– 2 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 161
гр. София 11.02.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.10.2015 (седми октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3566 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от П. И. П. срещу решение № 215/07.04.2015 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 272/2015 година, касационна жалба с вх. № 3955/12.05.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 38/19.01.2015 година на Районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 2191/2014 година, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ. С тези искове е било поискано да бъде признато за незаконно уволнението на П. от длъжността „старши лесничей”, извършено със заповед № 83/28.04.2014 година на Директора на ТП „Д. г. с. Б.” [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ и като такова същото да бъде отменено като касаторът бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност и работодателят бъде осъден да му заплати сумата от 5502.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 28.01.2014 година до 28.10.2014 година. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 5350/24.06.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
П. И. П. е бил уведомено за обжалваното решение на 16.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3955/12.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че с влязло в сила решение от 31.10.2013 година на Районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 1364/2013 година е отменено предшестващо уволнение на П. И. П. и той е бил възстановен на заеманата преди това длъжност „старши лесничей” в ТП „Д. г. с. Б.” [населено място]. Във връзка с това решение със заповед № 82/24.04.2014 година на Директора на ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] касаторът е възстановен на длъжността „старши лесничей”, считано от 28.04.2014 година. Със заповед № 83/28.04.2014 година на Директора на ТП „Д. г. с. Б.” [населено място], която е връчена при условията на отказ на 28.04.2014 година, трудовото правоотношение на П. е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, с мотив, че ищецът не отговаря на условията за заеманата длъжност съгласно длъжностната характеристика, тъй като е осъждан. Въззивният съд не е приел твърдението на касатора, че заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение е немотивирана, като е посочил, че в нея е отбелязано за какво престъпление е осъден П. и какво наказание му е наложено. Отбелязано е било, че касаторът е осъден за престъпление по чл. 249, ал. 1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, поради което не отговаря изискванията на променената длъжностна характеристика за заемане на длъжността „старши лесничей“. За неоснователни са приети и твърденията на касатора, че директора на ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] не е имал правото да прекрати трудовото му правоотношение, както и че след като изискванията за заемане на длъжността били предвидени в закон работодателят нямал правото да ги променя. Въззивният съд е счел за доказано, че работодателят е приел, че изискването за липса на осъждане за някои от дейностите по чл. 233, ал. 1 от ЗГ е минимално необходимото и го е завишил в длъжностната характеристика за длъжността „старши лесничей”, която е била връчена на касатора на 28.08.2012 година. Според съда причината за това може да е правото на „старши лесничей” да носи оръжие. Заеманата от касатора длъжност не попада сред тези, за които в ЗГ е предвидено задължение за носене на оръжие при изпълнение на служебните задължения, но му дава право да носи такова. Затова в длъжността характеристика за длъжността „старши лесничей” могло да се добави допълнително изискване заемащите я да отговарят на изискванията да им бъде разрешено носенето на оръжие едно, от които е лицето да не е осъждано. Според състава на Окръжен съд Пазарджик пред първоинстанционния съд касаторът не е изложил твърдения за злоупотреба с право от страна на работодателя, а е въвел такива една с въззивната жалба. Пред първата инстанция П. бил твърдял само това, че работодателят е нямал право да предвиди по-високи изисквания за заемането на длъжността от тези, предвидени със закон, поради което въведеното по-високо изискване за заемане на длъжността било незаконосъобразно като противоречащо на закона. Освен това в мотивите на обжалваното решение е посочено, че доказателства за извършена от работодателя злоупотреба с право не са били представени нито пред първата, нито пред въззивната инстанция. Не прието за основателно и твърдението на П., че след като при предишното уволнение трудовото му правоотношение е било прекратено на друго основание, а промяната на длъжностната характеристика била вече факт, то работодателят не можел да се позове на нея при оспорваното уволнение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че с решението си съставът на Окръжен съд Пазарджик се е произнесъл по следните процесуално правни въпроси, които са били включени в предмета на спора и са обусловили изводите на съдебния състав, а именно:
1) Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на своето решение, да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да анализира всички събрани по делото доказателства?
2) Когато се оспорва като незаконосъобразно уволнение, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, длъжен ли е съдът служебно да следи за това дали работодателят е действал добросъвестно по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ, при въвеждане на новото изискване за заемане на длъжността, в частност да следи дали е имало обективна необходимост от въвеждането на такова изискване, или такова правомощие възниква за съда само при изрично въведено от ищеца възражение за недобросъвестност от страна на работодателя?
3) При прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, когато с исковата молба, с която се оспорва законността на уволнението, е въведено изрично възражение, че за работодателя не е съществувала обективна необходимост от въвеждането на новото изискване за заемане на длъжността и че въвеждането на това изискване е извършено в нарушение на законовото изискване за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 от КТ и представлява злоупотреба с право, чиято цел е била единствено уволнението на работника, чия е доказателствената тежест, на работника-да докаже възражението си или на работодателя-да докаже съществуването на обективната необходимост от въвеждането на новото изискване?
Касаторът е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик по така поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че първият от въпросите е разреше в противоречие със задължителната практика на ВКС установено с ППВС № 1/13.07.1953 година, ППВС № 7/27.12.1965 година, ППВС № 1/10.11.1985 година, решение № 493/05.03.2013 година, постановено по гр. д. № 236/2012 по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 60/05.06.2013 година, постановено по гр. д. № 546/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. За втория въпрос се твърди, че е решен в противоречие с решение № 1355/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 978/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 351/07.04.2008 година, постановено по гр. д. № 5156/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. За последния трети процесуално правен въпрос твърдението е за противоречие с разрешението му дадено с решение № 4/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 4608/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с горното трябва да бъде взето предвид, че по отношение на втория от така поставените процесуално правни въпроси е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 248/23.04.2010 година, постановено по гр. д. № 254/2 009 година, решение № 109/21.05.2013 година, постановено по гр. д. № 1756/2011 година, решение № 192/14.06.2013 година, постановено по гр. д. № 680/2012 година и решение № 71/24.07.2013 година, постановено по гр. д. № 284/2012 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Според същата работодателят има право по негова преценка, с оглед на спецификата на работата и дейността на предприятието, да изготвя и променя щатното разписание, както и да определя изискванията за образование и квалификация, а също така и другите изисквания за заемане на отделните длъжности по това разписание. Тази преценка на работодателя е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Затова при оспорване на уволнението съдът не е компетентен да се произнася дали има обективна необходимост от направената промяна (решение № 417/19.10.2013 година, постановено по гр. д. № 193/2011 година по описа на ВСКС, ГК, ІV г. о.). Същевременно в решение № 1355/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 978/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е прието, че контролът на съда за законосъобразност на уволнението във всички случаи и в частност по чл. 328, т. 6 от КТ, включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите, което по съществото си включва и контрола за спазване на задължението по чл. 8, ал. 1 от КТ. Със същото решение е прието за правилно тълкуването, че работодателят има право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не са определени в нормативен акт, като волята на работодателя в този случай е подчинена на негова суверенна преценка-съдът не е компетентен да се произнася каква квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна. От това правило е налице изключение, а именно, когато работодателят е нарушил императивни норми, каквато е тази по чл. 8, ал. 1 от КТ. В този смисъл е и приетото с решение № 417/19.10.2013 година, постановено по гр. д. № 193/2011 година и решение № 109/21.05.2013 година, постановено по гр. д. № 1756/2011 година, двете по описа на ВСКС, ГК, ІV г. о. В тези решения обаче е било въведено твърдение за злоупотреба с право не е посочено дали въпросът за злоупотребата с право от страна на работодателя е повдигнат по инициатива на една от страните по спора и ако е така, от коя или е повдигнат служебно от съда. Затова с тях е разрешен въпроса за обхвата на съдебния контрол, но не и въпроса за това дали съдът служебно трябва да следи за спазването на чл. 8, ал. 1 от КТ или това трябва да става само по инициатива на страна в производството. С решение № 248/23.04.2010 година, постановено по гр. д. № 254/2 009 година и решение № 239/21.05.2012 година, постановено по гр. д. № 799/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. обаче е посочено, че съдът изселва въпроса дали работодателят е действал в нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ само при въведени от работника доводи в тази насока. От така установената практика следва извода, че при спор за законосъобразността на трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ съдът не може служебно да изследва дали е налице злоупотреба с право от страна на работодателя, нито пък последният е длъжен да доказва, че е действал добросъвестно и не е нарушил задължението си по чл. 8, ал. 1 от КТ. Въпросът за злоупотреба с права от страна на работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение на работника ще подлежи на разглеждане от съда само при надлежно въведени твърдения за това от страна уволнения. Задължение на оспорващия уволнението работник е както да направи оспори заповедта за прекратяване на трудовото си правоотношение поради злоупотреба с право от страна на работодателя, така и да изложи съответните факти и обстоятелства в тази насока и да ангажира доказателства за тяхна подкрепа в установените за това преклузивни срокове. Само в тези случаи, както е посочено в решение № 248/23.04.2010 година, постановено по гр. д. № 254/2 009 година, по описа на ВКС, предмет на делото е и установяването добросъвестно ли е действал работодателят при извършването на промяна в изискванията за заемане на длъжността и дали изменението в изискванията за заемане на длъжността е въведено с оглед нуждите на работата и доколко е действал добросъвестно в съответствие с чл. 8, ал. 1 от КТ, което обуславя преценката за законност на уволнението. Това следва и от обстоятелството, че по силата на чл. 8, ал. 2 от КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното, което освобождава работодателят от задължението да доказва, че не е нарушил задължението си по чл. 8, ал. 1 от КТ. Доказателствената тежест за оборване на тази презумпция, в случаите на оспорване на уволнението, е възложена на работника. Последното изрично е посочено в решение № 192/14.06.2013 година, постановено по гр. д. № 680/2012 година и решение № 71/24.07.2013 година, постановено по гр. д. № 284/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В последните две цитирани решения на ВКС се съдържа отговора и на третия от поставените от касатора процесуално правни въпроси. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Пазарджик не се е отклонил от така установената задължителна съдебна практика и не са налице твърдените от касатора противоречия, които да обосновават хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Следва са има предвид, че в решение № 1355/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 978/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съдът не е имал предвид, че съдилищата по същество трябва да изследват въпроса за злоупотреба с право във всички случаи, а не само при въведен довод в тази насока, а това, че този контрол се прилага за всички основания за прекратяване на трудовото правоотношение, при въведен довод за това. Що се отнася до решение № 94/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 4608/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. то с него не е разрешаван поставения от касатора правен въпрос, а това, че работодателят е длъжен да ангажира доказателства за обективната необходимост от изменението е коментирано само в мотивите имащи отношение към конкретния случай, поради което в тази му част същото не представлява задължителна съдебна практика. При това обаче трябва да се има предвид, че именно от мотивите на решението е видно, че работникът е въвел доводи за това, че въведеното ново изискване за образование е произволно и необосновано и дали същото представлява недобросъвестно упражняване на права на работодателя, предвид твърденията на ищеца, че въвеждането на ново изискване за образование е без обективна необходимост от това. Следователно е налице възражение за злоупотреба с право, от страна на работодателя, при което трябва да се изследва обективната необходимост от изменението на изискването за заемане на длъжността, но само като част от злоупотребата с право, доколкото както е посочено в решение № 71/24.07.2013 година, постановено по гр. д. № 284/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по първия от поставените от касатора процесуално правни въпроси. Наистина въззивният съд неправилно е приел, че твърденията за недобросъвестност на работодателя са въведени едва с въззивната жалба при положение, че такива са били направени още с исковата молба. Въпреки това въззивният съд е посочил, че доказателства за извършена от работодателя злоупотреба с право не са били представени нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, като преди това е обсъдил всички твърдения и доказателства на страните. С оглед на това съставът на Окръжен съд Пазарджик се е произнесъл и по съществото на наведеното от касатора твърдение за злоупотреба с право. При това е обсъдил всички доводи на страните и представените доказателства, поради което не е налице твърдяното от касатора противоречие с посочената от него задължителна съдебна практика. Той не е изложил никакви допълнителни твърдения и не е представил никакви други доказателства в подкрепа на сочената от него злоупотреба с право освен тези по исковата молба, които са преценени от въззивния съд. Последният не е бил длъжен да извършва служебна проверка за злоупотреба с право от страна на работодателя и са събира доказателства в тази насока, извън твърденията на страните.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по следните материално правни въпроси, които са били включени в предмета на спора и са обусловили решението, а именно:
1) В хипотезата на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, при което за да уволни работника работодателят е приел от фактическа страна, че той не отговаря на нововъведено изискване за заемане на длъжността, изразяващо се в липса на осъждане за каквото и да е престъпление, за да е изпълнено законовото изискване за мотивиране на уволнителната заповед, следва ли в нея да е индивидуализирана присъдата на работника, чрез посочване на нейния номер, дата на постановяване, съдът който я е произнесъл и датата на влизането й в сила, или е достатъчно да е посочено, че работникът е бил осъждан и за какво престъпление е осъждан?
2) Може ли работодателят да въведе по-високо изискване за заемане на „лесовъдски длъжности”, в частност за длъжността „старши лесничей”, а именно лицето заемащо тази длъжност да не е осъждано за каквото и да е престъпление по НК, въпреки че в чл. 236, ал. 1, т. 3, чл. 236, ал. 2, т. 3, чл. 236, ал. 3, т. 3 и чл. 236, ал. 4, т. 3 от ЗГ е предвидено по-ниско изискване-че лесовъдска практика може да осъществява лице, което не е осъждано с влязла в сила присъда за престъпление, извършено при осъществяване на някоя от дейностите по чл. 233, ал. 1 от ЗГ, т. е. да не е осъждано само за определена група престъпления?
3) Може ли работник да бъде уволнен законосъобразно на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, ако е въведено ново изискване за заемане на длъжността му, на което той не отговаря, но работодателят не прекрати трудовото му правоотношение веднага след въвеждане на новото изискване, а знаейки за това го остави на работа продължителен период от време и едва след това го уволни на посоченото основание?
Касаторът е поискал допускането на касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик по така формулираните въпроси на основание чл. 289, ал. 1, т. 3 от ГПК като твърди, че разглеждането им е от значение за точното прилагане на закона и ще допринесе за създаване на трайна практика по тях за в бъдеще. В случая обаче не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по така формулираните от касатора материално правни въпроси. По отношение на първия от тях е налице формирана задължителна практика ВКС. Съгласно същата във всички случаи на едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на работника от страна на работодателя заповедта за това трябва да съдържа ясни мотиви за основанието, на което то се извършва. Това е наложително с оглед на защита на правата и интересите на работника, а също така и с правните последици от уволнението. В случай на оспорване на прекратяването на трудовото правоотношение пред съда работодателят е този, който трябва да докаже законосъобразността на същото, което означава, че трябва да установи съществуването на основанието за прекратяването на трудовия договор на работника. При това от значение за спора е съществуването на формулирането в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение основание за това, а не друго такова, което, макар и да се е осъществило към момента на уволнението не е послужило като основание за упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор на работника. Начина на мотивиране на заповедта и конкретното съдържание на мотивите са различни и зависят от конкретното основание за прекратяването на трудовото правоотношение, като в отделни случаи могат да се изчерпват с посочването на правната норма, уреждаща това основание. Задължението за мотивиране на заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение ще е изпълнено, ако фактическото основание за прекратяването се установява по несъмнен начин от съдържанието на мотивите на заповедта. При това работодателят не е задължен да посочи в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение всички елементи (обективни и субективни) на основанието за това, а е достатъчно то да бъде посочено по разбираем за работника начин и да му дава възможност да защити правата си в производството по чл. 344, ал. 1 от КТ. Затова дори и при мотивирането на заповедта да са допуснати неточности или непълноти, ако се установи, че работодателят своевременно е довел до знанието на работника точното основание за прекратяване на трудовото правоотношение и последният е бил наясно с причините и основанието за уволнението му, прекратяването не може да бъде отменено само поради недостатъка на мотивите на заповедта. Тази съдебна практика е намерила израз в решение № 346/23.07.2010 година, постановено по гр. д. № 468/2009 година, решение № 4/27.01.2014 година, постановено по гр. д. № 4608/2013 година, решение № 616/02.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1042/2009 година, решение № 722/03.01.2011 година, постановено по гр. д. № 518/2009 година и решение № 102/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5501/2013 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 351/20.12.2011 година, постановено по гр. д. № 229/2011 година и решение № 164/22.06.2015 година, постановено по гр. д. № 6474/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В конкретния случай съставът на Окръжен съд Пазарджик се е съобразил с тази практика като е приел, че заповедта е мотивирана тъй като в нея е посочено правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение на П. И. П., това на кое ново изискване за заемане на длъжността не отговаря и защо. Това е достатъчно, за да се счете заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на касатора по реда на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ за мотивирана, не е попречило на П. да организира защитата на правата си в производството по чл. 344, ал. 1 от КТ. Заповедта е мотивирана с факта на осъждането на касатора и правната квалификация на извършеното от него престъпление, който е установен с представеното свидетелство за съдимост, което е официален документ и установява този факт, а от друга страна същият е известен на работника и не се налага той да бъде уведомяван за него, включително и за присъдата със заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение. По отношение на втория поставен от касатора материално правен въпрос е налице задължителна практика на ВКС, която е намерила израз в решение № 321/31.10.2011 година, постановено по гр. д. № 13/201 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 248/23.04.2010 година, постановено по гр. д. № 254/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно същите, когато изискванията за образование и квалификация, а също така и другите изисквания за заемане на определена длъжност са предвидени в закон или в по-нисък по степен нормативен акт работодателят е длъжен да се съобрази с тях. Тези изисквания обаче не го ограничават, ако това се налага с оглед на спецификата на работа и нуждите на предприятието, да определи по-високи изисквания от тези залегнали в нормативния акт, тъй като в него е залегнал минимума от изисквания за заемане на длъжността. Това решение на работодателя е въпрос на целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол освен в случаите, когато са въведени доводи за злоупотреба с право. Даденият в решението на Окръжен съд Пазарджик отговор на така поставения от касатора въпрос съответства на разрешението му в цитираната задължителна практика на ВКС. Поради наличието на цитираната по-горе практика на ВКС и поради обстоятелството, че не се налага осъвременяване й, не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по първите два формулирани от касатора материално правни въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не трябва да се допуска такова обжалване и по третия материално правен въпрос, тъй като същия предполага тълкуване на предпоставките, при които работодателят може да валидно да упражни правото си да прекрати трудовото правоотношение на работника на посоченото в чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ основание. Такова тълкуване обаче не се налага тъй като разпоредбата е ясна и от нея е видно, че потестативното право на работодателя се упражнява при осъществяване на предвидените в нея предпоставки, като не е предвиден срок за валидното му реализиране. След като са се осъществили предпоставките по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ за работодателя е възникнало потестативното право да прекрати трудовите правоотношения на работниците, които не отговарят на нововъведените или променени изисквания за заемане на длъжността. Въпрос на преценка на самия работодател е в кой момент да упражни това свое право като тази негова преценка не подлежи на съдебен контрол. При това упражняването на правото не може да се поставя в зависимост от условия, които не са предвидени в правната норма, уреждаща конкретното основание за прекратяване на трудовото правоотношение.
С оглед изхода на делото П. И. П. ще трябва да бъде осъден да заплати на ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Не следва да бъдат присъждани такива за пред първата и въззивната инстанции, макар че и двете не са присъдили разноски на ответника, тъй като по отношение на тях ТП „Д. г. с. Б.” [населено място] е разполагала с възможността да иска допълването на решенията по реда на чл. 248 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 215/07.04.2015 година на Окръжен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 272/2015 година.
ОСЪЖДА П. И. П. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2, офис 1, за заплати на ТП „Д. Г. С. Б.” [населено място], [улица] сумата от 500.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.