О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
София, 14.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2240/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1478 от 12.07.2016г., постановено по в.гр.д.№4735/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.214 ал.1 ГПК въззивният съд незаконосъобразно е приел за недопустимо увеличението на иска, направено след срока на депозиране на допълнителната искова молба, поради което въззивното решение се явява неправилно в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по иска на [фирма] против [фирма] за горницата над сумата 51 838.46лв. до сумата 104 385.62лв. Излагат се съображения за нарушение на материалния закон и за необоснованост на въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск. Сочи се, че от събраните по делото доказателствата не се установява по несъмнен начин предаването на процесния влекач на лизингополучателя, както и че наличието на „скрит” недостатък на лизинговата вещ е достатъчно основание за развалянето на договора с обратно действие и за възникване правото на лизингополучателя да иска връщане на даденото по договора на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. Претендира се отмяна на въззивното решение и осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца исковата сума от 104 385.62лв /с допуснатите увеличения на иска пред първата инстанция/ и присъждане на разноските по делото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без да бъде формулиран конкретен правен въпрос, се твърди, че съществува противоречива съдебна практика относно допустимостта на увеличението на иска по търговски спор след срока на подаване на допълнителна искова молба, което според касатора обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е обезсилено решението на първата инстанция на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Във връзка с обжалването на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, касаторът поставя следните въпроси, за които твърди че е налице предпоставката за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК:
1.„Може ли правото на възражение за скрит недостатък да се погаси ако при приемането на вещта не бъдат направени възражения, но недостатъкът е скрит?” като се твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.5 и т.8 от ТР №40/30.06.1986г. по гр.д.№56/1985г. на ВС, ОСГК.
2.”Може ли изводите на съда да не бъдат основани само на доказателствата по делото?”. Сочи се,, че въпросът е решен в противоречие с ППВС 1/1953г. и решение №217/9.0.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ІV г.о.
3.„Може ли съдът да изменя смисъла на събраните по делото доказателства?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с определение №106/21.02.2011г. по т.д.№954/2011г. на ВКС.
4.„Вярно ли е, че който твърди последиците на развалянето, твърди и самото разваляне?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с определение №488/18.04.2011г. по гр.д.№1412/2013г. на ВКС, ІІІ г.о и цитираните в него решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
5.„Вярно ли е, че предварителният отказ от права води до нищожност на договора, чрез който този отказ е извършен?”. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с решение №578/19.10.2010г. по гр.д.№603/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №139/18.04.2011г. по гр.д.№1290/2010г. на ВКС, ІІІ г.о. и определение №1205/7.12.2010г. по гр.д.№876/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.
Отделно касаторът е формулирал въпроси, за които твърди, че обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно:
6.„Дали при разваляне на договор за лизинг платеното за ползване на актива трябва да се върне, ако активът е негоден за ползване?”
7.”Дали задължението за предаване на МПС може да се счита за изпълнено ако е предадено МПС от същия вид и марка, но с различен номер на рамата от номера, записан в договора за продажба, т.е ако е предадено МПС, различно от конкретното МПС, описано в договора за продажба?”.
8. „Дали твърдението, че договорът се прекратява поради неизпълнение има последици на изявление за разваляне на договора?”
9.„Дали договорът за лизинг на МПС може да бъде развален конклудентно – чрез връщане на ключовете и свидетелството за регистрацията му?” и
10. „Дали договорът за лизинг може да бъде развален чрез изявление на едната страна адресирано до съда, което изявление по силата на закона ще бъде връчено на другата страна по делото?”
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] – [населено място] /с предходно фирмено наименование [фирма]/, в който се поддържа, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените в изложението въпроси са некоректно зададени, абстрактни, неконкретизирани и не са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора като се претендират разноските в полза на ответното дружество за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 11.06.2014г. по т.д. № 2085/2012г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI – 14 с-в, е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма], чиито правоприемник понастоящем е [фирма], иск по чл. 55 ал. 1 предл.3 ЗЗД за сумата 104 385,62 лв. – дадена на отпаднало основание по развален договор за лизинг № 002421-001/15.03.2007г. С обжалваното пред настоящата инстанция въззивно решение по в.гр.д.№4735/2014г. на САС, въззивният състав е обезсилил първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска за горницата над сумата 51 838,46 лв. до сумата 104 385,62 лв. и в тазу му част е прекратил производството по делото. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част и за присъдени разноски в полза на въззиваемото дружество.
За да обезсили частично първоинстанционното решение апелативният съд е приел, че същото не е допустимо в частта му, с която е отхвърлен иска на [фирма] за горницата над сумата 51 838.46лв. до пълния разгледан размер от 104 385.62лв., тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустимо изменен чрез увеличение на размера му след изтичането на преклузивния срок по чл. 372 ал. 2 ГПК. Посочил е, че с допълнителната искова молба ищецът е увеличил размера на предявения като частичен иск от сумата 25 000лв. на сумата 51 838.46лв., както и, че с последващи молби е поискал увеличение на иска до размер на
104 385.62лв. Обосновал е извода, че с разпоредбата на чл.372 ал.2 ГПК по търговски спорове е установен специален преклузивен срок, в който ищецът може да заяви волята си за изменение на иска /включително и за увеличение размера/ и това е срокът за депозиране на допълнителна искова молба. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в определение 362/30.04.2010г. по ч.т.д. 156/2010г. на ВКС, І т.о и в определение 112/19.02.2014г. по ч.т.д. 3791/2013г. на ВКС, ІІ т.о, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК, както и на определение 630/12.11.2015г. по т.д. 284/2015г., ВКС, ІІ т.о, определение 752/29.12.2015г. по ч.т.д. 3475/2015г. ВКС, ІІ т.о., и решение №228/19.08.2013г. по гр.д. 1219/2012г. на ВКС, I..о. С оглед обстоятелството, че в конкретния случай в срока по чл. 372, ал.2 ГПК е подадена само първата молба за изменение на предявения иск от ищеца от 26.03.2012г., с която ищецът е заявил, че увеличава предявения като частичен иск до размер на сумата 51 838.46 лв., въззивният състав е приел, че за горницата до пълния разгледан размер от 104 385.62 лв. първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено.
За да потвърди първоинстанционното решение в останалата му /допустима/ част, апелативният съд е посочил, че от представения по делото договор за лизинг №002421-001/15.03.2007г. се установява, че на 15.03.2007г. страните са сключили договор за финансов лизинг, по силата на който лизингодателят- ответник [фирма], сега [фирма], е поел задължението да придобие и предостави на лизингополучателя- ищец [фирма] следното имущество – ново хладилно полуремарке L. S. Futura, с номер на рама V., и седлови влекач I. S. A. T/P, EURO 5, с номер на рама W., двигател 94188, срещу уговорено възнаграждение. Съдът е приел за установено, че ищецът е извършвал плащания по договора за лизинг /пълноначална вноска и такива по потасителния план/ като общата сума на плащанията по договора е в размер на 197 725.66лв.
Според въззивния съд видно от представения по делото приемо-предавателен протокол от 15.03.2007г., подписан от ищеца, на посочената дата му е предадено от лизингодателя – ответник отдаденото на лизинг имущество – ново хладилно полуремарке L. S. Futura, с номер на рама V., и седлови влекач I. S. A. T/P, EURO 5, с номер на рама W., двигател 94188. Л. изрично е потвърдил, че активите са му предадени в отлично състояние и са годни за употреба, че съответстват на уговореното с договора за лизинг, че няма забележки по техническите спецификации на активите и че ги приема за ползване съобразно уговорките по договора за лизинг и приложимите към последния общи условия.
В обжалваното решение е посочено, че с изявленията си, обективирани в приемо-предавателния протокол от 15.03.2007г., подписан от ищеца, лизингополучателят по процесния договор изрично е признал точното му изпълнение, съгласил се е, че предаденото му за ползване имущество е уговореното такова по договора за лизинг, че е в отлично качество и че отговаря на техническите изисквания по техническите спецификации на активите. В решението е отразено, че активите са ползвани от ищеца, като същите са върнати на лизингодателя с два броя приемо-предавателни протоколи от 03.08.2010г. Според съда между страните няма спор, че именно отдадените за ползване по договора за лизинг активи са върнати от ищеца, макар в протокола от 15.03.2007г. и протокола от 03.08.2010г. да е налице разминаване в последните две цифри от номера на рамата на седлови влекач I. S. A. T/P, EURO 5, като вместо номер на рама W., както е по протокол от 15.03.2007г. и договора за лизинг, в протокола от 03.08.2010г. е записан номер на рама W., което разминаване в номера на рамата на актива и записаният такъв в свидетелството за регистрация на т. автомобил е констатирано и в съставения от нотариус С. К. констативен протокол от 12.04.2010г. съдът е стигнал до извода, че независимо от причината за разликата в изписването на последните две цифри от номера на рамата по двата документа, с подписването на приемо-предавателния протокол по приемане за ползване на отдадения му на лизинг автомобил ищецът лизингополучател изрично се е съгласил, че предоставеното му за ползване имущество отговаря на постигнатото между страните съгласие по договора за лизинг и че приема изпълнението за точно като се съгласява да ползва именно предаденото му имущество съобразно уговорките по договора за лизинг. На таза база съдът е приел за неоснователно твърдението на лизингополучателя в исковата молба, че не е получил процесния седлови влегач.
В решението е отразено, че от представеното по делото писмо, изходящо от лизингодателя с изх.№0196/28.01.2010г. се установява, че на 25.01.2010г. от ищеца- лизингополучател е било изпратено писмо с вх.№0924/25.01.2010г., с което лизингополучателят е заявил, че прекратява действието на процесния договор за лизинг с оглед наличен дефект, който ищецът е определил като фабричен и се изразява в пукната греда. Във връзка с твърдението на ищеца, че лизингодателят дължи исковата дума, тъй като договорът е едностранно развален поради наличие на скрит недостатък на лизинговаата вещ, съдът е посочил, че на първо място с оглед предвид нормата на чл. 88 ЗЗД, развалянето на договори на периодично и продължително изпълнение, какъвто е договорът за лизинг, има действие за в бъдеще, предвид на което претенцията, че лизингодателя дължи обратно всички платени суми по договора до момента на развалянето са a priori неоснователни. На второ място съдът е посочил, че за да възникне и да бъде надлежно упражнено потестативното право да развали договора, ищецът, чиято е доказателствената тежест за установяване на изгодните за него твърдения, следва да установи по делото, че са били налице предпоставките на нормата на чл. 87 ЗЗД, а именно – виновно неизпълнение от ответника на договорните му задължения като лизингодател по процесния договор за лизинг, отправена покана със срок за изпълнение и неизпълнение в дадени на длъжника достатъчен срок. Според съда от доказателствата по делото не се установява виновно неизпълнение по договора от страна на лизингодателя, тъй като лизингодателят е изпълнил двете си основани задължения по сключения договор за финансов лизинг – да придобие вещта и да я предостави за ползване на лизингополучателя. Отделно, анализирайки доказателства по делото, съдът е стигнал до извода, че за първи път се е появил технически проблем с ползвания седлови влекач през 2010г., както и че за периода от три години между предоставянето му за ползване по процесния договор за лизинг – м. 03.2007г. и до 2010г. не се установява да е имало технически проблеми с лизинговото имущество. Посочвайки, че от една страна не е налице виновно поведение на лизингополучателя, което да обуславя развалянето на договора за лизинг и от друга страна, че развалянето няма обратно действие, съдът е приел, че предявеният като частичен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане като платена без основание по договор за лизинг № 002421-001/15.03.2007г. на сумата от 51 838,46 лв., се явява неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълк.решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос като предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с обжалването на въззивното решение в частта му, с която въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение. Твърдението, че съществува противоречива съдебна практика относно допустимостта на увеличението на иска по търговски спор след срока на подаване на допълнителна искова молба, само по себе си не представлява въпрос. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав да формулира въпрос само на базата на оплакване на касатора, че решението е постановено при допуснато процесуално нарушение с оглед наличие на противоречива практика на съдилищата. Непосочването на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без са се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от горното позоваването от касатора на съдебни решения на САС, постановени в противоречие със задължителната практика на ВКС, с която се е съобразил въззивния съд, не представлява допълнителна предпоставка за допускане на касация с оглед указанията, дадени в Тълк.решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не могат да обосноват наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване въпросите на касатора, свързани с обжалването на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения частичен иск. Съгласно т.1 от разясненията, дадени с Т.Р № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е този, който е обусловил правните изводи на съда и е послужил за формиране на неговата решаваща воля.
Въпрос №1.„Може ли правото на възражение за скрит недостатък да се погаси ако при приемането на вещта не бъдат направени възражения, но недостатъкът е скрит?” не е значим пж см. на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като конкретният спор не е решен от въззивния съд с оглед прието от съда погасяване на възражение за скрит недостатък. Както бе посочено по-горе съдът е приел за установено, че за периода от 2007г. до 2010г. лизингополучателят е ползвал по предназначение лизинговите вещи, поради което появата на технически дефект през 2010г. не би могло да обоснове развалянето на договора с обратно действие. Така формулираният въпрос не отчита обстоятелството, че съдът се е произнесъл по исковата претенция на [фирма], основана на твърдяно неизпълнение на договор за лизинг с продължително действие, при който лизингодателят продължава да е собственик на лизинговата вещ, а не по претенция основана на неизпълнение за договор за продажба. Въпросите №2 ”Може ли изводите на съда да не бъдат основани само на доказателствата по делото?” и №3:„Може ли съдът да изменя смисъла на събраните по делото доказателства?” не могат да обосноват допускане на касация, защото те са формулирани по абстрактен начин, по който не могат да бъдат свързани с конкретното дело и с конкретните изводи на съда. Въпрос№4:„Вярно ли е, че който твърди последиците на развалянето, твърди и самото разваляне?” и въпрос №5:„Вярно ли е, че предварителният отказ от права води до нищожност на договора, чрез който този отказ е извършен?” също не са значими за спора, доколкото въззивният съд е приел, че в случая не са били налице материалноправните основания по чл.87 ЗЗД за едностранното разваляне на договора от страна на лизингополучателя, т.е., че от доказателствата по делото не се установява виновно неизпълнение на договора от лизингодателя. В тази връзка въпросите свързани с начина на уведомяване на ответната страна за волята на лизингополучателя да развали договора, не са обусловили решаваща воля на съда.
Въпрос №6. „Дали при разваляне на договор за лизинг платеното за ползване на актива трябва да се върне, ако активът е негоден за ползване?” не е значим за спора, тъй като съдът е отхвърлил иска, приемайки от една страна, че договорът не е развален по реда на чл.87 ЗЗД, а от друга страна – позовавайки се на разпоредбата на чл.88 ал.1 ЗЗД, според която развалянето на договори за продължително или периодично изпълнение няма обратно действие. В тази връзка въпросът е поставен извън контекста на конкретните аргументи на въззивния състав. Изложеното се отнася в пълна степен и до въпросите №8. „Дали твърдението, че договорът се прекратява поради неизпълнение има последици на изявление за разваляне на договора?”, №9. „Дали договорът за лизинг на МПС може да бъде развален конклудентно – чрез връщане на ключовете и свидетелството за регистрацията му?” и №10. „Дали договорът за лизинг може да бъде развален чрез изявление на едната страна адресирано до съда, което изявление по силата на закона ще бъде връчено на другата страна по делото?”, които въпроси нямат отношение към извода на съда, че лизингодателят е изпълнил основните си две задължения по договора за лизинг – да придобие вещта и да я предостави за ползване на лизингополучателя, което се установява от писменото изявление на лизингополучателя в подписания от него приемо-предавателен протокол от 15.03.2007г. Въпрос №7:”Дали задължението за предаване на МПС може да се счита за изпълнено ако е предадено МПС от същия вид и марка, но с различен номер на рамата от номера, записан в договора за продажба, т.е ако е предадено МПС, различно от конкретното МПС, описано в договора за продажба?” е въпрос с пряко отношение към правилността на решението, свързан с цялостното възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства. Въззивният състав е изложил изчерпателно съображения /отразени по-горе и в настоящото определение/ защо приема, че в конкретния случай разликата в изписването на две цифри в приемо-предавателния протокол при връщането на вещта, в случая не обуславя извод за неизпълнение на задължението на лизингодателя да предостави за ползване уговорената в лизинговия договор вещ. Отделно следва да се има предвид, че въпросът е поставен за договор за продажба, а не за лизинг. Въпросът по чл.280 ал.1 ГПК следва да е от значение за изхода на конкретното дело, а не за неговата обоснованост, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
На основание чл.81ГПК във вр. с чл.78 ал.3 ГПК и чл.80 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество разноски в размер на 3 295.41 лв. – заплатено възнаграждение в ДДС за адвокатска защита пред касационната инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1478 от 12.07.2016г., постановено по в.гр.д.№4735/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] вх.В ет.1 ап.27 да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 3 295.41лв. /три хиляди двеста деветдесет и пет лева и 41 ст./- разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :