О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 16.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1118 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] / предходно наименование [фирма]/ против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1717 от 23.10.2012 год., по т.д.№ 1227/2012 год., с което е потвърдено решение № 240 от 29.12.2011 год., по т.д.№ 20101200100503/2010 год. на Благоевградския окръжен съд за признаване на установено по предявения от [фирма], гр.П. срещу касатора, като ответник и ответника [фирма] / в ликвидация/, [населено място] отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК, че последният не е собственик на недвижим имот – масивна жилищна сграда, представляваща ресторант, изграден върху държавна земя с площ 1 дка в отдел 103 „А” и „Б” на държавен горски фонд, стопанисван от Държавно лесничейство- П., непосредствено при землището на [населено място], при граници по нот.акт – от север- път, от изток, запад и юг –горски фонд, а по скица – с означение № 01 , със застроена площ от 815 кв.м., изградена върху имот с № 000804 по картата на землището на [населено място], [община], ЕКАТТЕ № 03294, собственост на МЗГ –ДЛ, рег.№ ГО 2293, с площ от 4,140 дка при граници: от север- път, имот № 000808 на МЗГ- ДЛ и имот № 000355 – общински, по отношение на който е насочено принудително изпълнение за парично вземане на [фирма], по изп.лист от 30.05.2006 год., издаден по гр.д.№ 11431/2006 год. на Софийски районен съд, както и в частта за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона- касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и ал.3 ГПК по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР№ 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са за конкуренция на вписванията при вписан първоначално договор за особен залог на търговското предприятие по чл.21, ал.3 ЗОЗ и последващо вписване на исковата молба по чл.87, ал.3 ЗЗД, във вр. с чл.15 ТЗ за разваляне договора за прехвърляне на същото търговско предприятие; за процесуалния и материалноправен ред по който следва да се гарантират, охранят и защитят правата и законните интереси на добросъвестните кредитори, вписали залог на търговско предприятие, предхождащо вписването на исковата молба за разваляне на договора за прехвърляне на същото, в хипотезата на предприети от тях изпълнителни действия по принудително изпълнение срещу активите на това търговско предприятие, когато по независещи от тях причини продан на имуществото не е била извършена и с влязло в сила решение договора за прехвърляне на същото търговско предприятие е бил развален и следва ли в този случай имуществото да се реституира на предходния собственик, щом върху същото тежи междувременно вписан залог ; дали предприемането на изпълнителни действия по реда на ГПК с насочване на изпълнение срещу заложеното имущество в рамките на срока по чл.30, ал.2 ЗОЗ от страна на кредитор, вписал особен залог, вместо особеното производство по чл.46 и сл. ЗОЗ, във вр. с чл.32, ал.1 и ал.3 ЗОЗ, представлява продължение на правата на същия за предпочитателно удовлетворение от това имущество, с оглед тяхното запазване и реализация, както и следва ли заложният кредитор да поднови вписването на залога след изтичане на срока по чл.30, ал.2 ЗОЗ, за да запази привилегията си и възможността за удовлетворяване от заложеното имущество, или за реализация на правата на заложния кредитор е достатъчно насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК срещу това имущество.
По отношение на първия от поставените правни въпроси се поддържа селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на касационната инстанция при разрешаването му от Софийски апелативен съд са посочени решения на ВКС: № 219 от 15.04.1986 год., по гр.д.№ 102/86 год.; № 1692/14.12.2000 год., по гр.д. № 661/2000 год. на ІV г.о.; № 118/ 22.03.2012 год., по гр.д.№ 1215/2011 год. на ІІ т.о., а по отношение на останалите е въведен критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правни изводи на Благоевградския окръжен съд, като съобразявайки създадената с чл.272 ГПК процесуална възможност е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт относно допустимостта на предявения отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК и предпоставките за уважаването му.
Позовавайки се на установения в чл.30, ал.2 ЗОЗ срок, в който вписването на особения залог има действие по отношение на третите добросъвестни лица и на безспорно установения в хода на производството по делото факт, че в случая този 5 годишен срок е изтекъл, като банката-ответник по иска, в качеството си на носител на заложното право върху търговското предприятие на втория ответник – длъжника [фирма] / в ликвидация/ не е подновила вписването му в рамките на същия, нито е предприел изпълнение по реда на ЗОЗ, Софийски апелативен съд е изградил краен правен извод, че правните последици на залога да противопостави правата си на ищеца, като трето лице, са отпаднали.
За неотносимо към предимството на заложния кредитор да се удовлетвори от заложеното имущество решаващият състав на въззивната инстанция е отрекъл инициираното от последния изпълнително производство по общия ред на ГПК. Счетено е, че щом алтернативният способ за защита на заложния кредитор по чл.32 и сл. ЗОЗ е самостоятелно правно основание, без създадена от законодателя правна връзка с индивидуалното принудително изпълнение по ГПК, то независимо, че обект на изпълнение и в двете хипотези е едно и също имущество, действията по изпълнителното дело не се явяват продължение на придобитите от същия права от вписване на особения залог през 2002 год. в имотния регистър. Затова за относима в случая въззивният съд е приел датата на вписаната възбрана върху процесния недвижим имот, наложена от съдебния изпълнител по изп.д.№ 4/2006 год. и обстоятелството, че същата следва по време датата на вписване на исковата молба за разваляне на договора за покупко-продажба на търговското предприятие, сключен между [фирма] и [фирма] / в ликвидация/, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава правен извод, че тази възбраната е непротивопоставима на ищеца, като собственик на имота.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора правни въпроси няма обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, тъй като въззивният съд изрично е приел, че действието на вписване на особения залог е отпаднало по отношение на третите лица, поради изтичане на законовия срок по чл.30, ал.2 ЗОЗ и липсата на предприето в рамките на същия подновяване на вписването от заложния кредитор, а не поради съществуваща конкуренция между отделните вписвания по реда на ПВ, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Дори, обаче, да бъде възприето становището на касатора за релевантността на така поставения, първи в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, правен въпрос за решаващите правни изводи на въззивната инстанция, то неоснователно е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно постановките в т.2 на ТР на ОСГТК на ВКС № 1/19.02.2010 год. същото е налице, само когато значимият за делото въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практиката на ВКС, вкл. и решенията на касационната инстанция, постановени по реда на чл.290 ГПК по същия, който следва да е идентичен.
В конкретния случай относимо към тази задължителна практика на ВКС е единствено решение № 118/ 22.03. 2012 год., по гр.д.№ 1215/2011 год. на ІІ г.о. на ВКС, постановено по новия процесуален ред, установен с действащия ГПК. С него състав на ІІ г.о. на ВКС, ГК се е произнесъл по въпроса за конкуренцията на вписванията при вписан особен залог на търговското предприятие на осн. чл.21, ал.3 ЗОЗ, срокът на действие на вписването на който не е изтекъл и последващо вписване на искова молба с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за продажба на същото търговско предприятие, който правен въпрос не е идентичен с разрешения в обжалвания въззивен съдебен акт, предвид приетото за установено от въззивния съд изтичане на 5 – годишния срок на действие на вписването и отпадналата въз основа на същото, при липса подновено вписване, противопоставимост на самия залог на третите лица.
Затова и цитираната по- горе задължителна практика на ВКС, според която щом в търговското предприятие, предмет на особения залог, са включени и вещни права върху недвижими вещи, съгласно разпоредбата на чл.22а от ПВ, освен във фирмения регистър, особения залог се вписва и по партидата на недвижимия имот от АВ, с всички последици на оповестителното действие, които законът придава на вписването и при конкуренция на права върху недвижим имот, вписан по реда на вписванията, предвидени за особените залози по ПВ, с права възникнали на друго основание, вкл. влязло в сила съдебно решение за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД, следва да се зачетат правата, придобити на основанието, вписано първо по партидата на недвижимия имот по реда на ПВ, в случая не обосновава правен извод за наличие на противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до останалите формулирани от касатора правни въпроси, то същите са значими за крайния изход на делото, но по отношение на тях е недоказано селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Аргументирано единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, съображения за спецификата на конкретния казус и недостатъчно ясна правна регламентация, която следва да е приложима към разрешените материалноправни въпроси, визирания критерий за селекция не подлежи на обсъждане от настоящата инстанция, съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота на настоящето изложение е необходима да се посочи, че според цитираната по- горе задължителна практика на ВКС релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в тяхно кумулативно изискване, въведено от законодателя само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното и тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия и правна мисъл тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касаторът въобще не е навеждал такива доводи, нито е цитирал конкретна правна норма, която счита за недостатъчно ясна или непълна по съдържание, за да е необходимо тълкуване от ВКС, какъвто характер няма посочената от него „ недостатъчно ясната регламентация на поставения и решен във въззивното решение правен въпрос”.
Отделен остава въпросът, че нормата на чл.46 и сл. ЗОЗ, във вр. с чл.32 ЗОЗ е ясна, пълна и вътрешно непротиворечива, поради което не се налага тълкуването и, а според трайно установената практика на съдилищата способите за защита по реда на специалния ЗОЗ и по общия ред на индивидуалното принудително изпълнение по ГПК, както и сам касаторът изрично е посочил в касационната си жалба, са предоставени на заложния кредитор алтернативно и диспозитивно, т.е. като самостоятелни и без връзка помежду си, с която практика Софийски апелативен съд се е съобразил.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Мотивиран от гореизложеното, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1717 от 23.10.2012 год., по т.д.№ 1227/2012 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: