ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16
гр. София 13.01.2016 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 16.12.2015 (шестнадесети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 5474 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 7101/13.08.2015 година, подадена от К. Д. А., срещу определение № 251/23.08.2015 година на Апелативен съд Б., гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 210/2015 година.
С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е оставил без разглеждане подадената от К. Д. А., срещу разпореждане от 27.04.2015 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2080/2014 година, частна жалба с вх. № 9399/25.05.2015 година. За да обоснове оставянето без разглеждане на частната жалба съставът на Апелативен съд Б. е изложил мотиви за това, че обжалваното разпореждане не е от тези подлежащи на обжалване по реда на чл. 279 във връзка с чл. 274, ал. 1 от ГПК. Посочено е, че с него К. Д. А., който е ответник в първоинстанционното производство е бил уведомен за това, че подаденият от него отговор на исковата молба е постъпил в съда след изтичането на срока по чл. 131 от ГПК. Затова с него не се преграждал пътя на защита на жалбоподателя, което е основание за обжалване по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, а наред с това липсвала изрична законова разпоредба, която да дава възможност за обжалване на разпореждането по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това е счетено, че разпореждането не подлежи на самостоятелно обжалване, а проверката за законосъобразността му могла да бъде осъществена единствено по реда на инстанционния контрол, при обжалване на съдебното решение по спора.
В частната жалба се излагат доводи за това, че определението на Апелативен съд Б. е неправилно и незаконосъобразно, а освен това е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че съдът не е съобразил обстоятелството, че при пропускането на срока за отговор на исковата молба съдът не зачита и няма да се произнесе по направените с него възражения и оспорвания, с което се преграждало делото по отношение на тези производства, сред които било и възражението по подсъдността на спора. Становището на състава на Апелативен съд Б. било неприемливо както от гледна точка на процесуалната икономия, така и от гледна точка на факта, че именно произнасянето дали срока за подаване на отговора е спазен или не е от съществено значение за разглеждане на направените с него възражения и оспорвания за част, от които възможността да бъдат направени по-късно се преклудирала и следователно по отношение на тези производства се прекратява по-нататъшния ход. Затова според жалбоподателя обжалваното от него разпореждане е от категорията на тези преграждащи по-нататъшния ход на производството и подлежи на самостоятелно обжалване. Поради това е поискано обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на Апелативен съд Б. за произнасяне по съществото на поделената срещу разпореждането на първата инстанция частна жалба.
Насрещната страна по частната жалба [фирма] [населено място] е подала отговор на същата с вх. № 9409/21.10.2015 година, с който е изразено становище, че жалбата е недопустима и като такава трябва да бъде оставена без разглеждане, а ако това не бъде прието се сочи, че е неоснователна и затова атакуваното с нея определение трябва да бъде потвърдено.
К. Д. А. е бил уведомен за обжалваното определение 04.08.2015 година, а подадената от него срещу същото частна жалба е с вх. № 7101/13.08.2015 година, като е подадена по пощата на 11.08.2015 година. Предвид на това и с оглед на правилото на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен установения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:
К. Д. А. е ответник по предявения от [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, по повод на който е образувано гр. д. № 2080/2014 година по описа на Окръжен съд Бургас. С разпореждане от 27.04.2015 година на Окръжен съд Бургас, постановено по посоченото производство първоинстанционният съд е постановил: „Да се уведоми пълномощника на ответника адвокат Д., че срокът за подаване на отговор е пропуснат и отговорът е постъпил след изтичането му.” Именно това разпореждане е предмет на подадената от А. частна жалба с вх. № 9399/25.05.2015 година, по повод на която е образувано ч. гр. д. № 210/2015 година по описа на Апелативен съд Б.. Видно от текста на същото в него се съдържа само констатацията на съда, че отговорът на исковата молба е постъпил в деловодството след изтичането на предвидения в чл. 131 от ГПК. Липсва произнасяне по направено от К. Д. А. с отговора възражение, оспорване или искане свързано с хода на производството.
По силата на чл. 279 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК на обжалване ще подлежат онези разпореждания, за които това е предвидено в изрична законова разпоредба. В случая такава не е налице за обжалваното разпореждане, поради което възможността за обжалването му, а оттам и на допустимостта на подадената от К. Д. А. срещу него частна жалба с вх. № 9399/25.05.2015 година не може да бъде обоснована с разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК. Възможността за обжалване на разпореждането не може да бъде обоснована и с разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК. По силата на посочената разпоредба и във връзка с чл. 279 от ГПК на обжалване ще подлежат тези разпореждания, които преграждат по-нататъшното развитие на делото. Определенията и разпорежданията, които преграждат по-нататъшното развитие на производството са очертани най-общо в т. 5 на ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС. Общото при тях е, че се с тях временно се прегражда хода на производството или същото се прекратява, без да се предостави търсената с иска защита на твърдените от ищеца права. Както е посочено в ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС обжалването на определенията, преграждащи разглеждането на делото, е средство за защита на правото на иск, което би се оказало неосъществимо, ако отказът на съда да предприеме действия за правна защита не би могъл да бъде преодолян. С оглед на това следва да бъде счетено, че преграждащите определения са тези, които препятстват разглеждането на спора по същество и са пречка съдът да се произнесе с решение по съществото на спора. В случая сама по себе си констатацията на първоинстанционния съд, че отговорът на исковата молба е постъпил в деловодството на съда след изтичане на срока по чл. 131 от ГПК не прегражда по-нататъшното развитие на делото и не препятства възможността за постановяването на съдебно решение по съществото на спора. Наистина срокът по чл. 131 от ГПК е от значение за надлежното извършване на определени процесуални действия от страна на ответника като тези по чл. 119, ал. 3 от ГПК и по чл. 133 във връзка с чл. 193, чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219, ал. 1 от ГПК, а в определени случаи пропускането му в съчетание с други обстоятелства може да има неблагоприятни последици-чл. 238, ал. 1 от ГПК. Пропускането му обаче не освобождава съда от задължението му с определението си по чл. 140 от ГПК да се произнесе по направените от ответника с отговора възражения и оспорвания. При това, в случай че ги счете за преклудирани с оглед на пропускането на срока съдът е задължен да мотивира определението си, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 254, ал. 1 от ГПК. Това произнасяне обаче няма да прегради по-нататъшното развитие на исковото производство, а ще подготви същото за последващото му развитие до евентуалното постановяване на решение по съществото на спора. Затова това определение ще е такова по чл. 253 от ГПК и ще може да бъде изменено от съда, ако впоследствие бъде прието, че първоначалния извод за пропускането на срока по чл. 131 от ГПК е неверен и се дължи на грешка или пропуск. То ще може да бъде изменено и в случаите, когато срокът по чл. 131 от ГПК действително е пропуснат, но в хода на производството се установи, че това се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Както се посочи констатацията на първоинстанционния съд за пропускането на срока може да бъде вярна или невярна, което ще се отрази на изводите за допустимостта на направени от ответника възражения и оспорвания, на възможността му да прави такива впоследствие, а също така и на възможността му да ангажира доказателства във връзка с направените от него възражения и оспорвания. Тъй като по направените от страните възражения и оспорвания съдът се произнася с решението си по съществото на спора, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, преценката за това дали отговорът на исковата молба е подаден в срока по чл. 131 от ГПК или не рефлектира в постановеното по спора решение. Законът не е предвидил, че първоинстанционният съд задължително се произнася по въпроса за срока на отговора с нарочен съдебен акт, който да обвързва съда и страните със задължителна сила и да не подлежи на пререшаване. Затова в случай, че неправилно е прието, че срокът по чл. 131 от ГПК е пропуснат не настъпва преклузия за направените с отговора възражения и оспорвания. Такава би настъпила само ако срокът действително е пропуснат. По тези съображения, ако съдът погрешно е приел, че срокът по чл. 131 от ГПК е пропуснат, а оттам, че определени възражения и оспорвания на ответника са преклудирани, поради което не ги е разгледал или ги е оставил без уважение това негово становище ще се отрази на постановеното от него решение, което евентуално ще бъде опорочено. В зависимост от степента на порока постановеното съдебно решение би могло да бъде както нищожно, така и недопустимо или неправилно. Затова при въззивното обжалване този порок на първоинстанционното решение може да бъде въведен като основание за обжалване като се обоснове именно с твърдяната погрешна преценка на съда за пропускането на срока по чл. 131 от ГПК, в какъвто смисъл са и разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и ал. 3 от ГПК.
С оглед на изложеното изводите на Апелативен съд Б., че атакуваното от К. Д. А. разпореждане не подлежи на самостоятелно обжалване и че правилността на същото ще се извърши при евентуалния инстанционен контрол на първоинстанционното решение са правилни. Затова и обжалваното в сегашното производство определение, с което частната жалба на А. срещу разпореждането е оставена без уважение е правилно и като такова трябва да се потвърди. В тази връзка трябва да се посочи, че произнасянията на съда по направените от страните в рамките на исковото производство възражения и оспорвания не представляват самостоятелни производства, различни от исковото такова. Затова е неоснователно твърдението на К. Д. А., че с обжалваното разпореждане се е преграждало развитието именно на такива самостоятелни производства.
Както се посочи К. Д. А. е подал частна жалба срещу разпореждането на Окръжен съд Бургас, която е била оставена без разглеждане от състава на Апелативен съд Б. като образуваното въз основа на нея производство е било прекратено. С оглед на това обжалваното определение не е такова по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като тази разпоредба има предвид тези определения, с които въззивният съд се произнася по същество, като оставя без уважение частните жалби срещу преграждащите определения на първоинстанционния съд. Не са такива определенията, с които частната жалба е счетена за недопустима от въззивната инстанция и е оставена без разглеждане. В този случай с определението за оставяне на частната жалба без разглеждане се прегражда възможността съдът да се произнесе по основателността й, но липсва произнасяне по съществото на спора. Затова е налице преграждащо определение по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, което се постановява за първи път от въззивната инстанция, поради което то ще подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 от ГПК. Затова са неоснователни възраженията на [фирма] [населено място], че частната жалба срещу определението на въззивната инстанция е недопустима, тъй като към нея не е приложено изискуемото се по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Останалите доводи на [фирма] [населено място] за недопустимост на подадената жалба са неотносими към сегашното производство тъй като се отнасят не до възможността за обжалване на въззивното определение, а на първоинстанционното разпореждане. Същевременно са развити и доводи за правилност на последното, които не подлежат на разглеждане в сегашното производство.
С оглед изхода на спора К. Д. А. ще трябва да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 250.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 251/23.08.2015 година на Апелативен съд Б., гражданско отделение, постановено по ч. гр. д. № 210/2015 година.
ОСЪЖДА К. Д. А., гражданин на О. К. В. и С. И., с постоянен адрес 4 В. М., Б. Р. М., К. Ко, Ъ., С. И. и със съдебен адрес [населено място], [улица] (партер), чрез адвокат Б. Д. да заплати на [фирма] [населено място], ул. Ц. С. В, сумата от 250.00 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.