О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№16
гр. София, 11.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание от пети декември две хиляди и шестнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ОЛГА КЕРЕЛСКА
АЛЕКСАДЪР ЦОНЕВ
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело №3727/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е за проверка допустимостта на касационното обжалване на решение № 36/11.04.2016 г. по в. гр.д. №63/2016 г.на Бургаския апелативен съд , с което е потвърдено решението по гр.д. №1059/2014 г. на Бургаския окръжен съд .
С касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение.Представя се изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Л. К. М. , К. В. М. и Е. В. М. и тримата граждани на Руската федерация, чрез адв. Св. Г. изразяват становище в писмен отговор на касационната жалба , че не са изпълнени законовите изисквания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендират направените в производството разноски.
Ответникът С. С. К. от [населено място] , [община] , не взема становище по допустимостта на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С оглед правомощията си по чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд в състав на 3-то г.о. приема следното :
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №1059/2014 г. на Бургаския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от О. А. А. , гражданка на Руската федерация против С. С. К., Л. К. М. , К. В. М. и Е. В. М. искове за обявяване спрямо ищцата за недействителен договора за покупко- продажба на недвижим имот по НА №88,т.ІV, д. № 663/22.07.2011 г., с който С. К. е продал на Л. К. М., К. В. М. и Е. В. М. недвижим имот – студио от 53,75 кв.м. , находящо се в [населено място] ; за приемане за установено по отношение на ответниците С. С. К., Л. К. М. , К. В. М. и Е. В. М., че ищцата О. А. е собственик на имота ; за осъждане на С. С. К. да заплати на О. А. А. сумата от 25 501,35 лв., , представляваща неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, който иск е предявен при условията на евентуалност по отношение на първите два иска, в случай, че същите бъдат отхвърлени.
За да постанови това решение въззивният съд е приел, че първият иск, с който е сезиран, е с пр. осн. чл. 24,ал.4 СК .Прието е че същият е предявен в 6 месечния срок от узнаването на сделката, доколкото по делото не е доказано наведеното от ответниците твърдение, че ищцата е познавала купувачите по сделката и е знаела за продажбата.Искът е отхвърлен като неоснователен, доколкото съдът е приел, че по делото не е установено, че имотът , предмет на атакуваната покупко- продажба представлява СИО, тъй като паричните средства за неговото придобиване нямат семеен произход .Сумата за закупуване на имота от К. е предоставена от М. с цел последващото му прехвърляне на ответниците ,което е извършено няколко дена след това с нотариален акт.Съдът е приел, че доводът във въззивната жалба за заплащане цената на процесния имот със средства от заем / според отговора на исковата молба на С. К./, е неоснователен. Фактическите твърдения в този отговор сочат на ползвани за това чужди парични средства , които нямат семеен произход , със задължението за последващо прехвърляне на имота на предоставилия средствата. Прието е, че неправилната правна квалификация на фактите от страна в процеса не обвързва съда, който следва да определи правното значение на фактическите твърдения и да приведе същите към приложимото право.За неоснователно е прието възражението на ищцата за наличие на принос в придобиването на процесния имот, изразяващ се в грижи за домакинството и помощ в търговската дейност на К. при контактите му с клиенти и бизнес мероприятия в Русия . В тази връзка е посочено , че в периода на придобиване на имота съпрузите не са живели заедно , а твърдението за работа на ищцата във фирмата на К., се опровергава от неимформираността на А. за контактите на дружеството с руски клиенти в лицето на М. , липсата на трудов договор и пр. С оглед основния извод, че ищцата няма принос за придобиването на имота съдът е приел, че същата няма права на собственост в него , както и че не е обедняла с половината от получената при продажбата от К. сума.
При тези решаващи мотиви , в представеното Изложение по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК касаторът е формулирал материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва:
М. въпроси :
1.Оборването на предположението за съвместен принос при придобиването на на недвижим имот по време на брака , чрез предявяването на отрицателен установителен иск ли следва да се реализира или това е възможно и чрез възражение.
2.Длъжен ли е съдът да определи правното значение на фактическите твърдения като приведе същите към приложимото право по своя преценка, когато страната, която ги е въвела в производството им е дал неправилна правна квалификация.
П. въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения , съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения?
2.Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивният съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните в качеството си на инстанция по същество?
3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно , както и да отговори на всички доводи и вазражения на страните, свързани с твърденията.
К. счита, че по отношение на първия материалноправен въпрос е изпълнено допълнителното основание за допустимост по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК , като в обжалваното решение същият е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в Р № 13/16.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3888/2015г. , ІІІ г.о., постановено при усл. на чл. 290 ГПК.Счита също така, че е изпълнено и основанието по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК като въпросът е от значение зза точното приложение нна закона и развитие на правото.
По отношение на втория материалноправен въпрос отново има позоваване на допълнителното основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280,ал.1т.1 ГПК като с въззивното решение същият е разрешен в противоречие с неговото разрешаване в Р №554/08.02.2012 г. на ВКС по гр.д. №1163/2010 г., ІV г.о., ГК, постановено при условията на чл. 290 ГПК.
Досежно процесулноправните въпроси касаторът счита, че са изпълнени допълнителните основания за допустимост по чл. 280,ал.1,т.1 и 2 ГПК като се позовава на съответната съдебна практика.
По отношение на двата въпроса квалифицирани като „материалноправни „ посоченото допълнително основание по чл. 280,ал.1т.1 ГПК не е изпълнено, доколкото не е налице противоречие между тяхното разрешаване в обжалваното въззивно решение и визираната и представена задължителна съдебна практика – решения на ВКС ,постановени по реда на чл. 290 ГПК: невярно е застъпваното от касатора становище, че с Р № 13/16.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3888/2015г. , ІІІ г.о., е прието, че оборването на предположението за съвместен принос за придобиване на недвижим имот по време на брака може да стане само с установителен иск , но не и чрез възражение. Напротив с цитираното решение е прието , че ….. „по възражение / следователно на още по- голямо основание и по иск/ на единия приобретател съпруг може да се установява липса на принос на другия”.
Отделен остава въпроса дали в случая става въпрос за възражение за липса на съвместен принос или за твърдения, сочещи на това, че между първия ответник и втората ответница са съществували отношения, имащи белези на договор за поръчка , изключващи участието и на двамата съпрузи със техни средства в придобиването на имота.
Решението на ВКС , сочено като задължителна практика във връзка със втория материалноправен въпрос , няма като предмет на разглеждане такъв въпрос.Правният въпрос , който е бил предмет на разглеждане с това решение е относно това кък съдът формира своето вътрешно убеждение. Същевременно приетото от въззивният съд становище, че съдът не е обвъзан с правната характеристика на фактите сочени от страната в нейната защитна теза , а сам следва да даде съответната правна квафлификация на тези факти е в съответствие с трайната съдебна практика в това число и задължителната такава.С оглед на това независимо , че първият ответник в отговора на исковата молба е посочил, че процесния имот е закупен от него със заемни средства, получени от втората ответница, съдът правилно е приел, че изложените във връзка с това твърдение факти и събраните доказателства, не сочат на заемни отношения между ответниците, а на друг тип отношения.
Във връзка с първия материалноправен въпрос касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.Това основание не може да бъде изпълнено, доколкото по въпроса има задължителна практика.
Формулираните въпроси като „процесуалноправни” на практика съставляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с изготвянето на мотивите на постановения съдебен акт, които могат да обосноват неправилност на решението/ чл. 281,т.3 ГПК/ .С оглед на това същите могат да бъдат предмет на обсъждане в евентуално производство по чл. 290 ГПК, в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство.Извън параметрите на обсъждане на настоящото производство следва да се посочи, че с решението си въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доводи и възражения на страните ,както и събраните по делото доказателства. Независимо от позоваването на чл. 272 ГПК, е изложил подробни собствени мотиви по спора,с който е бил сезиран.
По изложените съображения следва да се приеме ,че не са изпълнени законовите изисквания , с които законът свързва достъпът до касационно обжалване и същото не следва да се допуска.
Разноски в полза на ответниците не се присъждат, доколкото по делото не са представени доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното, ВКС, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36/11.04.2016 г. по в. гр.д. №63/2016 г.на Бургаския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: