О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 11.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 08 януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1480 /2018 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Принт Медия” ООД против решение № 8342 от 11.12.2017 г. по в. гр.д.№ 16272/2016 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 15073 от 30.09.2016 г. по гр.д.№ 75559/2015 г. на Софийски РС, с което са отхвърлени, предявените от дружеството искове по чл. 75 ЗС против С. К. Х. и Г. Х. Х. за възстановяване владението на ищеца върху сграда /бивша баня/, находяща се в [населено място], район П., [населено място], [улица]и [улица], състоящ се от чакалня, каса, две събрекални, две бани, пет коридора, три тоалетни, склад, котелно, помещение към котелното, двуетажно тяло със стълчищна клетка с разгърната застроена площ 363,50 кв.м., заедно с УПИ … с площ 1500 кв.м., което е отнето от ответниците „чрез поставяне на врата на незаконно изградена ограда и недопускане на управителя на дружеството-ищец в имота”.
В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението, тъй като в петитума е диспозитива е добавен и начина, по който се твърди отнемане на владението и за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 69 и чл. 83 ЗС, за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, касаещи изготвянето на доклада по делото от първата инстанция и контролът за изпълнение на тези задължения от въззивната инстанция.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към жалбата се твърди противоречие на решението със съдебната практика на ВКС и явна неправилност на решението.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касация. Считат, че като не е доказано, че дружеството-ищец е било във владение на имота, искът за възстановяване на владението му правилно е отхвърлен.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното
Дружеството-ищец е твърдяло в исковата молба, че е придобило владението върху процесния имот след като го е купило от общината с договор от 29.09.2008 г. и е получило владението с приемо-предавателен протокол от 21.11.2008 г. Ответниците поставили ограда през 2013 г., но имало влата в нея, която не се заключвала и персонала на дружеството можел да стига до сградата в имота. На 14.10.2015 г. вратата била заключена и бил преустановен достъпа до имота. Издадената административна заповед за премахване на оградата като незаконна била обжалвана от ответниците, но жалбата била оставена без уважение.
Ответниците са твърдели в отговора към исковата молба, че ответното дружество не е владяло процесния имот, а от 2007 г. само ответницата С. Х. го владяла, че към 2013 г. оградата и вратата ка били поставени и дружеството не е допускано в имота, а от тогава до предявяване на иска – 07.12.2015 г. е изтекъл срок – по-дълъг от 6 месеца.
Съдът е изготвил доклад, в който е изложил твърденията на страните и е разпределил доказателствената тежест, като е указал, че всяка от страните трябва да докаже положителните факти, които твърди и отрицателните факти, които твърди другата страна. Допуснати са и са разпитани свидетели. Свидетелят Х. е посещавал имота през м. юни 2015 г. защото е искал да го наеме, но когато пак отишал през м. октомври, той бил заключен. Според свидетелят С., имота е ограден от 2007 г. с колове и мрежа. Има врата, която се заключва. Имота се ползва от С., която пуска само лица във връзка с трафопоста, който е в имота. Сградата на банята е заключена, прозорците са заковани, защото се е разграбвала.
Въз основа на тези доказателства, РС е приел, че не е доказано, че ищцовото дружество е било във владение на имота. Приемо-предавателният протокол не установява това, тъй като владението е фактическо състояние. Затова искът е отхвърлен. В диспозитива на решението е описан начина, по който ищецът е твърдял, че му е отнето владението – „чрез поставяне на врата на незаконно изградена ограда и недопускане на управителя на дружеството-ищец в имота”. Въз основа на твърдението за датата на поставяне на влатата – 14.10.2015 г., съдът е приел иска за допустим – предявен в 6-месечен срок от отнемане на владението.
Въззивната инстанция е допуснала по още един свидетел на всяка страна за доказване твърденията на страните и за изясняване на спорния въпрос дали дружеството е владяло имота непрекъснато шест месеца преди твърдяното нарушение. Според свидетелката Н., имота – дворното место се ползва от С., която е дала ключ на хората, които поддържат трафопоста. Имало и от друго место достъп до имота, не само от имота на С.. Според показанията на св. А., Свидетелят А. разказва, че през 2015 г., м. юни ходел в имота да вземе нещо от ищцовото дружество си спомня, че имало стълби, а това, което носел било тежко. През октомври пак отишъл в имота, но управителя не бил допуснат – имало катинар.
Възивният съд е приел, че факта, че управителят на ищцовото дружество е посещавал имота заедно с трети лица не сочи на непрекъснато упражняване на владение, каквото се изисква за основателността на предявените искове доколкото се установява, че в същото време ответниците са ползвали имота за свои нужди. Въззивната инстанция е приела, че макар да не е спорно, че на 14.10.2015 г. управителят на ищцовото дружество не е бил допуснат в имота, искът е неоснователен, защото не е доказана втората материално правна предпоставка за уважаването му – непрекъснато владение на ищеца до твъдения момент на недопускане.
Не е налице вероятна недопустимост на решението поради посочения в диспозитива начин, по който ищцецът твърди че му е отнето владението. Нормата на чл. 75 ЗС осигурява защита на продължилото непрекъснато повече от шест месеца владение срещу всяко нарушение, т.е. нарушението е част от фактическия състав на тази норма. То съставлява фактическото основание на иска по чл. 75 ЗС до колкото касае обстоятелство, на което е основан иска. Силата на пресъдено нещо обхваща основанието и петитома на иска. Затова като е посочено конкретното твърдение на ищеца за начина, по който се твърди, че е отнето владението, съдът не е нарушил диспозитивното начало, не се е произнесъл в повече от поисканото с исковата молба. Не е налице вероятна недопустимост на решението, поради което на това основание не се допуска до касационен контрол.
С изложението към касационната жалба са формулиран два въпроса, за които се твърди, че са разрешени в противоречие със съдебната практика; 1. изпълнил ли е съдът задължението си да разпредели доказателствената тежест при изготвяне доклада по делото по смисъла на чл. 146, ал.1, т.5 ГПК с посочването, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения и 2. налице ли е пълен и точен доклад по делото когато съдът не е посочил правнорелевантните факти, а е дал указания, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Тези въпроси не обосновават допускане на касация поради следното: Съдебната практика, която изисква конкретно посочване на обстоятелствата, които всяка страна следва да докаже съобразно дадената от съда квалификация на спора. Смисълът на тези указания е делото да се подпълни с доказателства за спорните обстоятелства и да не остане неизяснено поради това, че страната не може да се ориентира кои факти следва да докаже. В случая съдът е дал правилна квалификация. Страните са изложили конкретни фактически твърдения. Съдът е обобщил в проекто доклада твърденията на всяка страна и е дал указания, че всяка страна трябва да докаже положителните факти, които твърди и отрицателните факти, които другата страна твърди. Въпросът за доказателствената тежест при установяване на подлежащите на доказване факти е обсъдена и в първото съдебно заседание пред РС. Въззивната инстанция е удовлетворила искането за допълнителен разпит на още по един свидетел на всяка страна. Касаторът е могъл да установи подлежащият на доказване от него факт, че е бил във владение на процесния имот до твърдяното нарушение на 14.10.2015 г. Отговорите на свидетелите установяват, че страните са се ориентирали правилно за лежащата върху тях доказателствена тежест. В обжалваното решение, съдът не е разрешил спора съобразно правилата за доказателствена тежест, т.е. не е приел, че не са ангажирани доказателства за подлежащо на доказване от ищеца обстоятелство, а поради това, че от събраните доказателства не се установява ищецът да е бил във владение на имота до м. октомври 2015 г. Този извод е формиран след подробен анализ на събраните гласни доказателства и пред двете инстанции. Поради това, че отговорът на първия поставен въпрос не зависи изхода от спора, този въпрос е неотносим и по него не се допуска касационно обжалване.
Следващата група въпроси касаят правнорелевантните факти по смисъла на чл.146, ал.1 т.5 ГПК при установяването на които е успешно провеждането на иск по чл. 75 ЗС и ако съдът е дал указания за доказване на други факти, различни от правнорелевантните, следва ли съдът да приеме за основателен и доказан предявеният иск, ако ищецът е провел успешно доказване съобразно указанията. Погрешно дадени указания може да са основание за неправилност на решението, ако са се отразили на правилността на крайния извод за основателност на иска, но с тях не може да се променят материално правните предпоставки за уважаване на иск.
Според касатора, съдът неправилно е указал, че в негова тежест като ищец е да докаже, че ответника е завладял имота на посочената дата на нарушението. Действително в проектодоклада съществува такова указание. В първото съдебно заседание е изяснен въпроса, че ищецът следва да докаже твърденията си в исковата молба. В исковата молба, ищецът твърди нарушение, чрез което му е отнето владението. Няма твърдение, че ответниците владеят имота след посочената дата, а че не допускат представителите на ищеца. Възивната инстанция е приела за безспорен факта на нарушението, т.е. делото не е останало неизяснено относно този факт, а ответниците са установили, че С. Х. ползва имота и не допуска представители на ищците в имота. В този смисъл погрешно даденото указание в проекта за доклад не се е отразило на крайния извод на съда за неоснователност на иска. Ищецът е събрал доказателства относно това дали е бил във владение на имота, но от тях не е формиран положителен извод за това, поради което иска е отхвърлен. Този резултат не е обусловен от погрешно даденото указание в проекта за доклад, направен от РС. Въззивната инстанция е отстранила този пропуск като е допуснала по един свидетел на страните за установяване на твърденията на страните. Основното твърдение на ищеца е било, че е бил във владение на имота до 14.10.2015 г. Това твърдение е намерено за недоказано въпреки събраните доказателства и от двете инстанции. Затова тази група въпроси са неотносими към крайния извод на съда и не обуславят касационно обжалване.
Последния въпрос е: от значение ли е за предявения иск по чл. 75 ЗС обстоятелството, че владението е предадено чрез предаване от предишния собственик и намира ли приложене презумпцията на чл. 83 ЗС, според която, който докаже, че владее в различни времена се предполача, че е владял и в промеждутъка. Доктрината приема, че нормата на чл. 83 ЗС се прилага и при упражняване на защитата по чл. 75 ЗС, защото непрекъснатостта на владението е негов признак и предпоставка за уважаване на този иск. Установената презумпция касае признака „непрекъснатост „ на владението. В конкретния случай обаче не е установено владение в различни времена. Спроред показанията на св. С., откакто се е построила оградата /което според твърденията на ищеца е станало през 2013 г./ в имота не влизат други хора, освен тези, които С. пуска за поддръжка на трафопоста. С. Х. не ползва сградата, тя е „закована”, защото е имало опастност да бъде разграбена. Прозорците са затворени, за да не се влиза да се краде. Свидетелят Х. е искал да наеме обекта и по този повод го посетил началото на март и юни 2015 г., поставили катинар тогава, но през октомври като отишли, имота бил заключен. Свидетелят А. е посетил обекта за да вземе нещо от ищеца м. юни 2015 г., влязъл вътре до стъпъла и после му било трудно да носи. Тези спорадични посещения на имота от управителя и трето лице с цел отдаване под наем, или вземане на нещо, съдът е преценил като недостатъчни да установят владение. Ако не е установено владение в отделни времена, не може да се приложи и презумпцията на чл. 83 ЗС за непрекъснатост на владението. Ако наистина има врата за сградата и от към улицата без да се влиза в двора, описаното в исковата молба нарушение не отнема владението на ищеца, ако такова е установено върху процесната сграда. Поради изложеното въпросът за приложението на презумпцията на чл. 83 ЗС не е определящ за изхода от настоящото дело, поради което не е основание за допускане до касация.
По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8342 от 11.12.2017 г. по в. гр.д.№ 16272/2016 г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от „Принт Медия” ООД
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: