5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
гр. София, 15.02.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3601 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Второ СОУ „Н. Б.“ – [населено място] срещу решение № 612/10.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 525/2016 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 374/05.02.2016 г. по гр. дело № 13232/2015 г. на Варненския районен съд, са уважени, предявените от И. Г. Н. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-11-33/23.09.2015 г. на директора на ответното училище-касатор, ищцата е възстановена на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „младши възпитател начален етап” при ответното училище и последното е осъдено да ? заплати сумата 2 369.45 лв. – обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното уволнение – за периода 23.09.2015 г. – 22.01.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.10.2015 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани четири материалноправни и един процесуалноправен въпрос, а именно: 1) удовлетворено ли е изискването на чл. 62, ал. 1 от КТ за писмена форма в случаите, в които съставеният документ, представляващ заявление от работника или служителя за преминаване от една на друга длъжност, съдържа двете насрещни волеизявления и подписите на двете страни; допустимо ли е поставената положителна резолюция върху молбата (заявлението) за преминаване от една на друга длъжност да се счита като приемане предложението от работодателя в писмена форма; 2) задължително ли е да се съставя нарочен акт – допълнително споразумение от работодателя, за да се приеме, че е спазено изискването на закона за наличието на писмена форма по чл. 62, ал. 1 от КТ; 3) представлява ли трудовият договор (допълнителното споразумение) специална ценна книга, материализираща права, и каква е неговата обвързваща сила за страните работник и работодател досежно постигнатото съгласие за престиране на труд по определена длъжност; 4) кога едно трудово правоотношение се смята за невъзникнало по смисъла на чл. 63, ал. 3 от КТ и възможно ли е срокът да не бъде задължително уговорен, като в този случай приложим ли е едноседмичният такъв след постигане на съгласието между страните за приемане на предложението; и 5) длъжен ли е въззивният съд да изготви писмен доклад по делото, тъй като същото се подчинява на гл. ХХV от ГПК, в която чл. 317 предвижда приложимост на главата и във въззивното производство, а чл. 312, ал. 1, т. 2 от ГПК е заложил такъв да бъде изготвен в закрито заседание и връчен на страните; невръчването на такъв писмен доклад представлява ли процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на ответника, с оглед необсъждането от районния съд в мотивите, чрез фактически и правни изводи на приложението на чл. 63, ал. 3 от КТ в контекста на това, че ищцата е подала заявление със заявено желание за преминаване от една на друга длъжност и постигнатото съгласие чрез поставянето на положителна резолюция от страна на работодателя. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите три въпроса – в противоречие с решение № 467/31.01.2014 г. по гр. дело № 2392/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 156/16.05.2012 г. по гр. дело № 1027/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, петият въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и че петте въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата И. Г. Н. в отговора си излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване.
След обсъждане на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: Между страните е съществувало валидно трудово правоотношение за неопределено време, по което ищцата е заемала длъжността „младши възпитател начален етап”. През месец юли 2015 г. страните са провели предварителни разговори и е било постигнато устно съгласие ищцата да премине на длъжност „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“, в израз на което на 10.09.2015 г. тя е депозирала заявление, с което е поискала да бъде назначена от длъжност „възпитател“ на длъжност „общообразователен предмет“. Работодателят е поставил върху заявлението разпореждане за промяна на трудовото правоотношение, съгласно което ищцата да заеме длъжност „учител по изобразително изкуство“, но за срок от една година – до 16.06.2016 г., по чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ. На 15.09.2015 г. е било изготвено и допълнително споразумение към трудовия договор, с което на ищцата е било предложено да заеме, считано от 15.09.2015 г., вместо заеманата до момента длъжност „младши възпитател начален етап”, длъжност „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“ с образователен предмет – изобразително изкуство, отново с определен срок на действие – до 15.06.2016 г., но ищцата отказала да го подпише. Трудовото правоотношение между страните е било прекратено с процесната заповед № РД-11-33/23.09.2015 г., на основание чл. 63, ал. 3 КТ – поради незаемане от ищцата на длъжността „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“.
При така установените обстоятелства по делото, окръжният съд е намерил уволнението на ищцата за незаконосъобразно, по следните съображения: Приел е, че за да е налице хипотезата на чл. 63, ал. 3 от КТ и трудовото правоотношение да се счита невъзникнало, между страните следва да е възникнало валидно трудово правоотношение, респ. – следва да е установено валидно изменение на такова. Приел е също, че съществувалото в случая между страните, валидно трудово правоотношение с неопределен срок на действие (за неопределено време), по което ищцата е заемала длъжността „младши възпитател начален етап”, не е валидно изменено. В тази връзка е посочено, че допълнителното споразумение, с което ? е предложено тя да заеме, считано от 15.09.2015 г. длъжността „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“, с образователен предмет – изобразително изкуство, с определен срок на действие – до 15.06.2016 г., не е подписано от нея. Изложени са и съображения, че по правната си природа промяната в съдържанието на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните представлява договор между същите, с който те изменят определени елементи от договорното съдържание на трудовото правоотношение, както и че от момента на постигане на съгласието трудовото правоотношение продължава да съществува между страните с измененията в някои елементи според съгласието, което страните са постигнали. В тази връзка е прието и че неподписаното от ищцата допълнително споразумение има характер на едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателя, което е в нарушение на чл. 118 КТ, тъй като промяната в трудовото правоотношение може да се извърши само по взаимно, писмено съгласие, на основание чл. 119 КТ. Изтъкнато е, че съгласието в писмена форма е продължение на изискването за писмена форма за валидност при възникване на трудовото правоотношение – щом първоначално трудовото правоотношение е учредено в писмена форма, то естествено е и неговата промяна да се извършва писмено. Въззивният съд е приел и че тъй като не е установено валидно изменение на трудовото правоотношение между страните, предпоставките на чл. 63, ал. 3 от КТ – за да се счита то за невъзникнало, няма как да са налице, като не са налице и предпоставките за прекратяване на установеното вече между страните трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „младши възпитател начален етап”. В тази връзка е изтъкнато, че със заявлението си от 10.09.2015 г. ищцата е поискала единствено да бъде назначена от длъжност „възпитател“ на длъжност „общообразователен предмет“, но искания във връзка с изменение на срока на действие на трудовото правоотношение, респ. – за промяната му от безсрочно в срочно тя не е правила, и тъй като не е подписала и предложеното ? допълнително споразумение, то е без значение дали е знаела или не за разпореждането на работодателя върху заявлението, с което той е приел, че трудовото правоотношение следва да бъде променено, като ищцата заеме длъжност „учител по изобразително изкуство“, но за срок от една година, по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ.
Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви на въззивния съд, петте правни въпроса, формулирани от касатора, не са от обуславящо значение за решаващите правни изводи в обжалваното въззивно решение и са без значение за изхода на правния спор по делото, поради което не съставляват в случая общи основания за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Първите три материалноправни въпроса са по приложението на чл. 62, ал. 1 и на чл. 119 от КТ – относно изискванията за спазването на писмената форма за действителност на трудовия договор и на изменението на същия. Тези три въпроса не са от обуславящо за спора значение, защото решаващите фактически констатации и правни съображения на окръжния съд, за да приеме, че не е налице валидно писмено изменение на съществувалото между страните трудово правоотношение, не се изразяват в това, че страните не са постигнали писмено съгласие относно преминаването на ищцата от една на друга длъжност, а в това, че страните изобщо не са постигнали съгласие – нито писмено, нито устно – относно изменението на друг съществен за трудовото правоотношение елемент – неговият срок, който също не може да бъде изменян едностранно от работодателя.
Четвъртият материалноправен въпрос – относно невъзникването на трудово правоотношение по смисъла на чл. 63, ал. 3 от КТ и срока за постъпване на работа, е неотносим към спора по аналогични съображения. Въззивният съд изобщо не е обсъждал срока за постъпване на работа, а е изложил съображения, че хипотезата на невъзникване на трудово правоотношение по смисъла на чл. 63, ал. 3 от КТ, на което основание е уволнена ищцата поради незаемане на длъжността „учител общообразователен учебен предмет в прогимназиален етап“, няма как да е налице в случая, след като съществувалото валидно трудово правоотношение между страните за заеманата от ищцата длъжност „младши възпитател начален етап” не е било валидно изменено.
Горните решаващи изводи на въззивния съд по никакъв начин не са и в противоречие със сочените от касатора, решение № 467/31.01.2014 г. по гр. дело № 2392/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 156/16.05.2012 г. по гр. дело № 1027/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, които формират неотносима за спора по настоящото дело практика на ВКС.
Без никакво значение за спора е и формулираният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос относно доклада на съда при бързото производство. Този процесуалноправен въпрос изобщо не е обсъждан и не е следвало да бъде обсъждан от въззивния съд, тъй като е поставен за първи път по делото от жалбоподателя пред настоящата касационна инстанция, без по какъвто и да било начин да е навеждан с въззивната му жалба, а съгласно сочената от самия него т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция, в размер 775.86 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 612/10.05.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 525/2016 г. на Варненския окръжен съд;
ОСЪЖДА Второ СОУ „Н. Б.“ – [населено място] да заплати на И. Г. Н. сумата 775.86 лв. (седемстотин седемдесет и пет лева и осемдесет и шест стотинки) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.