О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
С., 28.02. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело №4382/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. И. от [населено място], подадена чрез адв.И. В., срещу въззивно решение №108 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 09.06.2016г. по в.гр.д.№ 222/2016г., с което след отмяна на решение № 725 от 23.04.2015г., постановено по гр. дело № 2458/ 2014г. на Пловдивски окръжен съд, предявеният от Р. Г. И. против В. Г. Ш. от [населено място] иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата 31919,69лв., дължима на основание подписано на 08.10.2012г. споразумение с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, е отхвърлен като неоснователен.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявения иск.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК , искането на касатора за допускане на касационното обжалване е мотивирано с поддържаните основания за неправилност и необоснованост на решението. Поддържа се, че въззивният съд в обжалваното решение се е произнесъл по обуславящи изхода на спора процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната за съдилищата практика, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ІІ ТО на ВКС. Позовава се и на определение №464 от 27.04.2015г. по гр.д.№6973/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл.288 ГПК, което е извън обхвата на съдебната практика по смисъла на чл.280 ГПК. Като такива счита въпросите :” 1/Съществува ли задължение за въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си?” и „2/ Допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на непредявено от ответника възражение и въз основа на доводи, по които на страните не е предоставена възможност за становище и допустимо ли е при преценка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд да излиза извън рамките на въззивната жалба?” В изложението си касаторът повдига и въпросът : „3/ В случай, при който въззивния съд изяснява смисъла на представен от страна документ, при неясен синтактичен и пунктоационен разбор на изречение в документа, длъжен ли е съдът да изложи самостоятелни мотиви защо тълкува съдържанието на документа по възприетия в решението начин?” Във връзка с този въпрос сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК.
Ответната страна В. Г. Ш. в представен писмен отговор чрез адв. Л. Д. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск въззивният съд е приел, че с исковата молба ищцата претендира реално изпълнение на задължение за плащане на сума, по поето към нея задължение със споразумение от 08.10.2012г., с нотариална заверка на подписите; че в нейна тежест е било да докаже, че между нея и ответницата е сключено споразумение, с което последната се е задължила да изпълни паричното задължение предмет на иска; че в хода на производството това не е направено. Приел е също, че видно от приложеното от ищцата споразумение, същото е сключено между ответницата и [фирма] с ЕИК[ЕИК], чрез управителя и представляващ дружеството Р. Г. И.. За да обоснове този си извод съдът е посочил, че във всички клаузи на споразумението Р. Г. И. се третира като управител на дружество, като дори нотариусът е заверил подписа й като положен от управителя на дружеството. По тези съображения е обосновал решаващия си извод, че ищцата Р. Г. И. не е активно материалноправно легитимирана страна тъй като не е носител на спорното вземане – същата няма никакви материални права по споразумението от 08.10.2012г. По тази причина е счел за безпредметно да обсъжда останалите събрани доказателства и да преценява възраженията на ответницата за унищожаемост на споразумението.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, обозначени в изложението с №1 и №2, свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК са от значение за изхода на спора, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ІІ ТО на ВКС еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/ чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай първоинстанционният съд е уважил предявения иск и въззивникът ответник е обжалвал изцяло решението като неправилно. Именно в рамките на предявената въззивна жалба се е произнесъл въззивният съд, който в рамките на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че ищцата не е страна по договора, от който твърди да е възникнало в нейна полза спорното вземане. В случая произнасянето по иска е съобразено с надлежно очертания в исковата молба предмет на спора. Предвид извода за липса на активна материалноправна легитимация на ищцата и липсата на релевирани доводи за наличие на такава с оглед последващо спрямо сключването на споразумението универсално или частно правоприемство, прехвърлящо правата и задълженията по последното от дружеството с управител и представляващ Р. Г. И. на физическото лице Р. Г. И., за съда е отсъствало задължение да се произнася по възраженията на ответната страна за унищожаемост на споразумението, както и да анализира останалите доказателства и доводи на страните. Решаващият правен извод на въззивния съд е направен при установената по делото фактическа обстановка и е резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно по поставените процесуалноправни въпроси въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство, поради което по тях не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тази връзка релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, и твърдения за допуснати процесуални нарушения са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
На следващо място следва да се посочи и това, че и с въпросът под №3 от изложението не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. На първо място въпросът е некоректно формулиран тъй като съдът не е приел процесното споразумение да съдържа клаузи с „неясен синтактичен и пунктоационен разбор на изречение”, които да налагат тълкуване и издирване на действителната воля подписалите го. Напротив посочил е че всяка клауза от споразумението, в това число и нотариалната заверка на подписите, извършена от нотариус, еднозначно посочват, че страна в спорното правоотношение е не физическото лице Р. Г. И., а дружеството [фирма] с ЕИК[ЕИК], чрез управителя и представляващ дружеството Р. Г. И.. На следващо място въпросът е и фактически, а не правен.Въпроси, които са свързани с факти, макар и релевантни за спора, са фактически, а не правни и с поставянето им не може да се обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. По аналогични съображения и втората част на въпроса, свързана със задължението на съда да изложи мотиви и съображения в решението си, не е общо основание за достъп до касация. По съществото си тази част от въпроса е оплакване за необоснованост на решението, което е основание по смисъла на чл.281 ГПК и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство, в случай, че обжалването бъде допуснато. Не на последно място следва да се посочи и това, че касаторът не обосновава и наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. По въпросите за тълкуването на договорни клаузи и за задължението на съда да изложи собствени мотиви по съществото на спора е налице многобройна задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Ответната страна своевременно е заявила искане за присъждане на разноски, като е установила надлежно, че реално е сторила такива. Съгласно списъка на разноските ответната страна претендира присъждането на сумата 2000лв. за адвокатско възнаграждение. Приложила е договор за правна помощ, от който се установява, че е договорен адвокатски хонорар в полза на процесуалния й представител в размер 2000лв., както и, че това възнаграждение реално да е изплатено. По тези съображения сумата 2000лв. следва да се присъди в полза на ответника по касационната жалба.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №108 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 09.06.2016г. по в.гр.д.№ 222/2016г.
ОСЪЖДА Р. Г. И. да заплати на В. Г. Ш. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 2000лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: