О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 11.04.2016 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1032 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението си от 1.12.2015 год. по гр. д. № 656/2015 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 12.06.2015 год. по гр. д. № 1192/2014 год. на Ботевградския районен съд и вместо него е постановил друго, с което осъдил Т. С. Д. от [населено място] да премахне за своя сметка изградената по букви В, Г, Д, Е, Ж, И на скицата към заключението на съдебно-техническата експертиза на в. л. П. П. ограда в поземлен имот с идентификатор 05815.302.483 в [населено място] и да предаде на П. М. М. ключ от врата, водеща към гараж, негова собственост, с идентификатор 05815.302.483.4, както и да му заплати направените по делото разноски.
Ответницата Т. С. Д., чрез пълномощника й адв. М. К., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му, като вместо това искът по чл. 109 ЗС бъде отхвърлен, с присъждане на направените по делото разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката обосновава наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, позовавайки се на формулирани процесуалноправни и материалноправни въпроси по т. т. 1-7, касаещи най-общо обема на правото на ползване на дворното място при липса на притежавано право на строеж от ищеца, статута на земята при наличието на сграда в режим на етажна собственост и относимостта към него на договор за суперфиция за отделните обекти в сградата, за допустимостта да се прехвърли собствеността върху сградата или отделен обект в нея отделно от собствеността на земята, респ. от учреденото преди това право на строеж. Според касаторката приетото от въззивния съд, че при прехвърляне в полза на ищеца на втория етаж от сградата като самостоятелен обект е прехвърлено и правото на строеж, поради което и същият има право на ползване върху земята, е в противоречие с представената съдебна практика – Р 363 от 17.10.2011 год. по гр. д. № 663/2010 год. І г. о., Р 345 от 16.09.2010 год. по гр. д. № 139/2009 год. ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и на цитираната в първото от тях практика на ВС и на ВКС. Касаторката се позовава и на решение № 1106 от 28.11.2008 год. по гр. д. № 4750/2007 год. ІІ г. о., което не е представено към изложението, за да се прецени относимостта му към поставения в т. 5 въпрос, а по тези в т. т. 6 и 7 поддържа да не е налице съдебна практика, което обосновава поддържано основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В т. 4 от изложението е поставен въпросът: Дали всяко въздействие върху имота може да бъде предмет на предвидената в чл. 109 ЗС защита, като счита, че приетото от въззивния съд, че изграждането на ограда представлява такова действие е неправилно и в противоречие на цитирана съдебна практика, от която е представено решение № 151 от 25.05.2011 год. по гр. д. № 634/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ищецът П. М., чрез адв. Хр. Я., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване на решението, по съображенията в представения писмен отговор, както и относно неоснователността на жалбата. Претендира и направените съдебни разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявеният против касаторката иск по чл. 109 ЗС е уважен по съображения, че поставената от нея ограда в имота така, както е показано на скицата към приетото заключение на техническата експертиза, ограничава възможността на ищеца да ползва своята част от сградата и построения в имота гараж – с оглед широчината на обособената с оградата пътека от 1 м. ще бъде трудно да се пренесе по-обемист багаж, осуетен му е достъпът до фасадата на сградата с оглед необходим ремонт или преустройство, както му е ограничен и достъпът до гаража с оглед фактическото му състояние, изискващо такъв откъм двора. Като собственик на самостоятелен обект в построената в имота сграда и на построения в него гараж ищецът има право да ползва същия, а ответницата с действията по изграждане на оградата и заключване на вратата към гаража, както и с последващото си бездействие – неотстраняване на тази ограда и недаване на ключ от тази врата, му пречи да ползва собствените си обекти, като му ограничава пространствения достъп до тях в граници, недостатъчни за обслужването им.
За да приеме наличието на права и на двете страни да ползват обслужващия сградата терен, въззивният съд е изложил съображения относно характера на правото на строеж, съгласно чл. 63, ал. 1 ЗС – то включва правото на притежателя му да построи сграда върху чуждата земя и да стане неин собственик. Отстъпеното по реда на чл. 15 ЗС /отм./ през 1973 год. в полза на праводателя С. Й. право на строеж върху държавния имот е реализирано с построяване на сградата, като при последващите разпоредителни сделки със самостоятелните обекти в нея /етажите/ то също е разпоредено заедно с построеното, тъй като не съществува отделно, макар е да не е погасено и макар да не е упоменато в нотариалните актове. Затова и собствениците на отделните обекти са носители съответно и на правото на строеж върху държавната земя, която ги обслужва, респ. имат правото да я ползват съгласно чл. 64 ЗС. Въззивният съд е изложил съображения за неприложимост на чл. 15, ал. 3 ЗС /отм./ с оглед отстъпване правото на строеж преди изменението на закона в този смисъл с ДВ бр. 87/74 год., както и с оглед на това, че земята в случая не е обща част на построената жилищна сграда, тъй като собственик на земята е останала държавата.
Приемайки, че и двете страни по делото са собственици на отделни обекти в имота, съдът обосновал и извода си, че същите на основание чл. 64 ЗС имат право да се ползват от земята само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, тъй като не е установено друго, и тъй като ответницата пречи с посочените действия и бездействия на това ползване на ищеца, уважил иска срещу нея.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи кои материалноправни или процесуалноправни въпроси са обсъждани в решението и са обусловили решаващите изводи, и на второ място, с оглед релевираните основания да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС и значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Формулираните в приложеното изложение въпроси, с изкл. този по т. 4, са неточно и некоректно поставени, поради което и не могат да се приемат за правни въпроси, които да са обусловили направения извод за основателност на иска по чл. 109 ЗС – така касаторката сочи /т. 1/, че страните не са съпритежатели на правото на строеж, при положение, че съдът е приел обратното по изложените съображения за неделимостта на правото на строеж, след реализирането му, от построеното въз основа на него. Обемът на правото на ползване на страните не е обсъждан от въззивния съд, с оглед приетото от него съображение за приложение на чл. 64 ЗС, поради което и не може да обоснове релевантен за изхода на спора въпрос. Макар и да са формулирани като въпроси, същите обобщават недоволството на касаторката от направения извод относно връзката на правото на строеж за построяване на сграда върху чужд имот с правото на собственост върху нея след реализирането му, въз основа на което е прието, че при разпореждане с построеното въз основа на отстъпено право на строеж се включва и последното, то не може да се прехвърли отделно, както е поддържала касаторката /че е придобила по договора с баща си ? ид. ч. от правото на строеж върху земята, а ищецът не притежава част от него, тъй като не го е придобил/. Обсъждането на тези доводи не може да бъде предмет на настоящето производство, а и не се констатира противоречие с представеното от касаторката решение № 363 от 17.10.2011 год. по гр. д. № 663/2010 год. 1 г. о. на ВКС, в което е възприето същото разрешение относно правото на собственика на отделен обект в сграда по отношение на дворното място, основано на чл. 64 ЗС, във вр. с чл. 63 ЗС с тази специфика, че спорът по това дело е със собствениците на земята по отношение ползване на незастроената част от мястото за дейности, които биха лишили от съдържание правото на собственика на земята. Хипотезата в настоящия случай е различна, тъй като собственик на земята е държавата, респ. общината и спорът не го касае. Въпросът за обема на отстъпеното вещно право на строеж и неговата индивидуализация, също и статутът на земята като обща част на сградата в конкретната хипотеза също са неотносими към настоящия спор, тъй като собствениците на отделните етажи в построената в държавния парцел сграда имат съпритежание на правото на суперфиция и съответно право на ползване върху дворното място. Поради това и останалата съдебна практика не е относима за обосноваване наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Въпросът по т. 4 от изложението, макар и релевантен за изхода на спора, също не може да обоснове основание за допускане на касационното обжалване. Приетото от съда, че е налице неоснователно въздействие върху имота от касаторката, ответница по иска, която не е нито собственик, нито ползвател на целия имот, което пречи на ищеца да ползва собствените му обекти в този имот, тъй като му ограничава пространстения достъп до тях с поставянето на ограда и заключването на врата на гаража откъм двора, не е в противоречие с представеното решение № 151 от 25.05.2011 год. по гр. д. № 634/2010 год. ІІ г. о. на ВКС. Приетото с него разрешение, че не всяко въздействие върху имот може да обоснове основателност на иска по чл. 109 ЗС, а само онова, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилото иска лице и посредством което се създават пречки за установения правен режим на ползване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки неговото право на собственост да бъде упражнявано в пълен обем, не представлява относимо към чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие, тъй като въззивният съд не е приел в решението, че всяко въздействие върху имота е предмет на защита с иска по чл. 109 ЗС. Изводът за характера на въздействието по всеки отделен спор е обусловен от различни релевантни факти, обсъдени както в настоящия случай, така и в спора по приложеното решение. Оплакването срещу този извод представлява по своята същност довод за неправилност, който не е предмет на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК.
С оглед на тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, нито това по т. 3, за което не е налице както общата предпоставка за допускане на касацията – поставените в т. 6 и т. 7 от изложението въпроси не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по вече изложените съображения, така и поради липса на съображения съгласно разясненията по т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на този изход касаторът следва да заплати на ответника по касация направените по делото разноски в размер на 600 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение по представения в настоящето производство договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 422 от 1.12.2015 год. по гр. д. № 656/2015 год. на Софийския окръжен съд по подадената от Т. С. Д., чрез адв. М. К., касационна жалба против него.
Осъжда Т. С. Д. от [населено място] , [улица], № 43, ет. 1 да заплати на П. М. М. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Г”, ет. 5, ап. 14 направените разноски в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: