О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София, 14.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2173/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. К. Б. А.Ш., дружество регистрирано в Република Турция, срещу решение №222 от 4.07.2016г., постановено по т.д.№289/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в. с което след отмяна на решение №470/11.11.2015г. по т.д.№152/2010г. на Хасковски окръжен съд, е отхвърлен иска на Т. И. К. Б. А.Ш. за прекратяване на основание чл.517 ал.3 ГПК на [фирма] – [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява се несъгласие с извода на въззивния съд, че по делото не са изпълнени всички предвидени в чл.517 ал.1 и ал.3 ГПК предпоставки за прекратяване на ответното дружество като се оспорва твърдението на съда, че по партидата на ответника няма вписан запор върху дружествения дял на длъжника на касатора Е. А.. Същевременно се твърди, че в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, без да има оплаквания и искания във въззивната жалба, апелативният съд е обсъждал доказателства, свързани с вписването, респ. липсата на вписване в търговския регистър на запор върху дела на Е. А. в [фирма]. Претендира се отмяна на атакуваното решение, уважаване на предявения на основание чл.517 ал.3 ГПК иск и присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният състав се е произнесъл по следния относим за спора процесуалноправен въпрос: „Следва ли въззивният съд да прояви активност и да се произнася по въпрос, по който не е сезиран с въззивната жалба от заинтересованата страна?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана решение №341/31.01.2009г. по гр.д.№732/2009г. на САС, решение №16955/17.12.2013г. по адм.д.№7002/2010г. на ВАС, ІІ о. и решение №224/2.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ІІ г.о. Без бъде формулиран конкретен въпрос се излагат съображения, че въззивният съд в нарушение на разпоредбите на чл.263 ал.1 във вр. с чл.260 и чл.261 ГПК е допуснал събиране на непоискани пред въззивния съд доказателства, което е довело до постановяване на необосновано решение.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма], в който се поддържа, че липсват основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният от касатора въпрос не е обусловил решаващия правен извод на съда. Сочи се, че не е налице релевираната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК доколкото представената съдебна практика е неотносима за спора. Акцентира се върху императивния характер на нормата на чл.517 ал.1 във вр. с ал.3 ГПК, което обуславя правомощието на въззивния съд съобразно разясненията в т.1 от Тълк.решение №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, за служебно прилагане на императивна материалноправна норма дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Иска се да не бъде допуснато касационно обжалване и се претендират разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение от 4.07.2016г. по т.д.№289/2016г., въззивният състав от Пловдивски апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционното решение, постановено по т.д.№152/2010г. на Хасковски окръжен съд, и е отхвърлил иска на Т. И. К. Б. А.Ш. за прекратяване на основание чл.517 ал.3 ГПК на ответното дружество [фирма].
Въззивният състав е посочил, че за да бъде уважен конститутивен иск по чл.517, ал.3 ГПК за прекратяване на търговско дружество, следва по делото да е установено изпълнението на уредените точно кумулативно предвидените предпоставки в разпоредбите на чл.517, ал.1 и ал.3 ГПК. В решението е отразено, че прекратяването на дружеството по реда на чл.517 ал.3 ГПК, предполага предварително насочване на принудителното изпълнение върху дял на ограничено отговорен съдружник в дружеството за задълженията, които има към трето лице, взискател по образувано изпълнително дело, по което съдружникът е длъжник. Посочено е, че принудителното изпълнение започва с налагане на запор от съдебния изпълнител върху дела на съдружника – длъжник, който има действие от неговото вписване по партидата на дружеството в Агенцията по вписвания. След налагане на запора съдебният изпълнил връчва на дружеството изявление за прекратяване участието на длъжника като съдружник, а след изтичане на тримесечен срок от връчване на изявлението съдебният изпълнител овластява взискателя да предяви иск пред съда за прекратяване на дружеството, ако дружеството не е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника част от имуществото или ако вземането, предмет на принудителното изпълнение, не бъде удовлетворено до този момент.
Въззивният съд е приел е за безспорно установено по делото, че ищецът Т. И. К. Б. А.Ш. е кредитор на притежаващите дялове в ответното дружество И. А. и Е. А. за вземане в размер на 200 000щ.д. солидарно срещу двамата длъжници, както и че въз основа на издаден изпълнителен лист за посочената сума има образувано изпълнително дело при ЧСИ М. Ц.. В решението е отразено, че след изпращане на запорните съобщения от съдебния изпълнител до Агенцията по вписванията е постъпило плащане от ответното дружество на 6.04.2010г. общо в размер на 63 000 лв. Позовавайки се на заключението по извършената пред първата инстанция повторна съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че дяловете на съдружниците И. А. и Е. А., определени по реда на чл.125 ал.3 ГПК към 30.04.2010г., възлизат на по 44 586.47 лв. за всеки един от тях.
Въззивният състав е стигнал до заключението, че в случая не са изпълнени всички предвидени в чл.517, ал.1 и ал.3 ГПК предпоставки за прекратяване на ответното дружество [фирма] по предявения против него конститутивен иск с правно основание по чл.517 ал.3 ГПК. Посочил е, че по делото е установено, че по партидата на [фирма] в търговския регистър не е вписан запор върху дружествения дял на съдружника Е. А. – длъжник в изпълнителното производство. Въззивният състав е отразил, че липсата на вписване на запор върху дружествения дял на длъжника Е. А. е резултат на обстоятелството, че ЧСИ М. Ц. е изпратила до Агенцията по вписванията две запорни съобщения №1556/23.03.2010г. и №1552/23.03.2010г. с идентично съдържание като и по двете е наложен запор върху притежаваните дялове от съдружника -длъжник И. А..
Съдът е обосновал извода, че при установената липса на вписване на запор върху дружествените дялове на втория съдружник и длъжник по изпълнението Е. А., не е настъпило прекратяване на участието на Е. А. като съдружник в ответното дружество и не са възникнали задължения за същото да заплати на взискателя по изпълнителното производство припадащата се на този съдружник част от имуществото в размер, определен по реда на чл.125, ал.3 ТЗ. Апелативният съд не е възприел довода на първата инстанция, че допуснатата техническа грешка в запорното съобщение, изпратено от съдебния изпълнител не означава, че не е наложен запор върху дяловете на Е. А..
Приемайки, че не е спазен реда за прекратяване на дружеството във връзка с непогасеното задължение на Е. А. към ищеца Т. И. К. Б. А.Ш. с оглед формалната липса на вписване в търговския регистър на запор върху дяловете на Е. А., въззивният състав е посочил, че по отношение на другия съдружник -длъжник И. А. е спазен реда по чл.517 ал.3 ГПК, а именно: 1. че е започнато принудително изпълнение чрез налагане на запор върху притежавания от него дружествен дял; 2. че запорът, наложен по същото изпълнително дело, е вписан по партидата на дружеството в търговския регистър и 3. че частният съдебен изпълнител е връчил на дружеството изявлението на взискателя за прекратяване участието на този длъжник като съдружник. Според съда с постъпилата в тримесечен срок по чл.517 ал.3 изр.2-ро ГПК по изпълнително дело № 20108400400122 по описа на ЧСИ М. Ц. сума в размер на 63 000лв. е изплатена към взискателя паричната равностойност на дела на съдружника И. А. в размер на 44 586.47лв.. В заключение в обжалваното решение е посочено, че предявеният иск е неоснователен доколкото от доказателствата по делото се установява, че ответното дружество е изплатило на взискателя по изпълнителното дело сумата 63 000 лева при установена парична равностойност на дела на прекратилия участието си съдружник И. А. в размер на 44 586.47 лева, определен по правилата на чл.125, ал.3 ГПК и с оглед извода на съда, че не е възникнало задължение за ответното дружество за заплащане на взискателя на паричната равностойност на дела на другия длъжник по изпълнението Е. А., тъй като неговото участие като съдружник не е прекратено по реда чл.517, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Формулираният от касатора въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос: „Следва ли въззивният съд да прояви активност и да се произнася по въпрос, по който не е сезиран с въззивната жалба от заинтересованата страна?” може да бъде конкретизиран както следва: „Относно правомощията на въззивната инстанция съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК за проверка правилността на първоинстанционното решение при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба?”. Така уточненият въпрос е относим за конкретния правен спор, тъй като въззивният съд е изложил мотиви за неправилност на обжалваното решение във връзка с приложението на материалноправна норма по чл.517 ал.3 във вр. с ал.1 ГПК, без да има такова оплакване във въззивната жалба. Въпросът е значим по см. на чл.280 ал.1 ГПК, защото въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията, направени във въззивната жалба, но е уважил същата, прилагайки служебно разпоредбата на чл.517 ал.1 ГПК.
Въпреки наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед формулирания по-горе въпрос, в случая липсват допълнителните предпоставки за това по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК съдът проверява правилността на първоинстанционното решение само на базата на направените в жалбата оплаквания. В т.1 от Тълк.решение №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК е посочено, че „при проверка правилността на решението въззивният състав може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване”. Това изключение от правилото за „ограничен въззив” по чл.269 ГПК е обосновано в тълкувателното решение с разпоредбата на чл.5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Ето защо релевантно за наличието или липсата на допълнителните предпоставки за допускане на касация на въззивното решение е обстоятелството дали съдът служебно е приложил императивна материалноправна норма.
За характера на нормата на чл.517 ал.3 във вр. с ал.1 ГПК настоящият състав се съобразява със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение №101/25.06.2012г. по т.д.№877/2011г. на ВКС, ІІ т.о, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което е прието, че „ когато принудително изпълнение е насочено върху дял на ограничено отговорен съдружник, изявлението на взискателя за прекратяване участието на взискателя в дружеството следва да се връчи след налагане на запор върху дела на длъжника. Запорът се налага чрез изпращането на запорното съобщение до Агенцията по вписвания и вписването му по предвидения в чл.517 ал.1 изр.2 ГПК ред има действие от вписването му.”. Нормата на чл.517 ал.3 ГПК, която предвижда прекратяване на дружеството при определени условия, е норма с материалноправни последици. Задължителното спазване на реда на действията на съдебния изпълнител и наличието на извършено вписване в търговския регистър на наложения запор като необходима предпоставка за уважаване на иска по чл.517 ал.3 ГПК, обуславя императивния характер на нормата, установена в публичен интерес. Ето защо настоящият състав намира, че прилагайки служебно разпоредбите на чл.517 ал.3 във вр. с ал.1 ГПК, въззивният състав не е решил въпроса, свързан с правомощията му по чл.269 ГПК, в противоречие с указанията, дадени т.1 от Тълк.решение №1/9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК, което от своя страна обуславя недопускането на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са направени оплаквания за необоснованост на изводите на съда, свързани с вписването на запора върху дела на Е. А., както и за незаконосъобразно обсъждане на доказателства от въззивния съд, без обаче в тази връзка да са формулирани конкретни правни въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване с оглед разясненията, дадени в т.1 от в Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноски в размер на 3 360 лв. – заплатено възнаграждение за адвокатска защита пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение №222 от 4.07.2016г., постановено по т.д.№289/2016г. по описа на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в.
ОСЪЖДА Т. И. К. Б. А.Ш. от Република Турция, [улица] 06100 Б./А., съд.адрес: [населено място], бул.”Е. Г. №79 вх.В ет.1 ап.4 – адв.Е. З., да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица], ет.1, ап.5, сумата 3 360лв. /три хиляди триста и шестдесет лева/- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
8