6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София,12.03.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 679 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Г. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, постановено на 15.10.2015г. по в.гр.д.№2209/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която в дял и изключителна собственост на К. Г. П. по реда на чл.349, ал.2 ГПК е поставена жилищна сграда, находяща се в [населено място], [община], [улица] със застроена площ от 103кв.м., състояща се от приземен етаж с площ по данъчна оценка от 82кв.м., етаж с площ по данъчна оценка от 82кв.м. и навес с площ по данъчна оценка от 21кв.м., построена въз основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя с площ от 520кв.м., представляваща УПИ X.-104, кв.16 по плана на [населено място] /идентичен с УПИ X., кв.14 по плана на [населено място]/ и К. Г. П. е осъдена да заплати на Н. Г. М. сумата 18 314лв. за уравнение на дяловете, ведно със законната лихва върху сумата от влизане в сила на решението до окончателното й изплащане в срок от 6 месеца от влизане в сила на решението на основание чл.349, ал.5 ГПК.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1.Построената през време на брака сграда върху идеална част от земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява ли СИО или принадлежи на единия от двамата съпрузи;
2.Следва ли трите предпоставки по чл.349, ал.2 ГПК кумулативно да са налице, за да има възлагане и поставяне в дял на някой от съделителите;
3.Следва ли съдът да приеме безусловно заключението на вещото лице по делото, когато то противоречи на събраните по делото свидетелски показания;
4.Към кой момент следва да се преценява поделяемостта на сградата – към момента на постановяване на решението или към момента на изграждането на жилищната сграда съобразно одобрените типови проекти.
Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС съдът е приел, че е налице предпоставката на чл.349, ал.2 ГПК, предвиждаща, че претендиращият възлагането съделител следва да е живял в имота към момента на откриване на наследството, ако не е установено да е живял в едно домакинство с наследодателя, както и по отношение на изискването претендиращият възлагането съделител да не притежава друго жилище при условие, че неговият съпруг притежава такова.
Поддържа също така, че поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК съделителят К. Г. П. изразява становище, че подадената от Н. Г. М. касационна жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [община]. Производството е във фазата по извършване на делбата.
С обжалваното решение е прието, че делбата следва да бъде извършена по реда на чл.349, ал.2 ГПК, като допуснатият до делба имот бъде поставен в дял на К. Г. П..
Прието е, че допуснатият до делба имот е реално неподеляем, което е установено от заключението на СТЕ от 25.02.2015г., изготвено от в.л.М.А. и обясненията на вещото лице в о.с.з. на 06.03.2015г. Посочено е, че самостоятелно всеки от етажите в жилищната сграда /приземен и първи/ не отговарят на изискванията за самостоятелен жилищен или друг обект-приземният етаж няма необходимата светла височина, по проект е избен етаж, състоящ се от няколко избени помещения, построен е на кота по-ниска от улицата, светлата му височина е 2.35м. при изискуема такава за жилище съгласно действащите нормативи към момента на построяването му през 1968г., предвидени в Строителните правила и норми за изграждане на населените места, ЗПИНМ и ППЗПИНМ минимум 2.60м., а съобразно сега действащите ЗУТ и Наредба №7/2003г. минимум 2.60м. Посочено е, че първият етаж няма минимално изискуемите помещения – в същия не е изграден санитарен възел, помещение, което обектът задължително следва да има, като няма възможност за поделяне на сградата и по вертикала.
За ирелевантно е прието обстоятелството, че приземният етаж е ползван като жилищен, тъй като разрешенията на ТР №96/1971г. на ВС не намират приложение по причина, че сградата не е заварена към 17.05.1963г.
Посочено е, че съделителката Н. Г. М. е оспорила заключението, поискала е назначаването на тричленна експертиза и такава е била допусната от първоинстанционния съд, но предвид невнасяне на дължимия от нея депозит за изготвяне на експертизата същата не е изготвена, а други доказателства, включително изготвен инвестиционен проект за делба, от които да се установява, че допуснатата до делба жилищна сграда е реално поделяема, по делото не са представени.
Прието е, че са налице предпоставките за уважаване на претенцията на К. Г. П. за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК, тъй като имотът е придобит от страните по наследяване и направилият възлагателната претенция съделител е живял в него към момента на откриване на наследството. Въз основа на съвкупен анализ на показанията на свидетелите К.Н., В.Н., Д.Д. и К.Д. е прието за безпротиворечиво установено, че от построяването на жилищната сграда през 1968г. и понастоящем К. П. живее в същата, като там са живели от построяването и до смъртта си и наследодателите Я. Д. и Г. Д.. Посочено е, че обстоятелството, че жилищният обект е един, но разположен на два етажа, като наследодателите са обитавали помещенията в избения етаж, а К. П. тези в първия етаж, не води до извода, че същата не е живяла в делбения имот към момента на откриване на наследството. За неоснователни са приети възраженията на Н. Г., че К. П. не е имала общо домакинство с наследодателите.
Прието е, че е налице и последната от изискуемите предпоставки, а именно направилият възлагателната претенция да не притежава друго жилище. Посочено е, че притежаването на идеална част от друг недвижим имот не съставлява пречка за уважаване на претенцията, а в настоящия случай от представения пред въззивния съд н.а.№39/1987г. се установява, че И. К. П., съпруг на К. Г. П., е признат за собственик на източната част от жилищна сграда на два етажа със съответни помещения на първи и втори етаж, построена въз основа на позволителен билет от 1972г., като актът е съставен въз основа на констативен нотариален акт №106/1971г. за правото на собственост на И. П. върху Ѕ идеална част от дворното място, съставляващо парцел V-205, кв.4, находящо се в [населено място], [улица], т.е. удостоверяващ, че И. П. е собственик на Ѕ идеална част от земята. С оглед на това е прието, че при изграждане на сграда върху недвижим имот, на който единият съпруг е само съсобственик /не едноличен собственик/ без съсобствениците да са си учредили взаимно право на строеж, придобитата от този съпруг по приращение сграда, макар и построена по време на брака, не се придобива в режим на СИО, а е негова лична собственост. Посочено е, че дори другата Ѕ идеална част да е била придобита по давност по време на брака, то само тази идеална част би била притежавана в режим на СИО, но не и частта, която съпругът И. П. притежава като лична собственост. С оглед на това е прието, че К. П. не притежава в лична собственост жилищен обект, което пък е обосновало извода за наличие на всички предпоставки за поставяне на имота в неин дял по реда на чл.349, ал.2 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса дали построената през време на брака сграда върху идеална част от земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява СИО или принадлежи на единия от двамата съпрузи, тъй като сам по себе си отговорът на този въпрос не обосновава крайния извод на съда за наличието на предпоставките за възлагане на неподеляемото жилище по реда на чл.349, ал.2 ГПК – съображенията на съда да приеме, че съделителката К. Г. П. не притежава друго жилище са основани и на констатацията, че дори да се приеме, че имотът, находящ се на [улица] представлява СИО, то и в този случай К. Г. притежава само идеална част от този имот /макар и бездялова СИО е вид съсобственост, от която всеки един от съпрузите притежава само идеална част, а съгласно дадените в ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС указания по приложението на чл.349, ал.2 ГПК притежаването на идеална част от жилище не представлява пречка за уважаване на възлагателната претенция/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли трите предпоставки по чл.349, ал.2 ГПК кумулативно да са налице, за да има възлагане и поставяне в дял на някой от съделителите – в съответствие с трайно установената практика въззивният съд е приел, че за да бъде уважена възлагателната претенция следва по делото да се установи наличието на всички предпоставки, предвидени в чл.349, ал.2 ГПК. Така поставеният въпрос е основан на поддържаната от касатора защитна теза, че наличието на предпоставките не е установено, с оглед на което преценката за наличието им следва да бъде извършена за всяка една от предпоставките поотделно с оглед конкретните факти по делото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса следва ли съдът да приеме безусловно заключението на вещото лице по делото, когато то противоречи на събраните по делото свидетелски показания – в съответствие с трайно установената съдебна практика въззивният съд е приел, че извод за поделяемостта на един недвижим имот може да бъде основан само на заключение на изслушана по делото съдебно-техническа експертиза, евентуално на представен по делото надлежно одобрен инвестиционен проект за разделянето на сградата, но не и на свидетелски показания. / В този смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т.5, буква“в“ на ППВС №7/73г., а именно, че за обособяването на самостоятелни обекти от сграда, свързано с необходимостта от изменение на утвърден архитектурен проект е необходимо одобряване на такъв проект, както и становището, изразено в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №224/2013г. от 10.01.2014г. по гр.д.№2952/2013г. на Второ ГО и решение №20/06.02.2015г. по гр.д.№4692/2014г. на Първо ГО на ВКС/. С оглед на това подобно противоречие е ирелевантно за възможността имотът да бъде реално поделен. Още повече, че в показанията на разпитаните по делото свидетели не се съдържат данни от процесната сграда да са били обособени две самостоятелни жилища, които да съответстват на изискванията на действалия към момента на построяването й устройствен закон /ЗПИНМ/, респ. на изискванията на ЗУТ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса към кой момент следва да се преценява поделяемостта на сградата – към момента на постановяване на решението или към момента на изграждането на жилищната сграда съобразно одобрените типови проекти. В съответствие с константната съдебна практика въззивният съд е извършил преценката за поделяемостта както към момента на построяването на сградата /доколкото ако се установи, че още от построяването й етажите са отговаряли на изискването за самостоятелни жилища, сградата би се приела за реално поделяема/, така и към настоящия момент, в който случай съгласно указанията, дадени в т.5, буква“в“ на ППВС №7/73г. за обособяването е необходимо изготвяне и одобряване на архитектурен проект, ако по първоначално одобрения обектите не са предвидени и обособени като самостоятелни.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса кога следва да се приеме, че претендиращият възлагането съделител е живял в имота по смисъла на чл.349, ал.2 ГПК. Изводът на въззивния съд съответства на указанията, дадени в т.7 на ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС, а именно, че наличието на тази предпоставка за възлагане предполага трайно фактическо състояние, продължило във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения имот с цел използването му по предназначение, каквито обстоятелства в случая е прието, че са налице –съделителката К. Г. П. е живяла в сградата от построяването й през 1968г. и е използвала същата като жилище. Обстоятелството дали съделителят е живял в едно домакинство с наследодателя винаги следва да бъде преценявано конкретно, в който смисъл е становището, изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №336/14.12.2011г. на Второ ГО на ВКС по гр.д.№174/2011г., с което въззивният съд се е съобразил.
И тъй като въззивният съд е извършил преценката за наличието на предпоставките на чл.349, ал.2 ГПК в съответствие с установената съдебна практика, с оглед изискването законът да бъде прилаган еднакво спрямо всички, следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба К. Г. П. следва да бъде присъдена сумата 800лв., представляваща направените по делото разноски – адвокатско възнаграждение по приложения към отговора договор за правна помощ, посочено в представения списък по чл.80 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, постановено на 15.10.2015г. по в.гр.д.№2209/2015г.
ОСЪЖДА Н. Г. М. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК да заплати на К. Г. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 800лв. /осемстотин лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: