О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
гр. София, 28.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр.д. № 4198/18г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 2115 от 07.08.2018г., постановено по гр.д.№ 6099/2017г. на Софийския апелативен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 17.08.2017г. по гр.д.№ 14 281/2013г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против М. И. Р., Т. И. К. и държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правна квалификация чл.124, ал. ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на имот пл.№ 183 в кв.187а по регулационния план на [населено място], м.”Ю. п.” с площ от 1000 кв.м. по давностно владение, осъществявано в периода от 1999г. до 2009г.
По делото е установено, че по силата на договор, сключен на 23.09.1999г. по реда на чл.35 ЗППДОбП, ищецът в първоинстанционното производство Д. Г. С., действащ като ЕТ”Дегамас”, е закупил от Столична община обект “Ч. –Ю. п.” с разгърната площ от 135, 80 кв.м., от когато владее чайната и използва и незастроена площ от около 1000 кв.м. около сградата. Първите двама ответници са наследници на съдружниците в “Спиркови”ООД, от които по силата на ЗНЧИМП е бил одържавен недвижим имот, който се е намирал на територията на “Ю. п.” – [населено място]. Със заповед № РД-57-83/22.09.1999г. на кмета на Столична община е разпоредено да се отпише от актовите книги за общински недвижими имоти и да се предаде на наследниците на И. К. С. и на К. К. С. владението на: 1. Неусвоената част от имот, идентифициран като част от пункт Б от кв.253 от кад.листове №№ 474 и 497 от кадастралния план на С., изработен през 1962г., попадащи в регулационния план на м.”Ю. парк, одобрен през 1970г., с площ от 28 370 кв.м. и 2. Неусвоената част от останалата част от имота, представляващ бивша тухларна фабрика и жилищна сграда с овощна градина около нея, с площ от около 1000 кв.м. – без чайната и трафопоста, вграден в нея, построени върху тази площ. Имотите са отписани съгласно чл.64 ЗОС, тъй като е прието, че се собствеността се възстановява по силата на чл.1 ЗВСОНИ. От заключенията на вещото лице – техническа експертиза е установено, че съгласно действащия регулационен план от 1970г. процесният имот попада в УПИ ІІ-за парк от кв.187а. Имот пл.№ 183 с площ от 1000 кв.м. е нанесен въз основа на заповед № РД-09-289 от 08.05.2002г. на кмета на район “Т.” и не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за образуване на урегулиран поземлен имот, тъй като попада в парк и няма граница с улица. Около сградите – ресторант и трафопост е заградена с ограда площ от 724 кв.м., от които 547 кв.м. попадат в имот пл.№ **** с площ от 1000 кв.м., а 177 кв.м. попадат извън него в южна посока.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ през 1992г. целият Ю. парк, включващ и процесния имот, по своето предназначение е имал статут на публична общинска собственост, което е пречка за неговата реституция в полза на първите двама ответници и за придобиването му по давност от ищеца. В допълнение е посочено, че дори имотът да бе станал собственост на тези ответници, той пак не би могъл да бъде придобит по давност, тъй като към датата на закупуване на сградата ”Чайна” е действала разпоредбата на чл.59 ЗТСУ /отм./, съгласно която не могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност реални части от дворищнорегулационни парцели, а с изменението на закона през 2000г. е въведена регламентация, идентична на тази в чл.200, ал.1 ЗУТ /в сила от 31.03.2001г./, според която реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19 от същия закон.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Може ли да се реституира незасегнат от последващи мероприятия имот, инкорпориран в по-голям, предназначен да задоволява обществени потребности, ако реституираният имот може да се отдели по начин останалата част да продължи да обслужва обществените потребности и 2. Важат ли ограниченията за минимална площ и лице по чл.200 и чл.19 ЗУТ, когато се придобиват по давност реални части земя, обособени в отделен поземлен имот в рамките на един урегулиран поземлен имот. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, а по втория въпрос решението е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата М. И. Р. и Т. И. К. са подали писмен отговор, в който изразяват становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като претендират разноски, а ответникът държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл.280, ал.1 ГПК
В случая първият поставен въпрос не кореспондира на основното съображение на съда за отхвърляне на иска, а именно че към 1992г. целият Южен парк, включително процесният имот, е имал статут на публична общинска собственост, което е пречка за неговата реституция. Този извод е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, според която не се възстановява собствеността по силата на ЗВСОНИ върху одържавени недвижими имоти, които са станали публична собственост на държавата или на общините, като части от поземлени имоти принципно могат да се реституират само ако отговарят на нормативните изисквания – чл.54 ППЗТСУ /отм./ , респ. чл.19 ЗУТ за обособяването им като самостоятелни урегулирани имоти /парцели/. Посочената от касатора практика на ВКС (Р № 151 по гр.д.№ 1082/11г., І г.о. и Р № 570 по гр.д.№ 895/09г., І г.о.) се отнася до различни от настоящата хипотези и противоречие с нея не е налице. От приетото с първото решение, че ако отделянето на част от отчуждения имот с цел обособяването на самостоятелен имот би довело до невъзможност останалата част да обслужва обществените потребности, за които имотът е отреден, реално възстановяване на правото на собственост не би могло да настъпи, не следва, че във всички случаи, когото останалата част може да обслужва такива потребности, е налице реално възстановяване на правото на собственост.
По отношение на втория поставен въпрос касаторът не се позовава на никоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а се позовава на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, което също не е налице, доколкото от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Ето защо касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на това основание.
Във връзка с поставения въпрос в допълнение следва да се отбележи, че касаторът се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност и за период преди 2002г., когато процесният имот е нанесен в действащия план, но като част от един по-голям урегулиран поземлен имот, с оглед на което изводите на съда са в съответствие с установената практика по приложението на посочените по-горе разпоредби.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация М. И. Р. и Т. И. К. сторените от тях разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2115 от 07.08.2018г., постановено по гр.д.№ 6099/2017г. на Софийския апелативен съд.
О с ъ ж д а Д. Г. С. от [населено място] да заплати на М. И. Р. и Т. И. К. сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: