗД отсъстват, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- общо условие за допустимост на касационното обжалване.
Твърдяното от касатора противоречие на даденото от въззивната инстанция разрешение на тези процесуалноправни въпроси с практиката на ВКС- основание за селекция на касационните жалби по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, както и че съществува противоречива съдебна практика по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК в случая, обаче, отсъства.
Съдържащата се в гл. ХVІІ на ГПК/ отм./ процесуалноправна уредба касаеща решаването на делата, не въвежда общовалидни критерии относно преценката на доказателствата, нито конкретни такива за достоверността на свидетелските показания. В този смисъл в приложимия към момента на постановяване на обжалвания съдебен акт процесуален закон/ а и по сега действащия/ не съществуват процесуални правила, които да задължават съда да направи една или друга преценка на доказателствата. Същата, по силата на разпореденото от чл.188, ал.1 ГПК/ отм./, според който съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, се прави свободно от съда.
Следователно отсъства каквато и да било процесуална възможност, вкл. чрез дадените с ТР на ОСГК ВКС задължителни за съдилищата указания да се ограничи решаващия съд да постанови решението си по свое вътрешно убеждение т.е. да му се укаже как да възприеме съответното доказателства и в тази насока е трайно непротиворечивата съдебна практика, обективирана в редица съдебни актове, между които- р-ние № 32/74 год.;р-ние № 837/82 год. на ВКС, служебно известни на настоящия съдебен състав.
В съответствие с така съществуващата съдебна практика е и прието в цитираните от касатора и приложени по делото решения : № 4020/82 год. на ВС ІІ г.о. и № 70/80 год. на ОСГК на ВС.
Според първото действителните отношения между страните по делата, по арг. от чл.136 ГПК/ отм./ могат да се установяват и от показанията на техни роднини. Но поради това, че се предполага, същите да са заинтересовани в полза или вреда на една от тях, показанията им следва да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото т.е. да се подкрепят от останалия доказателствен материал.
В решаващите мотиви на втория цитиран от касатора съдебен акт даденото разрешение е в същия смисъл, че при преценката на гласни доказателства съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, показанията на които приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, е длъжен да приложи чл.136 ГПК/ отм./ като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта и на двете страни.
Следователно обстоятелството, че въззивната инстанция, приемайки за недостоверни показанията на св. Д, е изложила подробни съображения защо не кредитира същите, позовавайки се от една страна на съществуващата служебна зависимост на този свидетел с ищцовото ТД, а от друга от изолираността им спрямо останалите доказателства по делото, изключва твърдяното несъответствие с цитираната практика на ВКС по вложения от законодателя смисъл във въведеното с т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК основание.
От своя страна съществуващата последователност на даденото от съдилищата разрешение във вр. с приложението на чл.136 ГПК/ отм./ и на чл.188 ГПК/ отм./ и в двата съдебни акта, с което именно обжалваното въззивно решение е съобразено при преценка достоверността в показанията на отделните свидетели, вкл. с оглед на тяхната „заинтересованост”, само по себе си изключва основателността на твърдението за съществуващо противоречие в практиката на съдилищата по идентични процесуалноправни въпроси.
Що се касае до самата правилност на конкретно извършената от СГС преценка на събраните доказателства по делото, то тя е неотносима към основанията за допускане на касационен контрол, поради което не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК- арг. от чл.281, т.3 ГПК.
В тази вр. следва единствено да се посочи, че правомощията на въззивната като съд по същество на спора, я задължават, дори и да споделя изводите на първоинстанционния съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства, вкл. на показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, обективирани в протокола от съдебно заседание- официален документ.
Водим от тези съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 399 от 21.01.2009 год., по в.гр.д. № 1109/2008 год., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: