О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
София, 14.03.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.02. 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2812 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по ксационната жалба на Г. З. К. от [населено място], [община], против въззивното решение на Софийски градски съд № 4187 от 25.06.2018 г., по в.т.д.№ 4718/2018 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 171125 от 13.07.2017 г., поправено с решение № 278069 от 26.11.2017 г., двете по гр.д.№ 14 999/14 г., за отхвърляне на предявения от същата иск по чл.288, ал.11, пр.3 КЗ (отм.) във вр. с чл.288, ал.1, т.2, б. ”а” КЗ (отм.) срещу ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, [населено място] за разликата над сумата 3544.80 лв. до пълния заявен размер от 10 574.67 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 21.03.2014 г. до окончателното и изплащане, представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от пътно- транспортно произшествие на 23.06.2013 г. в [населено място], П. област и в нейна тежест са възложени деловодни разноски в размер на сумата 349.80 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280,ал.1, т.1 ГПК по отношение на определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право. Обобщени последните се свеждат до приложението на чл. 52 ЗЗД и установения с него принцип на справедливост, до критериите, подлежащи на съобразяване при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу Гаранционния фонд, до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и до определяне степента на съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, както до правомощията на въззивната инстанция във вр. с преценката на относимите и допустимите доказателства и до задължението за излагане на мотиви в съобразителната част на постановения от въззивния съд съдебен акт.
Като израз на визираното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани ППВС № 4/68 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 151 от 12.11.2013г., по т.д.№ 486/ 2012 г. на ІІ т.о.; № 104 от 25.07.2014 г., по т.д.№ 2998/2013 г. на І т.о.; № 124 от 11.11.2010 г., по т.д.№ 708/2009 г. на ІІ т.о.; № 28 от 09.04.14 г. , по т.д.№ 1948/2013 г. на ІІ т.о.; № 55 от 03.04.2014 г., по т.д.№ 1245/2013 г. на І т.о.; № 63 от 17.07.2015 г., по т.д.№ 674/2014 г. ва ІІ т.о.; № 263 от 24.06.2015 г., по т.д.№ 3734/2013 г. на І т.о.; № 11 от 03.11.2015 г., по т.д.№ 1544/2014 г. на ІІ т.о. и др.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на закона – основна и допълнителни. При условията на евентуалност възразява и срещу сочените касационни основания, считайки за неоснователни.
Третото лице – помагач в процеса, при участието на което е постановено обжалваното въззивно решение- В. С. В., не изразява становище по касационната жалба.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен контрол въззивен съдебен акт. Обстоятелството, че исковата претенция на пострадалото, от осъществен от водач на моторно –превозно средство деликт, физическо лице е срещу Гаранционния фонд – ЮЛ нямащо качеството на търговец, изключва делото да е търговско по см. на чл.280, ал.3 ГПК(ред. ДВ бр.86/2017 г.), поради което общо заявеният размер на исковата сума от 10 574.67 лв. – обезщетение за причинени имуществени и неимуществени вреди, е правно ирелевантна и не обуславя правен извод за невъзникнало в полза на касатора процесуално потестативно право на касационна жалба.
За да постанови обжалваното въззивно решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд, въз основа на съвкупния самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства, е приел за установено от фактическа страна, че на посочената в исковата молба дата 23.06.13 г. е реализирано твърдяното от ищцата пътно-транспортно произшествие в [населено място], [община], в резултат на виновното противоправно поведение на водача на л.а. „Опел Ф.” с ДК № РА – 8857 В. С. В. – признат за виновен да е осъществил състава на престъпление по чл.343, ал.3, б.”а”, във вр. с чл.432, ал.1 НК, във вр. с чл.20, ал.2 ЗДвП, с влязла в сила присъда по НОХД № 1568/2013 г. на ПРС, който е без задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. За безспорно е прието още, че вследствие на настъпилия пътен инцидент на лицето К. са причинени травматични увреждания, диагностицирани като политравма, шок,контузия на корема, контузия на кръста, контузия на гръден кош, контузия на лява подбедрица със счупване на вътрешнопищялния глезен, подкожен кръвоизлив на вътрешната част на лявото бедро, които според заключението на изслушаната съдебно- медицинска експертиза, са наложили хирургическа намеса, с последващо ограничаване обема на движение на лявата глезенна става за сметка на повдигане на ходилото нагоре от 15 градуса, при норма- 30 и остатъчен белег по предно външната страна на ляво бедро с размер 12/4 см. под нивото на кожата, прираснал към подкожната тъкан и значителни билки и емоционални страдания. Позовавайки се на вида и характера на така причинените травми, на техния интензитет и продължителност, на времето на оздравителния процес, на напредналата възраст и общото здравословно състояние на ищцата, както и момента на непозволеното увреждане, въззивният съд е счел, че справедливо обезщетение на неимуществените вреди на пострадалата по см. на чл.52 ЗЗД е сумата общо от 10 000 лв., формирана (ненужно) по пера за отделните увреди. Същата е редуцирана до размера на 8 000 лв., съобразно приетото за основателно възражение на ответника за съпричиняване на вредата от страна на пострадалата с принос от 1/5 и извършеното от ответника извънсъдебно плащане общо на 4 574.68 лв. Изложени са съображения, че доколкото безспорно е установено по делото, че на мястото на произшествието – пред дома на пострадалата, съществува тротоар с ширина от 3 метра и последната е могла спокойно да изпълни елементарните предпазни мерки да охрани живота и здравето си, чрез поставяне стола си на него, а не на около 1 метър от ръба на тротоара – на самото пътно платно – зона със специално предназначение за мпс, то изискуемата се причинна връзка между поведението й и настъпилия вредоносен резултат е доказана и е приложимо законовото правило на чл. 51, ал.2 ЗЗД.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че макар поставените от касатора материалноправни въпроси да са релевантни за изхода на конкретното дело, тъй като са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд, искането за допускане на касационно обжалване, въз основа на същите, е неоснователно.
Обстоятелството, че при определяне размера на следващото се на ищцата обезщетение за обезвреда на неимуществените и вреди въззивната инстанция е съобразила всички относими за същия критерии, разяснени в задължителната съдебна практика, доразвита в горецитираните решения по чл.290 ГПК, които са свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, като са изложени кратки, но обосновани съображения, отчетени са и обществено-икономическите условия към момента на настъпване на непозволеното увреждане, изключва да е доказана допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е твърдяното противоречие по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК и по отношение на материалноправните въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД – предпоставките за намаляване на обезщетението за обезвреда, съобразно сочената разпоредба и критериите при определяне приноса на пострадалия за съпричиняване на вредоносния резултат.
Според възприетото разрешение в задължителната съдебна практика – т.7 от ППВС № 17/63 г. и формираната по реда на чл.290 ГПК последователна практика на касационната инстанция, в която освен в цитираните от касатора съдебни актове, се включват и служебно известните на настоящия съдебен състав съдебни решения на ВКС,ТК: № 58 от 29. 04. 2011 г., по т. д. № 623/2010 г. на ІІ т.о.; № 45 от 15.04.2009 г., по т.д.№ 525/2008 г. на ІІ т.о. ; № 54/ 22.05 2012 г. по т.д.№ 316/2011 г. на ІІ т.о.; № 98 от 24. 06 . 2013 г. по т.д. № 596/12 г. на II т.о.; № 44/26.03. 2013 г. по т.д.№ 1139 /2011 г. на ІІ т.о.; № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011 г. на II т.о. и др. № 151 / 12.11.2012 г. по т.д.№ 1140/2011 г. на ІІ т.о.; № 67/ 15. 05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. І т.о.; № 66/ 1.06. 2017 г. по т.д.№ 650/ 2016 г. на І т.о. , при обективното съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, което единствено законодателят има предвид, намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането, както и кои конкретни законови норми са нарушени от него, а дали конкретното проявление на осъществените действия или бездействие съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите. В този см. приносът на пострадалия всякога трябва да е конкретно изразен чрез поведението му и доказан, при условията на пълно главно доказване в процеса, а не да е предполагаем. Това означава, че е необходимо проявеното от увредения поведение да е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, т.е. последният да е следствие именно от неговите действия или бездействие, с които той обективно е създал предпоставки за настъпването му в някаква степен – улеснил е това настъпване или се е поставил в неоправдано завишен и основателно очакван риск, както е и в разглеждания случай. С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, подлагайки на задълбочен анализ действията на ищцата към релевантния за спора момент и съпоставяйки същите с установения от заключението на изслушаната автотехническа експертиза механизъм на пътно- транспортното произшествие.
Неосъществено е основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по отношение на поставените процесуалноправни въпроси.
Със задължителните постановки в т.1 –т.3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са разяснени правомощията на въззивната инстанция. Посочено е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на възникналия материалноправен спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и подвеждане на установените въз основа на тях факти под приложимата материалноправна норма. Според изложеното независимо, че въззивният съд е също съд по съществото на спора, а не контролно- отменителна инстанция, дейността му не е повторение на дейността на първоинстанционния съд, а нейно продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. В разглеждания случай освен, че касаторът не е обосновал с конкретни доводи твърдяното противоречие между въззивното решение и цитираното от него ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, то именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика съобразителната част на обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Софийски градски съд е обсъдил събраните по делото доказателства, произнесъл се е по всички значими за възникналия правен спора въпроси и по въведените от страните доводи и възражения, като е формирал собствени фактически и правни изводи. Що се касае до явното несъгласие на касатора с последните, каквато е и същността на така поставените въпроси, то е ирелевантно и не обосновава предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, независимо от аргументацията му чрез касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.
В съответствие с последователната служебно известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС : решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. , по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г., по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г., по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г., по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др., вкл. цитираната от касатора са и осъществените от СГС процесуални действия, свързани с приложението на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК.Според същата тази практика на касационната инстанция въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в очертаните с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, пределите. Видно от съобразителната част на обжалвания съдебен акт въззивната инстанция е извършила такава самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства,вкл. и на приетите от СРС заключения на авто – техническата и медицинска експертизи, за да изгради краен правен извод както за наличие на предпоставките на закона за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд за обезщетяване неимуществените и имуществени вреди на ищцата, причинени й в резултат на процесното пътно – транспортно произшествие и за размера на дължимото за тях обезщетение за обезвреда, така и за осъществяване елементите от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД, във вр. с въведеното защитно възражение на ответника за съпричиняване на вредата. Следователно при постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд не е процедирал в отклонение от сочената непротиворечива практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя.
С оглед изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване следва да се остави без уважение.
При този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК, на насрещната по касационната жалба страна следва да бъда присъдени претендираните в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски в размер на сумата 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на ЗПП.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 4187 от 25.06.2018 г., по в.т.д.№ 4718/2018 г..
ОСЪЖДА Г. З. К. от [населено място], [община] да заплати на Гаранционен фонд [населено място] сумата 200 лв. /двеста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: