ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 16
София, 04.01.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 722 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адв.К. като процесуален представител на Н. Б. С. от [населено място] срещу въззивното решение на Габровския окръжен съд /ГОС/ от 05.ІІІ.2012г. по в.гр.д. № 11/2012г.
Ответникът по касационната жалба Х. С. С. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 от ГПК е заел становище за недопускане на касациоинно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение ГОС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на Г..РС от 04.ХІ.2011г. по гр.д. № 1026/2011г. в частта, с която Х. Сп.С. е осъден да заплати на Н. Б.С. 4850 щ.д. ведно със законната лихва, считано от 08.ІV.2011г., и в частта за присъдените разноски и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Н. Б.С. срещу Х. Сп.С. иск с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за сумата 4850 щ.д.
За да постанови решението, въэззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на предоставен от ищцата на ответника заем в размер на исковата сума; че в тежест на ищцата е да установи, че е дала заемни средства, а на ответника – че средствата са му дадени на друго основание; в случай, че предаването на парите е установено, но липсват други данни за основанието за това, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, като ищецът не е освободен от задължението да установи основанието с допустимите доказателствени средства, в т.ч. със свидетели; фактът на превеждането на процесната сума от банкова сметка на ищцата по банкова сметка на ответника не установява сключен помежду им договор за заем; в подкрепа на възражението си, че сумата му е преведена не като заем, а за да погаси задължения на ищцата по теглени от нея банкови кредити преди да замине за САЩ, ответникът е представил свидетелски показания за факти, от които свидетелите имат преки впечатления, те са последователни, непротиворечиви и допустими; ищцата не твърди, че всички суми по кредитите й са погасявани лично от нея или от майка й след май 2006г. – на вносните документи не е посочено името на вносителя, а само нейното като клиент; показанията на св.П. са некоректни и неподкрепени от други доказателства, тя познава само ищцата и пресъздава пред съда основно това, което последната й е споделяла за личния си живот с ответника и за проблемите им, както и че му изпратила пари на заем, показанията относно този заем са неконкретни и неясни – „една част от тези пари Н. изпрати на Х. да замине при нея, а друга част като заем”, поради което не доказват, че именно търсената сума е изпратена като заем; с представените доказателства не се установява сключен между страните договор за заем, а че сумата е била преведена за погасяване на дължимите от ищцата вноски по заемите й.
В изложението на Н. Б.С. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено й от съда указание, се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1.допустимо ли е съдът, следвайки принципът на служебното начало, да дава правна квалификация на предявен иск, каквато не е дадена нито от ищеца, нито от ответника, нито от първоинстанционния съд в доклада по чл.146 ал.1 т.2 ГПК, и допустимо ли е съдебно решение, постановено при така направена правна квалификация – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, евентуално по т.3; 2. може ли съдът, прилагайки чл.236 ал.1 ГПК, да не обсъди в мотивите и/или в диспозитива на решението си всички искания, аргументи и възражения на страна по делото /в случая по заявлението на ищцата пред втората инстанция, ако съдът прецени, че не е съществувал договор за заем, да даде друга правна квалификация на предявения иск, например неоснователно обогатяване/, направени своевременно – в хипотезите по чл.280 ал.1 т.3, евентуално т.1 ГПК; 3. допустимо или правилно ли е съдът да възприема като убедителни и достоверни показания на свидетели, които нямат непосредствено впечатление от съществен по делото факт, при което съдът да приеме за установено съществуването на такъв факт и да обоснове решението си не неговото съществуване – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГХК; 4. допустимо или правилно ли е съдът да допуска и приема като доказателства свидетелски показания относно факти /погасяване на парични задължения/, които са установени с писмен акт /договори за кредит/, както и допустимо или правилно ли е съдът да допуска и приема като доказателства свидетелски показания относно факти /погасяване на парични задължения по кредити чрез плащания в банка/, за които закон /Наредба № 3/2005г. за паричните преводи и платежните системи/ изисква писмен акт /вносна бележка/ – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 5. допустимо или правилно ли е съдът да допуска и приема като убедителни доказателства свидетелски показания относно факти, които са в интерес на страната, ангажирала свидетеля, ако страната и свидетеля са в отношенията по чл.172 ГХК – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; алтернативно като основание за допускане на касационно обжалване по въпросите, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, се сочи и това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касаторката процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. В исковата си молба ищцата основава претенцията си на твърдения, че е оказала финансова помощ на ответника, превеждайки му по банкова сметка процесната сума, като между тях не е имало уговорки за дарение, а за връщане на сумата, без уточняване на падежи, което определя квалификацията на иска като такъв по чл.79 ЗЗД във вр. с чл.240 ал.1 ЗЗД. Въз основа на тези твърдения първоинстанционния съд в доклада си по делото в с.з. на 14.VІІ.2011г. е квалифицирал иска по чл.79 и следв. ЗЗД и е указал на ищцата, че следва да докаже, че е предоставила на ответника заем, както и какви са съществените условия на договора – срок за плащане, лихва, начин на плащане и др., като по този иск се е произнесъл и с решението си. Че претенцията е с правно основание по чл.240 ал.1 ЗЗД, която разпоредба урежда фактическият състав на договора за заем, е приел и въззивният съд. Освен това твърдението на ищцата и в писмения й отговор по въззивната жалба на ответника, както и в хода на устните състезания пред въззивния съд, е, че с представените доказателства е установено заемно правоотношение. По изявлението й, направено за първи път в този етап на производството по делото, ако съдът прецени, че не е доказано твърдяното основание за предоставен заем, съдът да приложи служебното начало, давайки друга правна квалификация, например неоснователно обогатяване, съдът не е следвало да се произнася, защото освен искът по чл.240 ал.1 ЗЗД друг иск /кумулативен, евентуален или алтернативен/, основан на неоснователно обогатяване или на друго основание, ищцата не е предявила, нито е изменила основанието на иска съобразно разпоредбата на чл.214 ал.1 ГПК. С оглед диспозитивното начало, уредено в чл.6 ал.2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните. В задължение на съда съобразно служебното начало по чл.7 ал.1 ГПК е да определи правната квалификация на иска въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава иска, и на петитума, но не и да се произнася по иск, какъвто не е предявен. С оглед на тези съображения вторият поставен от касаторката като основание за допускане на касационно обжалване въпрос не е от значение за изхода на спора по делото.
Не са от значение за изхода на спора по делото и останалите поставени от касаторката процесуалноправни въпроси, тъй като те се отнасят до изводите на въззивния съд, че е установено възражението на ответника за наличие на друго основание за преведените му от ищцата суми, а не на твърдяното от нея основание сключен договор за заем. Тези въпроси не са от значение за спора, тъй като по решаващия извод на въззивния съд, че ищцата не е доказала, че е дала на ответника процесната сума в заем и произтичащото от това негово задължение да й я върне, не са релевирани въпроси като основание за допускане на касационно обжалване, а, както вече бе посочено, съдът няма правомощие служебно да изведе тези въпроси от изложението или от касационната жалба.
Ето защо касационно обжалване на атакуваното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящата инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Габровския окръжен съд № 57 от 05.ІІІ.2012г. по гр.д. № 11/2012г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: