О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
гр.София, 28.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 107/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Г. И. В. срещу определение на Софийски апелативен съд № 2041/ 04.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 3526/ 2011 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд по гр.д.№ 10713/ 2009 г. за прекратяване на производството по исковете, предявени от частния жалбоподател против [фирма]. Прекратяването е постановено на основание 231 ал.1 от ГПК, поради това, че в 6 – месечен срок от постановяване на определение за спиране на производството по делото по взаимно съгласие на страните, същите не са поискали възобновяването му.
Жалбоподателят поддържа, че определението на въззивния съд е незаконосъобразно, тъй като не е бил уведомен за извършеното спиране. Поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, за да се отговори на процесуалноправните въпроси от кой момент започва да тече срокът по чл.231 от ГПК и следва ли страните по делото да бъдат уведомени за извършеното спиране на производството. Счита, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на решение по гр.д.№ 743/ 2006 г., ІІ т.о. и на определение по гр.д.№ 317/ 2010 г., ІІ г.о. Моли за допускане на обжалваното определение до касационен контрол и за отмяната му.
Ответната страна [фирма] не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на атакуваното определение до касационно обжалване.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. В. срещу [фирма], подадена на 05.11.2009 г. Съдът е връчил препис от исковата молба, постановил е определение по чл.140 от ГПК и е насрочил открито съдебно заседание на 17.11.2010 г. Преди заседанието страните са депозирали молба за спиране на производството по делото по взаимно съгласие. В самото заседание ищецът е бил представляван от адвокат с редовно учредена представителна власт, който е заявил, че поддържа молбата. С протоколно определение от 17.11.2010 г. съдът е спрял производството по делото, т.е. ищецът е уведомен за това определение от датата на постановяването му чрез процесуалният му представител. До 17.05.2011 г. никоя от страните по делото не е поискала възобновяване на производството и съдът, като е приел, че срокът изтича на тази дата, е постановил прекратяване на производството. Въззивният съд е потвърдил прекратяването с обжалваното в настоящето производство определение.
При това положение правният въпрос следва ли страните да бъдат уведомявани за постановеното определение за спиране на производството по делото, не обуславя атакуваното определение. Въззивният съд не е държал мотиви, че такова уведомяване не е необходимо, а е постановил, че ищецът е уведомен за спирането още към датата на издаване на първоинстанционното определение, тъй като то е държано в съдебно заседание в присъствието на редовно упълномощен процесуален представител на касатора. Следователно ирелевантно е за изхода от спора как ще бъде отговорено на поставения от касатора въпрос, тъй като независимо от отговора, крайният резултат не би бил различен. По въпрос, необуславящ атакувания акт, обжалването не може да бъде допуснато, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Обуславя определението процесуалноправният въпрос от кой момент започва да тече 6 – месечният срок по чл.231 ал.1 от ЗЗД, но този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно цитираното ТР № 1/ 19.02.2010 г., основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК е налице тогава, когато правното разрешение в обжалвания акт е дадено в противоречие със задължителна практика. Приложените от касатора решение на ІІ т.о. на ВКС и на ІІ г.о. на ВКС не съставляват обвързваща практика и не могат да обосноват наличието на хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Освен това те са постановени не по действащия ГПК, а по отменения ГПК и по различен от поставения от касатора правен въпрос. По действащия ГПК същият въпрос е разрешен с обвързваща практика (по чл.274 ал.3 от ГПК – определение № 536 от 15.12.2009 г. по гр.д.№ 460/ 2009 г., ІІ г.о. на ВКС). Обжалваното въззивно определение не е постановено в противоречие, а в съответствие с тази практика, поради което не са налице основанията за допускането му до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Софийски апелативен съд № 2041/ 04.11.2011 г. по ч.гр.д.№ 3526/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: