О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
[населено място], 18.02.2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 1107/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 8 от 05.01.2015г. по в. гр. д. № 614/2014г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 49 от 16.06.2014г. по гр. д. № 874/2011г. на Районен съд -Своге в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на вземания на [фирма] към [фирма] за сумата 17 345.95 лева по основание договор за съвместна дейност и медицински услуги от 05.01.2010г., както и за сумата 1 246.86 лева, представляваща общ размер на дължими на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетения за забавено изпълнение на главните задължения по издадени фактури, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на предявените искове изцяло или връщане на делото за ново разглеждане.
Ответникът по жалбата, [фирма], изразява становище, че касационната жалба е недопустима, съответно неоснователна и моли за потвърждаване изцяло на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел сключения договор, въз основа на който се извежда спорното право, за действителен и породил правни последици. Счел е, че основание за провеждане на диференцираните, съгласно Закона за обществените поръчки и Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки /отм./ процедури за възлагане на обществени поръчки е стойността на договора. Процесният договор има за предмет периодично повтарящи се услуги, като не е уговорена общата им цена и с оглед уговорения едногодишен срок на действие, стойността на услугата, съгласно чл.15, ал.2, т.2, б.”а” или б.”б” ЗОП, се определя на база действителната обща стойност на подобни договори, сключени през предходната финансова година и коригирани с предвидените промени в количеството или стойността на съответната доставка или услуга, съответно на база очакваната стойност на доставката или услугата през следващите 12 месеца. Прието е, че по делото не е въведено твърдение и не е доказано наличието на обстоятелства, от които може да се определи стойността на договора към момента на неговото сключване, съответно да се направи извод, че сключването му е следвало да бъде предшествано от провеждане на процедура за възлагане на обществена поръчка. Съдът е намерил, че ответникът по исковете – настоящ касатор, не е публичноправна организация по смисъла на чл.7, т.3 от ЗОП, поради което няма качеството на възложител на обществени поръчки и не е било необходимо провеждането на процедура на ЗОП за сключването на договор, а непровеждането на такава не го опорочава. Позовал се е на пар.1, т.21 от ДР на ЗОП /в редакцията към момента на сключване на договора/, според който „публичноправна организация е лечебно заведение – търговско дружество, на което повече от 30% от приходите за предходната година са за сметка на държавния и/или общинския бюджет и/или бюджета на Н. здравноосигурителна каса”. От това легално определение е изведено, че не всяко лечебно заведение – търговско дружество е публичноправна организация, а това качество се признава единствено въз основа на съотношението на приходите за предходната година и не зависи от други обстоятелства. В конкретния случай не се твърди и не се доказва наличието на някоя от посочените в закона предпоставки – повече от 30% от приходите за предходната година да са за сметка на държавния и/или общинския бюджет и/или бюджета на Н. здравноосигурителна каса, поради което е прието, че касаторът няма качеството на публичноправна организация по смисъла на чл.7, т.3 ЗОП. Според решаващия състав, неоснователен е и доводът, че съдът е следвало служебно да събере всички необходими доказателства за твърдяната нищожност на договора, тъй като тя произтича от нарушение на императивна материалноправна норма. Аргументирано е, че въззивната дейност не е ограничена при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, но това ограничение не се отнася до попълване на делото с нови факти и обстоятелства. В тежест на възложителя е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение, тъй като той е приел извършената съобразно поръчката работа.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 – т 3 ГПК по отношение на въпроса, за който се твърди, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 272 от 05.07.2011г. на ВКС, решение № 127 от 15.04.2014г. на ВКС, решение № 72 от 01.04.2014г. на ВКС и решение № 246 от 23.10.2013г. на ВКС, а именно: „Ограничен ли е въззивният съд при прилагането на императивна правна норма и събирането на доказателства за приложението й и съществува ли ограничение при попълване на делото с нови факти и доказателства?; Според касатора, обуславящ изхода на спора е и въпросът, следва ли въззивният съд да изисква от страната да доказва, че е публичноправна организация чрез установяване на съотношения във финансирането й или този факт е известен на съда чрез достъп до общодостъпна информация, каквато се съдържа в интернет сайта на А. за обществени поръчки, по отношение на който се поддържа допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че въпросът не е намерил разрешение в задължителната практика на ВКС.
Решаващият състав на окръжния съд не е отрекъл служебното приложение от съда на императивна материалноправна норма и задължението му служебно да събере доказателства за това, а се е позовал на посоченото изрично в разяснителната част на т.1 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013г. по тълк.д. № 1 /2012г. на ОСГТК на ВКС ограничение на обсега на въззивната дейност при установяването на фактическата страна по спора. Въззивната инстанция в съответствие с посоченото тълкувателно решение е посочила, че субсимирането на фактите под приложимата повелителна материалноправна норма се извършва от съда само, ако те са установени, а за тяхното установяването е необходимо страната да е навела конкретните обстоятелства, от които може да се изведе приложението на повелителното правило. В случая, с отговора на исковата молба касаторът не е навел твърдения за обстоятелства, с които законът свързва приложението на правилата за сключване на договори за обществени поръчки, поради което въззивният съд не е могъл да събира доказателства по отношение на ненаведени от страните факти, съответно да ги субсимира под императивно правило. Ето защо, липсва поддържаното от жалбоподателя несъответствие с даденото в обжалвания акт разрешение с постановките на т.1 на посоченото тълкувателно решение, тъй като предпоставка за служебно приложение на повелителна материалноправна норма, е твърдението от страната на конкретни факти, попадащи в приложното поле на нормата, каквото в случая не е налице. Липсва несъответсвие с цитираната практика по чл.290 ГПК, която се основава на даденото разрешение в посоченото тълкувателно решение. В решенията на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, е прието, че въпросът за наличието на основание за прекратяване на трудово правоотношение не е свързан с приложението на императивна правна норма, като не е било и налице оплакване относно изводите за наличие на реално съкращение на щата; има произнасяне относно възможността въззивният съд при липса на оплакване във въззивната жалба да се произнесе по законосъобразността на подбора при съкращение в щата, наведен като основание за незаконосъобразност в исковата молба; относно срока за отстраняване на нередовности на въззивната жалба, като разгледаните въпроси са неотносими за настоящия спор. Нещо повече, с решение № 202 / 27.03.2015г. по т.д. № 4123 / 2013г. на ВКС, I ТО, по реда на чл.290 ГПК е прието, че съдът не е длъжен да следи служебно за нищожност на договора или договорни клаузи, поради противоречието им със закон /в случая ЗОП/ на основание чл.26, ал.1 , пр. първо ЗЗД, а се произнася по възражение, направено от ответника в срока на отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, или по предявен инцидентен установителен иск. Даденото разрешение, се споделя от настоящия състав, като то е намери отражение в мотивите на въззивната инстанция при разрешаването на спора. Съответствието на обжалвания акт с постановките на задължителната практика на ВКС, материализирана в горното тълкувателно решение, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като не се доказва и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е формално наведена без каквато и да е обосновка, с оглед дадените разрешения в т.3 и т.4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд не е изложил съображения, дали финансирането на публичноправните организации е известен на него факт, поради поддържане едва в касационната жалба, че информацията за него е общодостъпна. Ето защо, вторият поставен въпрос, свързван с доказването на факт, за който информацията е общодостъпна, не е обусловил изхода на спора и не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Предвид горното, не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касация.
Въпреки изхода на делото, на ответника по касацията не се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като не се доказва такива да са направени.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8 от 05.01.2015 г. по в.гр.д. № 614/2014г. на Окръжен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.