2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 08.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3208 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. В., против решение № 1142 от 18 май 2017, г. постановен по гр.д. № 671 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което се потвърждава решение № 8088 от 7 ноември 2016 г., постановено по гр.д. № 11477 по описа на Софийския градски съд за 2015 г. в частта му, с която прокуратурата е осъдена да заплати на К. В. П., с адрес в [населено място], сумата от 10000 лева обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от незаконно обвинение в извършване на престъпление.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца вреди следва да е в размер на 10000 лева, като прекомерно. Твърди се, че съдът не е съобразил липсата на изпълнявана постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража”, че наказателното преследване е приключило само до досъдебното производство, че не са взети предвид социално-икономическите условия на живот в страната. В изложение на касационните основания се твърди, че правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и противоречиво от съдилищата.
Ответникът К. В. П., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
Въз основа на установените обстоятелства: ищецът П. е задържан под стража на 26.09.2011 г., взетата на 30.09.2011 г. мярка за неотклонение „подписка”, привличането му като обвиняем на 27.09.2011 г. за извършване на престъпление по чл. 302, т. 1 и 2, вр. чл. 301, ал. 1, вр. чл. 26 НК, за това, че на конкретна дата и място е искал и приел от водач на моторно превозно средство парични облаги – суми в различен размер, които не му се следвали, за да не извърши действия по служба и посредством злоупотреба със служебно положение, прекратяването на наказателното производство на 14.10.2014 г. поради недоказаност на обвинението, съдът приема, че искът е доказан в своето основание. За въздействието върху личния и обществен живот на ищеца са събрани свидетелски показания, кредитирани от съда, и е прието, че неимуществените вреди са се изразили в стрес, чувство на унизеност, повлияване начина на живот чрез ограничаване на социалните контакти. Относно размера на справедливото обезщетение съдът приема, че ищецът претърпял психически смущения и негативни изживявания, уронване на престижа му на държавен служител, чувствал се унизен, че е задържан в униформата си на полицай, чувствал страх и непрекъснат стрес, и производството се отразило много зле на семейството. Не е споделено твърдението на ищец, че вследствие на наказателното производство бил уволнен дисциплинарно, и че случаят бил медийно отразен. Така предвид обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, продължаването на производството от 3 години и 17 дена, взетите мерки за неотклонение (като изрично е посочено, че подписката не е от естество да извади обвиняемия от семейната и социалната среда в която се е намирал преди повдигането на обвинението), е прието, че обезщетението от 10000 лева е съобразено с действителния обем на претърпените неимуществени вреди.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди съдът да е разрешил въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в противоречие с практиката на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Касаторът поддържа, че съдът не е съобразил налагането на най-леката мярка за неотклонение, стадия, в който наказателното производство е приключило, и социално-икономическите условия на живот в страната. Поставеният въпрос не е обусловил изхода на спора, защото е невярно, че съдът не е съобразил вида на приложената спрямо ищеца мярка за процесуална принуда, а напротив – отчетено е, че мярката поради характера си не е извадила ищеца от обичайната му среда. Макар изрично да не е посочено, че е взето предвид приключването на производството само в досъдебната му фаза, е ясно, че, за да достигне до извода за недоказаност на обвинението, на касатора му е било необходимо да изминат над три години, като върху ищеца в този период е висяла заплахата да бъде осъден за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода за продължителен срок. Не може да се приеме, че възприетият за справедлив размер на обезщетението не е съобразен със социално-икономическите условия на живот в страната към относимия период, който не е значително отдалечен от настоящето, като в съответните условия съществена промяна няма. Ето защо по този проблем даденото от въззивния съд разрешение не е сторено в противоречие с цитираната практика на ВКС, задължаваща съдилищата да преценяват всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, относими към определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди.
Касаторът приема, че по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решения на други съдилища, и са представени решение № 1575 по в.гр.д. № 1568/2014 г. по описа на апелативния съд в [населено място]; решение № 229 по гр.д. № 1179/2012 г., ІV г.о.; решение № 95 по гр.д. № 5462/2014 г., ІІІ г.о. Посочено е и решение № 218 по гр.д. № 10065/2015 г. на окръжния съд в [населено място], но препис от него не се представя, поради което това решение не може да бъде съобразявано в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК). Така и представеното решение на апелативен съд не може да бъде съобразявано, тъй като не е удостоверено от касатора, че е влязло в сила, та да съставлява съдебна практика по смисъла на процесуалната разпоредба, изискваща противоречието да е между влезли в сила решения на съдилищата (същите разяснения, посочени по-горе). В първото от цитираните решения на ВКС съдът е приел, че упражнената спрямо ищеца процесуална принуда е продължила много след изтичането на разумния срок за приключване на наказателното производство, но по делото не са били събрани доказателства за трайни негативни последици за психичното и физическото му състояние. В настоящия случай, освен типичните негативни преживявания от въздействието на незаконно наказателно преследване върху индивида, е съобразено, че ищецът е претърпял сериозно унижение, че е уронен престижът му като държавен служител, че е задържан в униформата си на полицай. Подобни обстоятелства в първото от сочените решения не се откриват. Във второто решение са взети предвид продължило две години наказателно производство, задържане под стража от над девет месеца, влошаване на съществуващо психическо заболяване и престой от два месеца в затворническо психиатрично лечебно заведение, при което, заради същественото влошаване на психическото състояние на ищеца и наложилото се болнично лечение в тази връзка, както и заради продължителния период на търпене на най-тежката мярка за процесуална принуда, съдът е приел за справедливо обезщетение от 40000 лева. Явно е, че в нито един от двата случая, сочени от касатора, не се разкрива поне приблизително сходство в обстоятелствата, които следва да бъдат съобразявани, за да се достигне до извода, че въпросът за справедливия размер на обезщетението е разрешаван противоречиво от съдилищата. Според неизменното разбиране, поддържано в съдебната практика, за да определи справедливото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. След като специфичните обстоятелства в сочените решения се различават съществено от тези в настоящия процес, то и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване не се разкрива.
Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1142 от 18 май 2017, г. постановен по гр.д. № 671 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: