6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 12.01.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. № 496/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производство е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 329 / 30.10.2015г., постановено по т.д. № 404/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ЕТ срещу С. „Туристическо дружество „С.” – [населено място] искове за признаване за установено, че сключения между страните наемен договор от 01.08.2001 г. и анекс към него от 31.10.2008 г. са нищожни поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 12, ал. 3 от ЗОбС и съответно за връщане на сумата от 28 350 лв., като платена по него без основание, частичен иск от сумата от 53 000 лв., за периода от 14.04.2009 г. до 08.05.2013 г.
Касаторът счита за неправилен извода на въззивния състав, че спорът относно собствеността на процесния имот бил ирелевантен за валидността на сключения между страните наемен договор. Поддържа, че в настоящия казус, съдът трябвало да съобрази особения характер на вещта, нейната природа, цели и предназначение, както и императивния правен режим, който се прилага спрямо имотите представляващи публична общинска собственост. Твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, като в своето решение дал превес на разпоредбите на общия закон – ЗЗД, уреждащ гражданско правния режим на отдаване под наем на имоти и пренебрегнал специалния закон – Закон за общинската собственост и Наредбата на Общинския съвет за реда за управление, стопанисване, разпореждане с имоти общинска собственост, особена закрила, която законодателят е въвел спрямо обектите от обществено значение, какъвто бил процесния.
Ответникът – С. „Туристическо дружество „С.” в депозиран писмен отговор поддържа становище за законосъобразност на атакувания съдебен акт. Намира всички доводи на касатора за несъстоятелни и за недоказани. Оспорва твърдението, че спорният имот е публична общинска собственост, като излага подробни аргументи. Твърди, че с Акт за държавна собственост № 104 от 15.12.1984 г., ТД „С.”, [населено място] е вписано като съсобственик на имота и на дружеството винаги е било предоставено оперативното управление на тази собственост. Излага, че със Заповед № 47-ДС от 27.02.2001 г. на Областния управител на област С., имотът е деактуван като държавен на основание чл. 2, ал. 4 от Закона за държавната собственост в полза на Община [населено място], а посочените разпоредби изключват от обхвата на държавната собственост вещите и имоти на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е носител на правото на собственост на прехвърленото в тях имощество. Приема, че след като Туристическия дом „Пещерняк” в [населено място] представлява държавен имот, предоставен на юридическото лице с нестопанска цел по реда на отменената Наредба за държавни имоти /НДИ/, имотът не може да се третира нито като държавна, нито като общинска собственост, т.е. имотът е собственост на Български туристически съюз – [населено място], представлявано териториално в [община] от Туристическо дружество „С.”, [населено място], като подразделение в Б.. За първи път в касационното производство се въвеждат доводи за нищожност на договора поради липса на предмет, което е недопустимо. Поддържа също, че представените с касационната жалба съдебни решения не обосноват допълнителен селективен критерий, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка. Претендира разноски.
Третото лице помагач Български туристически съюз /Б./ изразява становище за не допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по подробно изложени съображения. Също застъпва становище, че процесният имот не е публична общинска собственост, като се позовава на разпоредбата на чл. 2, ал.3 ЗОС / ред.ДВ бр. 44/96г./. Не са общинска собственост сградите и постройките на сдруженията с нестопанска цел, чието строителство е извършено от тях до 13.7.1991г., а в случая сградата е построена и въведена в експлоатация през 1976 г. за нуждите на Б.. В [община] не е съставено досие по образец за имота и към акта за общинска собственост липсват документите, установяващи правото на собственост на общината, съгласно чл.58, ал.2 ЗОС/ ред. ДВ бр.44/96г./ Поддържа, че решението на Пловдивския апелативен съд не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, вкл. и с ТР №4/7.07.2010г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на решение №725/4.11.2008г. по т.дело № 163/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в което по идентичен начин е обсъдена връзката между правото на собственост и валидността на договора за наем, сключен от несобственик. Претендира заплащането на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна касационната жалба ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Предмет на обжалване пред Пловдивския апелативен съд е решение на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на СТД „С.” – [населено място] по иск на [фирма] –гр. П., че договорът за наем от 01.08.2001 г. и анексът към него от 31.10.2008 г., са нищожни поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 12, ал. 3 /ДВ бр. 96/99г./отм./ от Закона за общинската собственост. Уважен е и предявения от ищеца осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 34 ЗЗД за наемни вноски в размер на 28350 лв., частичен иск от 53 000 лв., за периода 14.04.2009 г. до 8.05.2013 г. Първостепенният съд е посочил, че определянето на собствеността на имота към 1.08.2001 г. е основен преюдициален въпрос, от който произтичат елементите на фактическия състав, от който произтича спорното право. След анализ на фактите по делото, съдът е достигнал до извода, че към датата на сключване на договора за наем собствеността на наетия обект е била публична общинска. Съответно наемодателят, след като не е юридическо лице на бюджетна издръжка и обектът не му е предоставен за ползване по надлежен начин, не може да се разпорежда с имот публична общинска собственост.
Съставът на въззивния съд е счел, че спорът относно собствеността на имота е ирелевантен за валидността на сключения между страните наемен договор, доколкото такъв договор може да бъде сключен не само от собственика, но и от лице, което няма права върху имот или вещ, предмет на договора за наем. Позовал се е на съдебна практика на ВКС – решение № 541/6.02.2012г. по гр.дело №810/2010г. на ІV г.о. Също както при продажбата на чужда вещ, договорът за наем обвързва валидно страните по него, но не поражда действие за действителния собственик. Констатирал е, че безспорно имотът е бил ползван от наемателя /настоящ касатор/ със знанието и съгласието на ответната страна – туристическо дружество. Установил е, че страните са изпълнявали насрещните си задължения по договора през целия договорен срок и по делото не е въведен спор относно изпълнението на насрещните задължения на страните по наемното правоотношение. Окончателният извод е, че предявените искове – за прогласяване нищожност на наемния договор /поради противоречие със закона/ и връщане на платените суми по него, са неоснователни.
По основанията за допускане на определението на апелативния съд до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните материалноправни въпроси: 1. Към кой момент следва да се преценява нищожността на сключения между страните договор за наем? 2. Какво е основанието за нищожност на договора за наем – противоречие с повелителните норми за закона или невъзможен предмет? 3.Може ли всяко лице да отдава под наем имот публична общинска собственост и при какви условия?
Първите два въпроса нямат значението на обуславящи изхода на спора въпроси, с оглед на мотивите на Пловдивския апелативен съд за отхвърляне на иска по чл.26, ал.1 ЗЗД. За въззивния съд спорът не е концентриран за момента към който трябва да бъде извършена преценка дали противоречи на повелителна норма на ЗОС сключения между страните договор за наем, респ. анекс към него. За съда договорът за наем е действителен и обвързва страните по него. Договорът няма действие по отношение на собственика на имота, в сл. [община], но това са други правоотношения. За първи път в касационното производство се поставя въпросът дали основанието на иска е чл.26, ал.1 или ал.2 ЗЗД – нищожност на договора за наем поради невъзможен предмет, което е недопустимо. Основанията за нищожност на договорите, поради противоречие със закона и поради невъзможен предмет, имат различни фактически състави. За нищожността на сделката поради противоречие със закона е достатъчно обективното й несъответствие с повелителна правна норма или правен принцип. Субективен елемент от състава като знание или намерение за нарушението не се изискват. За да породи правно действие, волеизявлението като елемент от сделката, трябва да се отнася до възможен предмет по време на сключването й. Така уговарянето на невъзможен предмет при сключване на сделката е пречка тя да породи правни последици за страните / чл.26, ал.2 ЗЗД/. В исковата молба е поддържано искане за прогласяване на нищожността на договора за наем, респ. анекса, поради противоречие със закона чл.12 ЗОС и съпътстващите го подзаконови нормативни актове във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД. П. се е произнесъл по въведените с исковата молба факти и обстоятелства, формиращи основанието на иска и не се е произнасял по въведени за първи път в касационната жалба аргументи – правни доводи за нищожност на договора, поради невъзможен предмет, поради което те не са част от мотивите на решението и не могат да бъдат предмет на обсъждане във фазата на селектиране на касационната жалба. По въпросите касаторът се позовава на допълнителните критерии по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Независимо, че настоящият състав преценява така формулираните материалноправни въпроси като неосъществяващи основния селективен критерий, достатъчно основание за недопускане на решението на П. до касационно обжалване, съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения, с цитираната съдебна практика касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 93 от 6.04.2012г. по гр.д. № 1548/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, съдържа произнасяне по иска по чл.26, ал.2 ЗЗД- прогласяване на нищожност на сделка, поради невъзможен предмет – продажба на две помещения, съставляващи реална част от сграда. С решение №15 от 8.09.2010г. по т.дело № 395/2009г. състав на ВКС, ТК по реда на чл.290 ГПК се е произнесъл, че установеното в чл. 229, ал.2 ЗЗД правило се прилага и в случаите , когато наемът е търговска сделка Отсъствие на решение на ОС на О. за отдаване под наем на обекта, собственост на търговското дружество над посочения 10 годишен срок има за последица редуцирането на срока на договора по силата на чл.229, ал.3, пр.2 ЗЗД. След като двете решения на състави на ВКС съдържат произнасяне по обективно различни факти от конкретното дело, не е осъществен допълнителния селективен критерий – противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС. В ТР №4/7.07.2010г. по т.дело № 4/2009г. на ОСГК на ВКС е прието, че доколкото разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗЗД изрично предвижда като самостоятелно основание за нищожност на договорите начална невъзможност на техния предмет, това основание изключва общото основание по чл.26, ал.1 ЗЗД – противоречие със закона, в хипотезата на разпоредителна сделка договор за замяна на недв. имот по чл.222-чл.223 ЗЗД, публична общинска собственост. Съгласно действащата съдебна практика с наемния договор се учредява облигационна връзка, а не се прехвърля право на собственост или друго вещно право, и затова наемодател може да бъде и лице което не е собственик на вещта.
По третия въпрос: Може ли трето лице да отдава под наем имот публична общинска собственост? Касаторът не обосновава допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на нито една от хипотезите на т.4 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед на изхода от касационно обжалване на ответника по касация ще следва да се присъдят документираните разноски. На осн. чл.78, т.10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 329 на Пловдивски апелативен съд, т.о. от 30.10.2015 г., постановено по т.д. № 404/2015 г.
ОСЪЖДА [фирма], представляван от управителя К. П. Бозов да заплати на С. Туристическо дружество „С.” , ЕИК[ЕИК] разноски 1600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: