4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 160
София, 16.03.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 752/ 2010 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Ц. М. – ЕТ с фирма “А. – М.М. -М. М.” – [населено място] срещу Решение № 65 от 19.V.2010 г. по т.д. № 146/ 2010 г. на В. апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 18 от 30.ХІІ.2009 г. по т.д.№ 20/ 2009 г. на Р. окръжен съд в частта, с която ЕТ ”А. – М.М. – М. М.” -[населено място] е осъден да плати на [фирма] -[населено място] сумата 104 174.90 лв. – обезщетение за неоснователно обогатяване, със законната лихва от 30.ІV.2009 г., и с което е отменено първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за 1478.50 лв., за която сума искът е отхвърлен, с оплакване за недопустимост, алтернативно – за неправилност на решението. Жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по съществените правни въпроси: за началния момент на погасителната давност за предявяване на иска, като съгласно константната съдебна практика: Р.№1567/10.Х.1995 г. по гр.д.№ 2671/1994 г. и Р.№1055/ 17.Х.2008 г. по гр.д.№ 4458/2007 г. на ВКС, погасителната давност тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съдът неправилно е приел, че давността тече от момента на обогатяването – датата на събиране на реколтата м.VІІ.2004 г., вместо от есента на 2003 г., когато Кооперацията е предала на ЕТ владението върху земеделските земи, най късно от 24.ІІІ.2004 г. – датата на нотариал – ната заверка на Договора за наем, сключен между ответниците, от които дати до предявяването на иска 30.ІV.2009 г., давността е изтекла. Жалбоподателят излага, че по въпроса за правилното приложение на чл. 103 ал. 2 ЗЗД и допускането на прихващане, след като вземането е погасено по давност, съгласно трайната съдебна практика на ВС: Р.№933/23.ІІІ.1959 г. по гр.д.№180/1959 г.и Р.№2906 /7.ІХ. 1959 г. по гр.д. №2504/1959 г., е допустимо прихващане на насрещни вземания и когато едното е погасено по давност, ако преди изтичането на давността прихващане е могло да бъде извършено, в противоречие с която се е произнесъл въззивният съд, като излага и съображения в подкрепа на довода, че вземането, с което прави прихващане, е съществувало и е установено по размер. Жалбоподателят счита, че въпросът за значението на счетоводните записвания за съществуването на определено парично вземане и възможността кредиторът да търси съдебна защита, когато липсва отразяване, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, което основание за допускане на касационно обжалване подкрепя със съображения, основани на събраните доказателства за дължимост на вземането за рента и неговия размер. По въпросите за кредитирането от съда на гласните доказателства и за значението на записванията в счетоводните книги на кооперацията жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с правилата на ГПК, като е кредитирал показанията на една група свидетели и не е кредитирал показанията на друга, без затова да изложи съображения, в нарушение на константната съдебна практика: Р.№167/14.ІV.2009 г. по т.д. № 589/2008 г. на ВКС. По извършеното от съда неправилно ценене на записванията в счетоводните книги на Кооперацията, в нарушение на чл. 182 ГПК, жалбоподателят поддържа, че се касае за въпрос от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Иска да се допусне касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] -[населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, и иска да се остави без уважение касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, констатира, че решението е въззивно и с него съответно е потвърдено и отменено в посочените части първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв. и затова приема, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Изложеният от жалбоподателя материалноправен въпрос за началния момент на погасителната давност за предявяване на вземане, произхождащо от неоснователно обогатяване, е релевантен, тъй като от решаването му зависи изхода на делото, но неоснователно жалбоподателят поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с установената съдебна практика. Посочените Р.№1567/10.Х.1995 г. по гр.д.№ 2671/1994 г. и Р.№1055/17.Х.2008 г. по гр.д.№ 4458/2007 г. на ВКС, в които е прието, че погасителната давност тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, са постановени по искове на договорно основание и могат да се приложат към предявения по делото иск, като се държи сметка, че същият е за обезщетение за неоснователно обогатяване. Затова се има предвид т.7 от Постановление на ПлВС №1/1979 г., съгласно която в случаите на чл. 59 ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията. Това е моментът, в който възниква за ищеца правото да търси обезщетение срещу ответника заради настъпилото разместване в имуществените сфери на страните, свързано с увеличаване имуществото на обогатилия се за сметка на намаляване имуществото на обеднилия се – с оглед данните по делото това не е моментът на завладяването на земите от жалбоподателя или от предаването им от кооперацията, нито датата на сключване на наемния договор между ответниците, както се поддържа от жалбоподателя, към който момент не е налице обедняване, съответно обогатяване на страните, а е моментът на прибиране на реколтата от ответника, за създаването на която ищецът е вложил свои средства. Въззивният съд е решил въпроса в съответствие със задължителната съдебна практика, поради което е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Въпросът, изложен от жалбоподателя, за правилното приложение на чл. 103 ал. 2 ЗЗД и допускането на прихващане, след като вземането е погасено по давност, може да е важен, но не е релевантен за делото, тъй като съдът не е уважил възражението на ответника за прихващане със сумата 100 000 лв., представляваща част от дължима рента, прехвърлена му от ЗПК ”Съгласие”[населено място] за цесия от 9.V.2005 г. и по съображения, направени въз основа на събраните доказателства, че липсва установено задължение, освен че същото е погасено по давност. Затова без да е доказано вземането на ответника, въз основа на което прави възражение за прихващане, както и да се реши изложеният от жалбоподателя въпрос, това няма да се отрази на изхода на делото.
Изложеният процесуалноправен въпрос за значението на счетоводните записвания за съществуването на определено парично вземане, е релевантен за делото, но неоснователно жалбоподателят иска по този въпрос да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По въпроса за значението на вписването на документи в счетоводството на страната, като обстоятелство, релевантно към преценката възникнало ли е твърдяното правоотношение и съответното задължение, което доказва съществуването му и което обстоятелства следва да се преценява наред с останалите доказателства по делото, има създадена задължителна съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК – Р.№166/ 26.Х.2010 г. по т.д.№ 9091/2009 г., Р.№ 23/.ІІ.2011 г. по т.д.№ 558/ 2010 г. и др. С оглед същата и тъй като не се касае до въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по важен правен въпрос, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК е неоснователно. Жалбоподателят не подкрепя това си искане със съображения защо счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото, а излага съображения за дължимост на вземането си и неговия размер, като обсъжда събраните доказателства.
Релевантен за делото е изложеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изложи съображения при преценката на гласните доказателства, по който въпрос има установена съдебна практика, посочена и от жалбоподателя. Този въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с тази практика, тъй като съдът е изложил защо кредитира показанията на посочените свидетели – затова че са непротиворечиви и след съвкупна преценка на доказателствата.
Затова е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, ТК, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 65 от 19.V.2010 г. по т.д. № 146/ 2010 г. на В. апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: