О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 31.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 4856/2019 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Т. С. К., срещу въззивно определение № 23937 от 15.10.2019 г. по в.ч.гр.д. № 12 522/2019 г. на Софийски градски съд. С него е оставена без уважение подадената от Т. К. частна жалба срещу разпореждане № 185 397 от 06.08.2019 г. по гр.д. № 19591/2019 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 130 ГПК е върната подадената от Т. К. искова молба срещу ответниците – етажни собственици в сграда в режим на ЕС с адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] и вх. Б.
В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното въззивно определение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, и се иска неговата отмяна. Жалбоподателката поддържа, че предявените от нея искове са насочени срещу етажните собственици в сградата в режим на ЕС, представлявани от управителя на етажната собственост, а не в лично качество срещу лицето- управител на ЕС. Сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е възложил върху нея тежестта да посочи кои са етажните собственици и какви са квотите им в съсобствеността върху общите части, а не е задължил управителя на етажната собственост да представи актуален списък на съсобствениците с оглед конституирането им като страни по делото. На следващо място, неправилно съдът е възложил в нейна тежест да представи в оригинал протокол от общото събрание на ЕС, проведено на 08.11.2012 г. , за провеждането на което тя не е била надлежно уведомена и не е присъствала. Излага доводи, че предявените от нея искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 31, ал.2 ЗС са допустими, тъй като е лишена от възможността да ползва асансьора, който е обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, и за който тя е платила и има право да го ползва, а след като общата вещ се ползва само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на неползващия съсобственик за ползите, от които е лишен, от деня на писменото поискване.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се поставя в тежест на ищеца, оспорващ решенията на ОС на ЕС като нищожни, и който не е организирал и не е участвал в събранието, да представи протокола от свиканото и проведено от ответниците общо събрание, със съответния извод за недоказване на иска на ищеца при невъзможност да представи поискания протокол в оригинал, който протокол изхожда от ответниците, или протоколът следва да се изиска от съставителите му- ответниците, организирали и провели общото събрание, със съответния извод при отказ на страната да го представи, че страната е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. 2/ Допустим ли е иска по чл. 109 ЗС, когато съдебният състав съзнателно не е допуснал защита по чл. 40 ЗУЕС и отмяна на протокола, с който тя е била лишена да ползва асансьора. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение на тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС и на ЕСПЧ/ делото М. и др. срещу България/.
В отговор на частната касационна жалба А. В. в качеството си на управител на етажната собственост изразява чрез своя процесуален представител адв. Л. К. становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до проверка по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Жалбоподателката в настоящото производство е предявила против Е. Х. Д. и Ц. Н. С. в качеството им на управители на ЕС с адрес [населено място],[жк]ІІ, [жилищен адрес] вх. „Б” и вх. „В” искове за осъждането им да й предоставят достъп до асансьора и за заплащане на обезщетение за периода, през който е била лишена незаконно от правото да ползва същия, както и за заплащане на полагащата се на ищцата част от наема на обща стая, за периода от 1993 г. до 2016 г. След оставяне на исковата молба без движение ищцата е уточнила, че претенцията й относно ползването на асансьора е насочена само срещу Е. Д. в качеството й на управител на ЕС, а за отдаваното под наем помещение- срещу двете ответници в качеството им на управители на ЕС/ молба вх. № 5019892 от 13.02.2017 г./. С молба вх. № 5165890 от 08.11.2017 г. ищцата е оттеглила исковете си за заплащане на припадащата се част от наема на общото помещение. Делото е останало висящо в частта относно осъждането на ответницата Е. Д. да предостави достъп на ищцата до асансьора и за заплащане на обезщетение лишаване на ищцата от възможността да ползва същия за периода от 08.02.2013 г. до 08.02.2014 г.
Тези искове са квалифицирани от първоинстанционния съд като такива по чл. 109 ЗС /по отношение искането за осигуряване възможност за ползване на асансьора/ и по чл. 45 ЗЗД- по отношение искането за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. С решение № 422412 от 03.07.2018 г. на Софийски районен съд двата иска са отхвърлени. С протоколно решение от 19.02.2019 г. по в.гр.д. № 16173/2018 г. на Софийски градски съд първоинстанционното решение е обезсилено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Прието е, че решението е постановено срещу лице, което няма качеството на надлежна страна, тъй като изложените в исковата молба и последващите уточнителни молби обстоятелства сочат на правен интерес от защита срещу етажните собственици, поради което първоинстанционният съд е следвало да укаже на ищцата да насочи исковете си срещу надлежните ответници.
При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд отново е оставил исковата молба без движение и е дал указания на ищцата да уточни срещу кои лица предявява исковете, като в случай, че това са всички етажни собственици, да посочи същите поименно, да посочи името на управителя на ЕС и решението на ОС за избирането му, както и дали съществува решение на ОС на ЕС, с което е лишена от достъп до асансьор и на какво основание.
С молба вх. № 5086110 от 20.05.2019 г. ищцата е заявила, че исковете са насочени към ЕС, представлявана от управителите Е. Д., Д. С. и А. В. за периоди, през които те са имали това качество; че исковете са насочени срещу всички етажни собственици; че лишаването й от право да ползва асансьор е въз основа на протокол и решение на ОС на ЕС от 08.11.2012 г., като лишаването се изразява в отказ да й бъде предоставен чип,; че това решение е потвърдено с решение на ОС от 15.05.2014 г.
При тези данни съдът е приел, че предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 31, ал.2 ЗС са недопустими. По отношение на първия иск недопустимостта произтича от обстоятелството, че чрез него ищцата търси защита срещу незаконосъобразно решение на ОС на ЕС, но тя се осъществява по специален ред, предвиден в чл. 40 ЗУЕС- чрез предявяване на конститутивен иск за отмяна на решението в рамките на 30-дневен срок, считано от получаване на решението. По отношение на иска за заплащане на обезщетение за лишаването й от възможността да ползва асансьор съдът е приел, че етажните собственици не могат да претендират обезщетение за лишаването си от ползването на общи части, дори когато те обслужват само някои от обектите на етажната собственост, тъй правилата за общите части са различни от тези за съсобствеността, а законът предвижда обезщетение по реда на чл. 31, ал.2 ЗС само за лишаване от ползване на съсобствени вещи.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по повдигнатите от жалбоподателката въпроси. Същите не кореспондират с изложените от въззивната инстанция съображения за недопустимост на предявените искове и данните по делото, и в този смисъл не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Съществен за изхода на делото по предявения негаторен иск по чл. 109 ЗС е въпросът дали такъв иск против етажните собственици е допустим, когато ищецът е етажен собственик, а действието, квалифицирано като неоснователно, произтича от решение на ОС на ЕС, което не е отменено по реда на чл. 40 ЗУЕС. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, на която се е позовал и въззивният съд, според която в тази хипотеза искът по чл. 109 ЗС е недопустим, тъй като защитата на етажните собственици срещу незаконосъобразните, включително и нищожните решения на общото събрание на етажната собственост се реализира само по предвидения в чл. 40 ЗУЕС специален ред – чрез предявяване на иск за отмяна на решението в 30-дневен срок от получаването му. В случая твърдението на жалбоподателката е било, че достъпът й до асансьора в сградата е ограничен по силата на решение на общото събраните на ЕС, взето на 08.11.2012 г. и препотвърдено с решение на общото събрание от 15.05.2014 г. Данните по делото сочат, че решението от 15.05.2014 г. е било известно на жалбоподателката най- късно към 27.05.2014 г. , когато е подала възражение против него до управителя на етажната собственост / л. 10 от първоинстанционното дело/, но не се установява това решение да е било атакувано пред районния съд по реда и в сроковете по чл. 40 ЗУЕС. Исковата молба, по която е образувано настоящото дело, е постъпила в съда на 24.11.2016 г., т.е. след изтичане на преклузивния срок, поради което не може да се разглежда като молба по чл. 40 ЗУЕС за отмяна на решението като незаконосъобразно. В този смисъл твърдението, че „съдебният състав съзнателно не е допуснал защита по чл. 40 ЗУЕС” е явно необосновано. Наличието на специален ред за защита на етажния собственик срещу незаконосъобразните решения на ОС на ЕС относно реда за ползване на общите части изключва защитата по общия исков ред.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен конкретен въпрос относно допустимостта на иска по чл. 31, ал.2 ЗС. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК факти и обстоятелства. Поради това и в тази част въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 23937 от 15.10.2019 г. по в.ч.гр.д. № 12 522/2019 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: