О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№160
София, 27.03.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 4228 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11406 от 7.08.2017 г. на Т. Г. С. и Е. Г. К. чрез пълномощника им адвокат Е. М. против решение № VI-51 от 26.06.2017 г., постановено по гр.д. № 2013 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е обезсилено решение № 1056 от 19.06.2015 г. по гр.д. № 2572/2014 г. на Районен съд-Бургас и е прекратено производството по предявения от Т. Г. С. и Е. Г. К. срещу [фирма], [населено място] отрицателен установителен иск за собственост по отношение на имот с идентификатор № 67800.54.214, местност „Каваци“ с площ от 1776 кв.м., представляващ земеделска земя, както и на имот с идентификатор 67800.54.23, местност „Маци“ с площ от 2899 кв.м., представляващ земеделска земя.
[фирма], [населено място] не е подало писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но в постъпило на 20.03.2018 г. становище оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивното производство е било по чл.294 ГПК. При постановяване на решението си окръжният съд е обсъдил представеното при повторното разглеждане на делото решение № 465/28.06.2001 г., постановено по гр.д.№ 847/2000 г. по описа на БРС, с което е отхвърлен предявения от Т. Г. С. и Е. Г. К. иск по чл.108 ЗС против [фирма], за осъждане на ответното дружество да предаде на ищците владението върху процесните и по настоящото дело два имота, като при предявяване на ревандикационния иск ищците са обосновали правото си на собственост с обстоятелството, че процесните имоти са им възстановени по реда на земеделската реституция в качеството на наследници на Г. М. И. и са се легитимирали с решение № 122/13.03.2000 г. на ПК-С. и решение № 122/16.03.2000 г. на ПК-С., постановени по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ /същите, с които са обосновали правния си интерес при предявяване и на настоящия отрицателен установителен иск/. Ревандикационният иск е отхвърлен, тъй като ищците не могат да се легитимират като собственици на основание земеделска реституция, доколкото процесните имоти са придобити от ответното дружество чрез приватизационна сделка и са включени в активите на приватизираното предприятие, поради което не са били налице предпоставките за реално възстановяване на имотите, а за обезщетяване на правоимащите лица по специален ред. Така постановеното решение на БРС е потвърдено с решение № 48/20.02.2002 г. по възз.гр.д.№ 1208/2001 г. по описа на БОС и с решение № 1245/24.07.2003 г. по гр.д.№ 1021/2002 г. по описа на ВКС, като е влязло в законна сила на 24.07.2003 г.
При горните констатации Бургаския окръжен съд е направил извод, че отрицателния установителен иск е недопустим. Изложил е съображения, че при образуването на настоящото дело и към момента въпросът за принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти е бил разрешен със сила на пресъдено, формирана с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, като ревандикационният иск съдържа в себе си и иск за установяване, че ищецът е собственик на спорния имот, който се владее от ответника и с влизане в сила на решението по този правен спор се формира сила на пресъдено нещо по него, поради което повторно предявен иск със същия предмет е недопустим и лишен от правен интерес. Позовал се е на практиката на ВКС, че когато с влязло в сила решение е отхвърлен ревандикационен иск, със сила на пресъдено нещо е установено в отношенията между страните, че ищецът не е собственик на спорното право на предявеното придобивно основание, поради което ищецът по този иск не може да обоснове правен интерес от провеждането на нов отрицателен установителен иск за собственост със същия предмет. В случая правния интерес от отрицателния установителен иск е обосновал с твърдението за същите факти, на които е обосновано правото за собственост при предявяване на ревандикационния иск. С влизане в сила на решението по иска по чл.108 ЗС е отречено правото на собственост на ищците в отношенията им с ответника и те не могат отново да се позовават на същото заявено основание, поради което повторно предявения иск със същия предмет се явява недопустим и не е налице правен интерес от отричане на претендираните от ответника права върху същите имоти. Въпросът за собствеността на въззивниците на основание реституция по ЗСПЗЗ е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван, съгласно чл.299, ал.1 ГПК, поради което предявеният от тях отрицателен установителен иск за собственост е процесуално недопустим, тъй като не разполагат със защитимо материално право, което да обоснова правния им интерес от воденето на отрицателния иск, същото е отречено с влязлото в сила решение по чл.108 ЗС. Съдът е приел за неоснователни доводите на ищците, че допустимостта на исковата претенция е била преценена от ВКС при обжалване на първоинстанционното решение и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане само по събиране на доказателства за евентуалното придобивно основание, тъй като към момента на произнасянето от касационната инстанция по делото не е било представено посоченото влязло в сила решение по иска по чл.108 ЗС по гр.д.№ 847/2000 г. по описа на БРС, поради което и същото е нямало как да бъде съобразено от съда. Доказателства за предходно воденото между страните производство по ревандикационния иск са представени на съда едва при повторното разглеждане на делото от БОС, поради което същите следва да бъдат взети предвид от въззивния съд с оглед задължението му да следи служебно за допустимостта на иска и за наличието на правен интерес при всяко положение на делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите Т. Г. С. и Е. Г. К. поддържат, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпросите:
1) в хипотезата на чл.294, ал.1 ГПК при повторно разглеждане на въззивната жалба, след като ВКС като касационна инстанция вече е преценил служебно допустимостта на иска и решенията по него и е върнал делото с указания по прилагане на процесуалния закон и по допълнително събиране на доказателства по неразгледано материалноправно основание, следва ли и може ли въззивният съд да приеме, че искът е недопустим и поради това да обезсили обжалваното решение и да прекрати производството по делото и педставлява ли подобно действие нарушение на чл.294, ал.1, изр.последно ГПК;
2) може ли ответникът да подвига възражения за недопустимост на иска и производството по него едва ри повторното разглеждане на делото по реда на чл.294, ал.1 ГПК/ при положение, че не е правил такива възражения и не е сочил доказателства по тези възражения при първоначалните три инстанции по делото;
3) има ли правен интерес по смисъла на ТР № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС за ищеца по отхвърлен ревандикационен иск по чл.108 ЗС да иска с отрицателен установителен иск отричане със сила на пресъдено нещо на правото на собственост на същия ответник върху същите имоти, включително и в хипотезата, когато правата на ищеца върху имота са придобити по реда на ЗСПЗЗ и правото му на реституция в реални граници е в зависимост от наличие на придобити по приватизация права на ответника
По първите два въпроса се твърди противоречие с решение № 18 от 22.07.2014 г. по т.д. № 25/2013 г. на ВКС, II т.о., с което е дадено тълкуване, че новото разглеждане на спора е с различен обем от първоначалното въззивно разглеждане, с оглед на констатираната неправилност от касационната инстанция и по-нататъшният ход на производството следва да започне от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна, като новият състав на въззивната инстанция не би могъл наново да се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение, тъй като тези доводи на въззивника са били преклудирани предвид препращащата норма на чл. 293, ал. 4 ГПК към чл. 270 ГПК, при произнасянето на ВКС по допустимостта на първоначалното въззивно решение е налице произнасяне и по допустимостта на първоинстанционното решение.
Посоченото тълкуване е дадено в хипотеза, когато при повторното разглеждане на делото въззивният съд отново прецени допустимостта на първоинстанционното решение при същите факти, които са били разгледани и при постановяване на отменителното касационно решение. Настоящата хипотеза е различна, поради което въззивното решение не противоречи на това тълкуване. В практиката на ВКС е прието, че отрицателен установителен иск е допустим само при установено защитимо материално право на ищеца, което е накърнено и се нуждае от защита, а когато твърдяното от ищеца материално право е отречено с влязло в сила решение /отхвърлен е предявен от същия ищец на същото основание ревандикационен иск/ отрицателния установителен иск за същия имот и против същия ответник е недопустим /решение № 391 от 1.11.2011 г. по гр.д. № 1493/2010 г., I г.о./ и въззивното решение съответства на тази практика.
Въззивното решение съответства на практиката на ВКС и по втория въпрос, тъй като за наличието на абсолютните процесуални предпоставки за съществуване на правото на иск съдът следи служебно и съответно довод за липсата на абсолютна процесуална предпоставка поради наличие на сила на пресъдено нещо може да бъде направен /и съответно подкрепен с доказателства/ до момента на влизане в сила на решение – определение № 79/29.01.2015 г. по ч.гр.д. № 343/2014 г., ІV г.о.
По третият въпрос касаторите твърдят противоречие с т.1 на ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС досежно наличието на правен интерес от отрицателен установителен иск и когато ищецът може да придобие права, ако отрече правата на ответника. Твърдяното противоречие не е налице, тъй като в случай в исковата молба Т. Г. С. и Е. Г. К. не са твърдели, че могат да придобият собствеността на имотите, ако отрекат правата на ответника, а че са собственици на тези имоти по силата на приключила реституция по ЗСПЗЗ.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-51 от 26.06.2017 г., постановено по гр.д. № 2013 по описа за 2016 г. на Окръжен съд-Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: