О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
гр. София, 09.01.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети декември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1900 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1014 от 02.05.2017 г. по т.д.№5870/2016 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1524 от 24.08.2016 г. по т.д.№4607/2013 г. на СГС в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 от ЗЗД, сумата от 56 370.59 лв., стойност на извършени СМР по договор за поръчка от 28.10.2008 г. и допълнително възложени СМР, както следва: за монтаж на 2626.16 кв.м. панели – 39 339.87 лв., за монтаж на 61 л.м. аксесоари – 1 190.72 лв. и за монтаж на 1 760 л.м. противопожарна шина – 15 840 лв., заедно със законната лихва от 23.07.2013 г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли въззивната инстанция в рамките на възложените й от закона правомощия като инстанция по същество, да изложи свои собствени мотиви в съответствие с чл.272, вр. чл.273, вр. чл.236, ал.2 от ГПК и да подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и доводи на страните. 2. Следва ли съдът да приеме за безспорно установен по делото един факт, по който показанията на свидетелите са противоречиви и следва ли в този случай да извърши преценка на всички доказателства, като съпостави гласните с останалите доказателства по делото. 3. Установяването на фактическа власт от възложителя върху изработеното приравнява ли се на приемане то негова страна по смисъла на чл.264 от ЗЗД. 4. Приемането на готовия обект по реда на ЗУТ, приравнява ли се на приемане по смисъла на чл.264 от ЗЗД от поръчващия, т.е. на изрично или мълчаливо изявление, че приема извършената работа за съобразена с договора и в частност приемането на обекта с Акт обр.16, счита ли се за приемане от възложителя по смисъла на чл.264 от ЗЗД на извършени от изпълнителя конкретни СМР, част от обекта. По отношение на първите три въпроса се поддържа наличие на селективното основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо четвърти въпрос, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация – [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, но анализирайки подробно всички събрани в двете инстанционни производства писмени и гласни доказателства, е приел, че правоотношението между страните е възникнало по силата на валидно сключен договор за изработка. Във връзка с генералното възражение на възложителя по договора, че възложените строителни работи, стойността на които е предмет на исковата претенция, не са били извършени от изпълнителя, е посочил, че изпълнението и приемането на работите по поръчката, не е било документирано по установения в чл.170, ал.1 от ЗУТ ред, поради което установяването на действителните отношения между страните във връзка с не/изпълнението на договора е обусловено от съвкупната преценка на събраните в производството писмени и гласни доказателства, съобразно възложената от закона тежест на доказване. Позовавайки се възприетото в решение №84 от 30.07.2015 г. по т.д. № 1428/ 2014 г. на ВКС, ТК разрешение, е изложил съображения, че в случая възложителят оспорва в цялост изпълнението, а фактически държи изработеното в съответствие с договореното в цялост, поради което следва да докаже „от кого и на какво основание е получил фактическа власт върху изработеното, щом оспорва получаване от изпълнителя, доколкото твърде често възложителят отказва неоснователно да удостовери фактическото приемане на изпълненото“. В тази връзка е посочил, че възражението на ответника в отговора на исковата молба, че се е наложило сам и със свои средства да изпълни неизпълнените работи, а част от тях да възложи и заплати на други подизпълнителски фирми, не е конкретизирано относно видовете и количествата работи, които се твърди да са били изпълнени от лица, различни от изпълнителя и тяхната стойност, а в конкретизираната му част /в отговора на допълнителната искова молба/, че се оборва от заключението на техническата експертиза. От съвкупната преценка на свидетелските показания /обоснована и със събраните по делото доказателства, и със заинтересоваността на свидетеля Г./ и писмените доказателства е приел, че ответникът не е възложил работи по монтажа на панели и аксесоари на други подизпълнители, а взетото от него участие в довършването на строителните работи е било чрез осигуряване нужната механизация – автовишка и автокран, но това е извършено в изпълнение на уговорката в т.8 от договора. При обусловения от така изложените съждения извод, че възложителят е получил фактическата власт върху изработеното от изпълнителя на основание договора от 28.10.2008 г. и с оглед заключението на техническата експертиза и съпоставката на изработеното според заключението на експертизата и количествата платени работи, е достигнал до краен извод, че отчетеното от изпълнителя съответства на договорения обем, като незаплатени са останали следните работи: монтаж на покривни и стенни панели – 2 626.16 кв.м. на стойност 39 339.87 лв.; доставка и монтаж на аксесоари – 61 л.м. на стойност 1 190.72 лв. и монтаж на противопожарна шина – 1 760 л.м. на стойност 15 840 лв., за които суми е основателна и исковата претенция.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, формулираният в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК четвърти въпрос, не може да се квалифицира като обуславящ изхода на делото – този въпрос не е обсъждан от съда, не е намерил и отговор в обжалваното решение, респективно при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, по него не може да се допусне касационно обжалване.
Макар и обусловили правната воля на съда, спрямо останалите въпроси не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На първо място при постановяване на решението си, въззивният съд се е съобразил изцяло с константната и задължителна практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими писмени и гласни доказателства /като изложи съображения защо възприема показанията на част от свидетелите, респективно защо не следва да им бъде дадена вяра/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. В случая в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, включително преценка и съображения относно достоверността на показанията на разпитаните свидетели, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото. Доколко изложените съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която обаче не е основание за допускането му до касационно обжалване. От друга страна решението на въззивният съд е съобразено изцяло и с разрешението дадено в решение №84 от 30.07.2015 г. по т.д.№ 1428/2014 г. на ВКС, ТК /на което се позовава касаторът и според което когато се оспорва изпълнение в цялост, при допустимо престиране на резултата на части, фактическото държане от възложителя на изработеното, в съответствие с договореното в цялост, размества доказателствената тежест и поставя в тежест на възложителя да докаже от кого и на какво основание е получил фактическа власт върху изработеното, щом оспорва получаване от изпълнителя, или: предаване изцяло на изработеното /фактическото действие по приемането/ ще се докаже с фактическото му държане от възложителя, когато отчетеното от изпълнителя съответства на действително договорения обем/, поради което и по третия от въпросите не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Ответникът по касация претендира присъждане на направени пред ВКС разноски, но с оглед липсата на доказателства за извършването им, такива не му се следват.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1014 от 02.05.2017 г. по т.д.№5870/2016 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.