О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
ГР. София, 01.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 13.02.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №4005/16 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна по гр.д. №718/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от И. Д. срещу касатора искове по чл.344, ал.1 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца, наложено му на 30.07.15 г. за нарушения по чл.187, т.3,4,9 и 10, вр. с чл.190, ал.1,т.7 КТ.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 КТ срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК.
Намира, че по процесуалния въпрос: За задължението на съда да обсъди всички наведени доводи и възражения на страните и да изложи съображенията си по тях в мотивите на решението, въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №177/10 г. на ВКС, второ г.о. Пояснява, че в случая съдилищата – инстанции по същество на спора, не са обсъдили наведеното в отговора на исковата молба и поддържано пред двете инстанции твърдение, че ищецът е получил лично от склада процесната кормилна щанга, лично е участвал в монтажа на същата; не е довършил този монтаж, макар да не е имало субективни и обективни пречки за довършването му и не е уведомил преките си ръководители за недовършения монтаж, каквото е задължението му по длъжностна характеристика. Намира, че с посоченото във въпроса неизпълнение на задължения, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – на нормите на чл.6,7,8,9 и 10 ГПК, като не осигурил на страните равна възможност да участват в спора и не е приложил материалния и процесуалния закон еднакво спрямо двете страни.
Според касатора процесуалният въпрос: Следва ли въззивният съд, с оглед задълженията по чл.12 ГПК да обсъди аргументите и доводите на ответника по иска и прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по чл.235 ГПК и постанови решението си по спора върху приетите за установени факти и върху закона ?- е от значение за делото и е решен от въззивния съд в противоречие с р. по гр.д. №513/10 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №716/10 г. и р. по гр.д. №1413/09 г. на четвърто г.о. на ВКС.
Третият поставен в изложението процесуален въпрос: За съдържанието на доклада на съда по чл.146 ГПК, последиците от недаване на точни и пълни указания към страните кои точно факти и обстоятелства следва да установи всяка, следва ли въззивният съд да даде на страната указания съобразно чл.146, ал.2 ГПК, когато счита, че определени твърдени от нея факти не са доказани в първоинстнационното производство, както и преклудирана ли е на осн. чл.266, ал.1 ГПК възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства извън хипотезите на чл.147 и чл.266, ал.2 ГПК?- според касатора е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №56/10 г. на четвърто г.о., по гр.д. №386/09 г. и по гр.д. №1245/09 г. на трето г.о. на ВКС и другите цитирани към въпроса в изложението по чл.284, ал.3 ГПК.
Касаторът намира още, че въззивното решение противоречи на ППВС №1/79 г. – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК и на р. по гр.д. №1671/08 г. на второ г.о. и опр. по гр.д.№4946/08 г. на първо г.о.- осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват: въззивният и първоинстанционният съд са преценили събраните по делото доказателства и обсъдили относимите към спора доводи и възражения на страните. Приели са, че в тежест на работодателя е да докаже пълно и главно извършването от страна на работника на описаните в заповедта нарушения, които да се квалифицират като тежки по см. на чл.190, т.7 КТ. По делото не се установява по категоричен начин извършването на посочените в заповедта за уволнение нарушения от страна на работника-ищец. От показанията на посочения поименно свидетел – сдатъчен механик, според въззивния съд се установява, че преди настъпване на инцидента с процесния автобус, по повод на който е наложено наказанието, отчитането на възложената и извършена работа от страна на автомонтьорите се извършвало устно на началника на смяната. Не са събрани преки доказателства за отчитане на работата по поставяне на щангата като извършена. От показанията на другия поименно посочен свидетел, работил заедно с ищеца по ремонта на автобуса, се установява, че щангата на предния мост е поставена на две гайки, колкото да се закрепи, като поставянето не е довършено според изискванията, тъй като предницата на автобуса не била оборудвана и липсвали необходимите резервни части. Затова до края на смяната възложената работа не е отчетена от ищеца и двамата му колеги като довършена. Автобусът излязъл от сервиза без знанието на работилите по средния, заден и преден мост трима автомонтьори – един от които е ищецът, като свидетелят не знае кой е довършил ремонта и извършено ли е необходимото регулиране на предницата.
Тези изводи на въззивния съд не противоречат, а напротив – съответстват на указаното в цитираната практика на ВКС относно задължението на съда по чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК да прецени всички доказателства по делото и основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Изложени са подробни мотиви при преценка на събраните по делото доказателства относно възлагането и изпълнението на работата от ищеца и са обсъдени доводите и възраженията на страните в първоинстанционното и въззивното производство относно извършването на описаните в заповедта за уволнение нарушения, предпоставящо законността на уволнението.Затова не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, цитирана в изложението по първите два от поставените въпроси.
Третият въпрос не представлява общо основание за допускане на обжалването, защото не е поставен за разглеждане от въззивния съд. Във въззивната жалба въззивникът, сега касатор не е изложил никакви оплаквания във връзка с доклада на първоинстанционния съд, относими към поставения сега в изложението въпрос. В ТР №1/13 г., т.2 ОСГТК е посочено, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
Не са налице и сочените в края на изложението противоречия на въззивното решение с ППВС №1/79 г. / което е по въпроси за неоснователното обогатяване и е неотносимо към процесния спор по чл.344, ал.1 КТ/, р. по гр.д. №1671/08 г. на второ г.о., постановено по иск с пр. осн. чл.55 ЗЗД и опр. по гр.д. №4946/08 г. на първо г.о. по чл.288 ГПК, което не е практика на ВКС по чл.280, ал.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/23.09.11 г. ОСГТК.
С оглед на изложеното не се установяват осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е посочено от касатора само формално, без да са обосновани специфичните му обща и допълнителни предпоставки, разяснени в ТР №1/19.02.10 г. Съдържащите се в изложението оплаквания за касационни основания по чл.281,т.3 ГПК – съществени нарушения на съдопроизводствени правила, не подлежат на разглеждане в това производство. В ТР №1/10 г. е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от основанията по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта, предпоставките и приложното поле на двете групи основания.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
` НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд по гр.д. №718/16 г. от 20.05.16 г.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на И. Т. Д. 500 / петстотин/ лв., разноски за това производство, за адв. възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: