О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№16
гр. София, 24.01.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание шестнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч.гр.д. № 5094 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Обжалвано е определение № 224 от 23.03.2017г. постановено по ч.гр.д. № 132/2017 г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено определение №19 от 05.01.2017г. по гр.д. №1666/2016г. на Дупнишки районен съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост.
Частната жалба е подадена първоначално от ищците Е. Х. М., В. Х. М., В. Б. Г., А. И. М., П. Х. М. и И. Х. М.. Предмет на разглеждане понастоящем е само частната жалба на Е. Х. М., тъй като с влязло в сила разпореждане на въззивния съд е върната жалбата на останалите петима жалбоподатели. В жалбата се поддържа, че определението е нищожно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и противоречи на основни правни положения и принципи. Твърди се, че прекратяването на производството е с неправилни мотиви, а за прекратяването на иска по чл. 537, ал.2 ГПК за отмяна на констативния нотариален акт, въобще липсват мотиви. Изрично се оспорва и присъждането на 1500 лв. разноски като прекомерни.
За обосноваване достъпа до касационно обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл неправилно по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В молба-уточнение от 24.10.2017г. са формулирани три правни въпроса: 1/ при неясни и противоречиви мотиви на първата инстанция и липсата на правилни такива във въззивното определение, подлежи ли то на допускане до касационно обжалване; 2/ допустимо ли е прекратяването на делото при наличие на правен интерес и допустимост на иска; 3/ допустимо ли е първата и въззивната инстанция да не се произнесат с решение по направените искания и възражения; допустимо ли е определянето на разноски, които са почти равни на цената на иска и се отнасят за производство, което не се е състояло. Извършено е позоваване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953г. и ППВС № 1/1985г. относно съдържанието на мотивите.
Ответниците Д. Ц., Й. Т., П. П., Г. П. и А. Б., чрез пълномощника си адв. Т. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване и евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
Предявената пред Дупнишки районен съд искова молба е за установяване, че ищците, посочени по-горе като първоначални частни жалбоподатели, са собственици на ПИ № 690 в кв.11 с площ 170 кв.м., по плана на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда. Правото на собственост се претендира на основание давностно владение, удостоверено с нотариален акт от 2006г. Същата година с нотариален акт за собственост по давност на същия имот за 2/3 ид.ч. са се снабдили и ответниците, като по-късно същата година са дарили тези части на Н. И. Я.. Твърди се в исковата молба, че признатите от нотариуса права на ответниците са несъществуващи. Затова се иска признаване правото на собственост на ищците и отмяна на констативния нотариален акт на ответниците.
Установено е, че непосредствено след снабдяването с нотариалния акт за собственост по давност през 2006г., ищците В. Г., А. М., П. М., Е. М. и В. М. са продали на съсобственика си И. М. своите идеални части от имота. Между И. М. и Н. Я. е допусната и извършена съдебна делба на имота по гр.д. № 1024/2010г. на Дупнишки районен съд, която е приключила с влязло в сила решение за изнасяне на имота на публична продан. В решението по допускане на делбата е разгледано и отхвърлено възражението на И. М., че е изключителен собственик на имота и е прието, че той притежава 1/3 ид.ч., а Н. Я. 2/3 ид.ч. Понастоящем е висящо производство по иск за собственост на имота, предявен от настоящата жалбоподателка и ищца Е. Х. М. против И. Х. М. и Н. И. Я. – гр.д. № 1093/2016г. на Дупнишки районен съд, като с постановеното решение на първата инстанция искът е отхвърлен.
Първоинстанционният съд е намерил производството за недопустимо, като е счел, че посочените ответници не са надлежна страна, доколкото те са се разпоредили с правата върху имота в полза на трето лице, което не е страна по делото. Спорът за собственост съществува реално между ищеца и последния приобретател на имота, който счита себе си за собственик въз основа на придобивната сделка; поради това ищците нямат интерес да водят установителния иск за собственост против лица, които вече не претендират да са собственици на имота и в този смисъл не оспорват правата на ищците.
Въззивният съд с обжалваното определение е споделил изводите за липса на правен интерес, обусловили прекратяването на делото. Посочил е, че при тези фактически обстоятелства искът е без правен интерес и това е в съответствие с Тълкувателно Решение № 8/2012г. на ОСГТК.
При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не са налице.
Поставеният въпрос дали следва да се допусне касационно обжалване на съдебния акт, ако мотивите на първата инстанция са неясни и противоречиви, а тези на въззивната – неправилни, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът следва да е разрешен в обжалвания акт и да е поставен в основата на решаващите мотиви /Тълкувателно решение № 1 от 18.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК, т.1/. В случая преценката дали делото следва да се допусне до касационно обжалване се извършва в настоящето производство от състава на Върховния касационен съд. Доводите, че мотивите на двете инстанции са неясни и неправилни не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационно обжалване. Определенията и на двете инстанции съдържат мотиви, поради което не са нищожни на това основание. Твърдението, че липсват мотиви по искането по чл.537, ал.2 ГПК за отмяната на констативния нотариален акт на ответниците, почива на неразбирането, че отмяната на констативния нотариален акт е последица от уважаването на иск за собственост, а не е самостоятелен иск.
Вторият въпрос е дали подлежи на прекратяване делото, ако е налице правен интерес от предявяване на иска. Въпросът не кореспондира с решаващите мотиви на съда, според които искът е недопустим като лишен от правен интерес.
Третият въпрос касае задълженията на инстанциите да се произнесат с решение по направените искания и възражения. Той е неотносим, тъй като в случая производството се прекратява поради липса на процесуална предпоставка за воденето му, при което съдът не се произнася по съществото на спора и съответно не обсъжда доказателствата, исканията и възраженията на страните.
Тук следва да се посочи, че според Тълкувателно решение № 4/2014г. съществува правен интерес да се води иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило с имота преди завеждане на делото, какъвто е случая с ответниците по настоящия иск. Заложеното в тълкувателния акт разбиране е, че в процеса се конституират и правоприемника, и праводателя, за да се постигне цялостно разрешаване на спора между всички заинтересовани страни. В случая за ищците не съществува правен интерес от предявения иск, не само защото е насочен срещу лица, които са се разпоредили със своето право на собственост и приобретателят не е посочен като страна. Снабдяването на ответниците с нотариален акт за собственост за част от имота, който ищците претендират да е изцяло тяхна собственост, поначало предпоставя наличие на правен спор и следователно интерес от разрешаването му. Такъв интерес обаче е бил налице към 2006г. когато са издадени нотариалните актове на насрещните страни. При предявяване на иска през 2016г. са настъпили нови фактически обстоятелства, сочещи на извод, че правният спор вече не съществува. Така, преди завеждане на делото ищците са отчуждили своите части от имота в полза на един от тях; ответниците също са се разпоредили със своите дялове; между правоприемниците на едните и на другите е постановено влязло в сила решение, с което е установено кой какъв дял от имота притежава /решението по допускане на съдебна делба/, а впоследствие е прекратена съсобствеността чрез изнасяне на имота на публична продан. При тези обстоятелства воденето на настоящия процес е безсмислено и неоправдано. Ищците не ще могат да противопоставят на ответниците правоустановителното и праворегулиращо действие на силата на пресъдено нещо на евентуално благоприятно решение, тъй като вече не са носители на материалното право, а спорът между правоприемниците е разрешен. Именно поради това липсва интерес от предявения установителен иск.
Що се отнася до индивидуалните претенции на жалбоподателката Е. М. за собственост на целия имот, те са предмет на друго производство, което все още е висящо, така че нейният интерес не се накърнява.
В третия правен въпрос, във втората му част, касаторът пита допустимо ли е да се присъждат разноски, които са почти равни на цената на иска и се отнасят за производство, което не се е състояло. Въпросът е обоснован с наведеното в частната жалба възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение 1500 лв.
Отговорността за разноски е санкция за неоснователно причинен съдебен спор и тя обхваща направените разноски за водене на делото. В хипотеза на прекратяване на производството, какъвто е настоящия случай, ответникът има право на разноски – чл. 78, ал.4 ГПК и това ще са разноските, направени до настъпване на прекратяването, без значение, че те са с оглед на процес, който поради прекратяването няма да се развие. Предвид изложеното липсва основание за касационен контрол по въпроса дали се дължат разноски за процес, които не се е състоял. Искането по чл. 78, ал.5 ГПК следва да се разгледа от въззивния съд по реда на чл. 248 ГПК.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 224 от 23.03.2017г. постановено по ч.гр.д. № 132/2017г. на Кюстендилски окръжен съд по частната касационна жалба на Е. Х. М..
Определението е окончателно.
Делото да се върне на Кюстендилски окръжен съд за разглеждане по реда на чл. 248 ГПК на съдържащото се в частната жалба възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение.
Председател:
Членове: