О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр.София, 19.03.2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 789/2008 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. за с. к. , гр. С. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 393/09.07.2008 год., постановено по гр.дело № 449/2008 год. в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд № 307/28.11.2007 год. по гр.дело № 271/2007 год., в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. срещу „Т”ООД, гр. П. иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка за забавено плащане на първите три разсрочени вноски от цената по сключения от ответника на 10.01.2000 год. приватизационен договор за закупуване на обект „Търговска база”, гр. П. като обособена част от „Т”ЕАД, гр. С. за разликата над присъдените 1 093 680 щ.долара до предявения размер от 1 616 400.62 щ.д.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът неправилно е преценил фактите по делото погрешно е тълкувал съдържанието на договорните клаузи и възприемайки безкритично един от предложените варианти в заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза е достигнал до необосновани и погрешни изводи досежно дължимия размер на претендираната неустойка.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като излага становище, че апелативният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно началния момент на възникване на вземането за неустойка, който според жалбоподателя е решен в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение № 205/11.02.2000 год. по гр.дело № 1263/1999 год. и решение № 5/25.01.1995 год. по гр.дело № 984/1994 год., постановени от различни състави на ВКС-ТК.
Ответникът по касационната жалба „Т”Е. , гр. С. излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни.
От своя страна ответникът по иска „Т”Е. , гр. С. обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с която е оставено в сила първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд, с което е осъден да заплати на А. за с. к. договорна неустойка за забавено плащане на първите три вноски от цената на приватизирания обект в размер на 1 093 680 щ.д. ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски. Прави оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Позовавайки се на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК жалбоподателят моли да бъде допуснато касационно обжалване като поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно действителността на процесния приватизационен договор, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като е решен от въззивния съд в противоречие с нормите на ЗППДОП/отм./ и практиката на съдилищата, изразена в приложените две решения: № 5321/03.08.2000 год. по адм.дело № 2544/2000 год. на ВАС и № 1442/23.12.2003 год. по гр.дело № 411/2003 год. на ВКС-ТК.
А. за с. к. в подадения отговор излага становище, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, а направените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от ответника част са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на А. за с. к. е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно цитираната разпоредба, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС/т.1/; решаван е противоречиво от съдилищата/т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото/т.3/.
Същественият материалноправен или процесуален въпрос е винаги специфичен за конкретното дело и същият трябва да е обусловил решаващата воля на въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и закона, а не до преценката на приетата по делото фактическа постановка. В този смисъл твърдяната неправилност на решението не би могла да аргументира наличието на основанието за допускане на касационно обжалване, ако същата се изразява в необоснованост на въззивния акт, при която са опорочени фактическите констатации на съда и въз основа на тях е приложен материалния закон.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което предявеният от А. иск по чл.92, ал.2 ЗЗД е уважен за сумата 1 093 680 щ.долара, като е отхвърлен за разликата до предявения размер от 1 616 400.62 щ.д. Анализирайки целия фактически и доказателствен материал по делото решаващият съд е приел, че ответникът-купувач на процесния обект, представляващ обособена част от „Т”ЕАД е заплатил със забава първите три разсрочени вноски от продажната цена, при което положение дължи уговорената в чл.14 от приватизационния договор неустойка. При определяне на конкретния размер на дължимата неустойка съдът е възприел предложеният вариант втори от неоспореното заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Този вариант е съобразен с постигнатата в чл.14 от договора уговорка, която по отношение базата за начисляване на неустойката изрично препраща към чл.5.2, в който е фиксирана стойността на неизплатената част от цената на вноските преди увеличението, предвидено в чл.6 от договора. И в трите варианта на представеното заключение периода на забавата е непроменлива величина, тъй като за начален момент е приет деня, следващ падежа на съответната вноска, а именно – 11.01.2002 год./за първата вноска/, 11.01.2003 год./ за втората вноска/ и 11.01.2004 год./за третата вноска/, а за краен момент 22.10.2004 год. – датата на плащането на сумите по дължимите три разсрочени вноски.
С оглед на изложеното, формулираният изрично от касатора материалноправен въпрос относно момента на възникването на вземането за неустойка е важен, но не е съществен, тъй като от него не зависи крайния изход на спора, който фактически се свежда до базата за начисляване на неустойката, свързан с размера на отделните вноски /дали да се възприеме номиналния размер посочен в чл.5.2 или увеличения размер по чл.6 от договора/, а не за периода на забавата, който е един и същ и при трите варианта от заключението на експертизата. По поставения от А. важен въпрос апелативният съд е приел, че момента на възникване на вземането за неустойка се свързва с факта на забавата в плащането, която настъпва автоматично след датата на падежа за всяка една от процесните вноски и продължава до окончателното им изплащане на 22.10.2004 год., а не в седемдневен срок от датата на получаване на писмена покана от страна на неизправния длъжник, както неправилно се поддържа в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Погрешно касаторът е допуснал смесване на момента на възникване на процесното вземане за неустойка с предвидения в чл.15 от договора начин за плащането й /в седемдневен срок от получаване на писмено уведомление от продавача относно начисления размер/, който е от значение единствено в случай на претенция за мораторна лихва върху вземането за неустойка, каквато претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД в случая не е предявена.
С оглед на изложеното, неправилно е поддържаното от касатора становище, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е решил поставеният материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, която включва ППВС при действието на ЗУС, тълкувателни решения на ОСГК и ОСТК на ВКС при действието на ЗСВ, както и решенията на тричленни състави на ВКС, постановени по новия ГПК в сила от 01.03.2008 год.
Не е налице противоречие между обжалваното решение и представените две решения на състави на ТК на ВКС, в които също е прието, че вземането за неустойка става изискуемо от момента, в който е изтекъл срока за изпълнение и длъжникът изпада в забава, а не от поканата да бъде изплатена. В случая, както беше посочено разликата в размера на неустойката за забава между трите варианта от заключението на експертизата се дължи на приетата база за изчисление, а не на срока на забавата. Тълкувайки клаузите на приватизационния договор, въззивният съд е направил извода, че с оглед постигнатата уговорка неустойката се начислява върху всяка вноска в първоначално установения й размер посочен в чл.5.2 от договора, към който текст препраща чл.14, а не върху увеличената вноска по чл.6 от същия. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото /включително заключението на експертизата и текстовете на приватизационния договор/ е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърденията за неправилно тълкуване клаузите на договора представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение поради неговата неправилност, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК
По отношение подадената от „Т”Е. касационна жалба настоящият състав на ВКС-ТК счита, че същата е редовна и отговаря на изискванията на чл.283 и чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за нищожност на процесния приватизационен договор поради противоречието му със закона. С оглед данните по делото е направен извода, че процесният приватизационен договор не е сключен в противоречие с нормите на чл.30 и чл.33 от действуващия тогава ЗППДОП/отм./, тъй като по реда на глава шеста от закона могат да се продават обособени части както от непреобразувани държавни предприятия, така и след преобразуването им в търговски дружества, в които държавата е едноличен собственик на капитала. Изложени са съображения, че този начин на приватизация е предвиден в разпоредбата на чл.1, ал.3, т.2 ЗППДОП/отм./, като решението, подготовката и сключването на приватизационната сделка се извършва от органа по чл.3 от закона в зависимост от избрания способ за прехвърляне на собствеността.
Поставеният от касатора материалноправен въпрос се свежда до възможността държавата да се разпорежда чрез приватизационна сделка по реда на чл.33 ЗППДОП с недвижим имот, който е включен в капитала на вече преобразувано търговско дружество със 100% държавно участие.
По отношение на този въпрос, обаче, не са изпълнени изискванията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, на които се позовава касатора в жалбата си.
Приложеното към жалбата решение № 5321/03.08.2000 год. по адм.дело № 2544/2000 год. на ВАС не обосновава противоречива съдебна практика по смисъла на цитирания текст, който има предвид практиката на съдилищата, произнесли се по съществения правен въпрос с влезли в сила решения /поне две/, постановени по граждански или търговски дела, а не по административни или наказателни дела.
Представеното решение № 1442/23.12.2003 год. по гр.дело № 411/2003 год. на ВКС-ТК третира въпроса за недействителност на търговска сделка с оглед изискването за спазване на предвидената от закона форма съгласно чл.293 ТЗ. В случая това решение е неотносимо, тъй като по настоящото дело не се касае за отчуждителна сделка с недвижим имот от капитала на търговско дружество извършена по реда на Търговския закон, а за приватизационна продажба на обособена част от държавно предприятие след преобразуването му в ЕАД, която е под режима на действуващия към момента на сключването й ЗППДОП/отм./, чиито норми намират приложение.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съображения в подкрепа на което основание жалбоподателят не развива. Точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неясноти в правната норма, какъвто не е настоящия случай.
С оглед на всичко изложено дотук и на основание чл.288 ГПК съставът на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 393/09.07.2008 год., постановено по гр.дело № 449/2008 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: