2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1610
гр. София, 28.12. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 638 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Б. С. З. срещу решение № 65/04.02.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 106/2010 г. на Софийския окръжен съд. С него е обезсилено решение № 56/23.11.2009 г., постановено по гр. дело № 708/2007 г. на Ботевградския районен съд, като делото е върнато на същия съд за произнасяне по предявения иск.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът Ц. Х. М. не е подал отговор на касационната жалбата в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е посочено общо основание за касационно обжалване – не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Вместо това, в изложението се сочи: “Съдебната практика на ВКС, приложима при всички граждански дела, визира необходимостта от съответствие между изложените фактически твърдения, явяващи се основание на предявения иск и заявения петитум, а когато такова съответствие не е налице, съдът е длъжен да остави исковата молба без движение за привеждане в съответствие основанието на иска към петитума, който ще очертае границите на решаващата му дейност.” В тази връзка е посочено и представено (в препис) решение № 855/06.01.2011 г. по гр. дело № 1578/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. Поддържа се и че въззивният съд “не съобразил” тази практика, поради което решението му се явявало в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочено е и че окръжният съд неправилно обезсилил първоинстанционното решение, прилагайки разпоредбата на чл. 270, ал. 3 от ГПК, което според жалбоподателката би било правилно, само при редовност на исковата й молба.
Предвид указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното изложение на жалбоподателката не представлява изложение на общо основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от посоченото ТР, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая жалбоподателката сочи каква е практиката на ВКС, намерила израз в посоченото от нея решение на І-во гр. отд. на ВКС, както и че въззивният съд не се съобразил с тази практика. Жалбоподателката не е формулирала обаче конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с цитираната от нея практика на ВКС. Освен това, цитираната от жалбоподателката практика на ВКС е относно правомощието на въззивния съд служебно да следи за редовността на подадената искова молба, респ. на предявения с нея иск, а в случая въззивният съд не е приемал исковата молба да е нередовна и изобщо не е обсъждал този въпрос. Напротив – неколкократно в мотивите към въззивното решение е изтъкнато, че твърденията в исковата молба за разваляне на процесния договор за изработка от страна на жалбоподателката-ищца поради неизпълнение от ответника – на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, са останали неизменни и пред двете съдебни инстанции, предвид което предявеният от нея иск за заплащане на процесната сума 6 000 лв. следва да се квалифицира като такъв по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. На следващо място, оплакването в края на изложението на жалбоподателката – за неправилност на обжалваното въззивното решение – не представлява основание за допускане на касационно обжалване, а е касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последното обаче, не е предмет и не може да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. То би подлежало на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Отделно от горното, тъй като редовността на исковата молба, досежно заявените с нея основание и петитум на иска, обуславя процесуалната допустимост на въззивното решение (т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС), а касациионно обжалване следва да се допусне и по непосочен от касатора въпрос, ако е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), следва да се отбележи, че при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че производството по делото се е развило по напълно редовна искова молба. В нея (предвид и уточнението й) са заявени ясни и еднозначни твърдения, че въпреки, че ответникът е получил цялата договорена между страните сума от 6 500 лв. за труд и материали, и въпреки фиксирания срок и многобройни покани към него, ответникът само е започнал и частично е извършил – на стойност само 500 лв. – договорения ремонт на апартамента на ищцата, като не го довършил – поради недобросъвестност и безпричинно. Изложени са и ясни твърдения, че поради това неизпълнение, с нотариална покана ответникът получил изявлението на ищцата за разваляне на процесния договор межд у тях, като ищцата поискала и връщане на платената сума, но такова не последвало. Именно с оглед тези си твърдения, ищцата моли съда да осъди ответника да й заплати процесната сума 6 000 лв., представляваща стойността на неизвършения ремонт – неизпълнената част от задължението на ответника по разваления договор между страните, според твърденията на ищцата. Тези твърдения, на които се основава предявеният иск, не са били променяни по предвидения за това процесуален ред в течение на производството по делото, както е приел и въззивният съд. Именно с оглед така изложените твърдения, предявеният иск е с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, т.е. неговото основание е на плоскостта на института на неоснователното обогатяване, което е дало повод на въззивния съд да обезсили първоинстанцинноторешение, като постановено по иск по чл. 79 от ЗЗД.
От всичко гореизложено следва, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, тъй като не е налице основание за това.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65/04.02.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 106/2010 г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.