4
определение по т.д.№ 60368 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 17.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева т.д.№ 60368 по описа за 2016 г. съгласно заповед на Председателя на ВКС № 839 от 18.05.2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1322 от 24.06.2016 г. по гр.д.№ 941 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, 6 състав, с която е потвърдено решение № 1973 от 07.12.2015 г. по т.д.№ 47 от 2015 г. на Софийския градски съд, ТО, VI-16 състав за отхвърляне на предявените от [фирма] срещу [фирма] искове с правна квалификация чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 175 000 лева- главница по договор за заем от 31.07.2006 г., изменен с анекс от 30.07.2010 г. и сумата 77 925,38 лв.- възнаградителна лихва за ползване на главницата за периода от 01.01.2010 г. до 31.10.2014 г.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касатора, обжалваното решение противоречи на посочена от него задължителна съдебна практика /решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр.д.№ 6554 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 955 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр.д.№ 1673 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 169 от 23.11.2012 г. по т.д.№ 664 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 88 от 11.06.2015 г. по гр.д.№ 4559 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354 от 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 2 от 20.01.2011 г. по гр.д.№ 478 от 2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о./ по следните групи правни въпроси:
1. Как следва да се преценява доказателствената стойност на представен пред български съд частен свидетелстващ документ, съставен само на чужд език /в случая английски/, без посочено в документа място на съставяне, без положени подписи на страните на отделните страници на този документ и без печати на дружествата ? Установява ли се авторството на изявленията на лицата, отразени в частен свидетелстващ документ, ако документът не е подписан на всяка страница от тези лица и респективно има ли такъв документ формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство ? Каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, който не е подписан на всяка страница от страните ? Следва ли при оспорване на частен свидетелстващ документ съдът да преценява този документ по вътрешно убеждение с оглед всички обстоятелства по делото ? Как следва да се преценява действително реализираното процесуално поведение на страните по делото ?
2. Изискването за форма на изрично съгласие на кредитора, доколкото такава има за първоначалния юридически факт, породил задължението по договора за заем, следва ли да бъде съобразено, респ. приложимо ли е правилото на чл.293, ал.6 ТЗ ? Кредиторът следва ли да даде ясни, точни и конкретни параметри и условия на изричното си съгласие по приемане на предложението за освобождаване на стария длъжник и заместването му с нов, което му е било отправено, било то от първоначалния или от новия длъжник ?
3. Как следва да се преценява действителната воля на страните при спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в дълг или поема задължение за определено вземане ? Следва ли уговорката да бъде преценявана с оглед характера на задължението, целта, мотивирала страните да постигнат споразумението и всички обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му характеристика ? Следва ли договора за заместване в дълг и погасяване на дълг и отделните клаузи в него да се тълкуват съобразно изискванията за добросъвестността ?
4. Следва ли доказателствената сила на счетоводните документи да се преценява с оглед на всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност ? Чия е доказателствената тежест за установяване както на редовността на счетоводните книги, така и на осъществяването на възпроизведени в тях факти ?
Освен това, касаторът счита, че произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 05.10.2016 г. ответникът по жалбата [фирма] оспорва същата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по търговско дело с цена на иска над 20 000 лв., което подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК.
Не са налице обаче посочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението.
В обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответникът не дължи на ищеца исковите суми /главница и лихви по договор за заем от 31.07.2006 г., изменен с анекс от 30.07.2010 г./, тъй като дългът на ответника по този договор бил поет от [фирма] съгласно договор от 01.09.2012 г. Този договор бил сключен в писмена форма и представен по делото в оригиналния му текст на английски език и в заверен от страната превод на български език. Ищецът не е оспорил верността на превода на този документ, нито е оспорил авторството на документа, поради което съдът е приел, че той се ползва с формална доказателствена сила, че сочените автори на документа са изразили отразените в съдържанието му изявления. Единият от авторите на изявленията в този договор е самото ищцово дружество [фирма], предвид на което на основание чл.180 ГПК това дружество е обвързано от формалната доказателствена сила на документа, включително и в частта за датата на сключване на сделката и съставяне на документа. В този смисъл съдът е приел, че заявеното оспорване на датата на съставяне на документа се опровергавало от самото изявление на ищеца в този документ. Неприложима към това възражение на ищеца била нормата на чл.181 ГПК, тъй като тя уреждала установяване на достоверността на датата на частен документ по отношение на трети за документа лица, какъвто не е процесния случай /в който ищцовото дружество е един от авторите на документа/.
Приел е, че видно от чл.3 и чл.4 от договора от 01.09.2012 г. страните са постигнали съгласие ответното дружество да се освободи от целия дълг по договора за заем /главница, лихви, неустойки и др./ и този дълг да се поеме от [фирма]. Прието е, че се касае до заместване в дълг по смисъла на чл.102 ЗЗД.
Според съда, напълно недоказано е възражението на ищеца за абсолютна симулативност на договора от 01.09.2012 г.. Настъпилата близо 2 години след сключване на договора промяна в собствеността на част от дяловете на дружеството не можела да обуслови извод за симулативност на договора от 01.09.2012 г. Извод за симулативност не следвал и от липсата на изрична уговорка по договора от 01.09.2012 г. във връзка с издадения по анекса към договора за заем запис на заповед за обезпечаване на изпълнението по договора, доколкото последната абстрактна по своя характер едностранна сделка с твърдяна дата от 2010 г. не би могла да повлияе на действителността на договора за заместване в дълг, сключен 2 години по-късно.
Не били налице и твърдените от ищеца пороци във волята на ищцовото дружество по даване съгласие за заместването в дълг. Съобразено е Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. по т.д.№ 3 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което волята, изразена от представляващите ЮЛ органи, изразява волята на самото ЮЛ. В случая изразената от управителя на ищеца [фирма] В. Х. воля по договора за заместване в дълг от 01.09.2012 г. обвързва дружеството, дори това да е в несъответствие с взети от общото събрание на дружеството решения. Последното има значение само във вътрешните отношения между дружеството и управителя. Още повече, че в случая липсвало нормативно установено стесняване на представителната власт на управителя на ищцовото дружество за даване съгласие по чл.102 ЗЗД за заместване в дълг.
Неоснователен бил и доводът на ищеца за неправилност на първоинстанционното решение поради изводът на съда за редовност на счетоводните записвания на ответника в частта им за извършено отписване на дълга през м.09.2012 г. с основание договора от 01.09.2012 г. Според въззивният съд, наличието или липсата на осчетоводяване на процесната сделка не може да влияе пряко на изводите на съда досежно сключването и валидността на тази сделка. Дори и да не е осчетоводена, сделката обвързва страните, които са я сключили. Освен това, съгласно чл.182 ГПК вписванията в счетоводните книги на страните се преценяват от съда според тяхната редовност и съответствието им с другите доказателства по делото. В конкретния случая съдът е преценил и останалите доказателства по делото и поради това е приел, че отписването на дълга в счетоводните книги на ответника е редовно.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение няма противоречие между това решение и посочената от касатора задължителна практика на ВКС:
1. В решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490 от 2011 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. и в решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр.д.№ 6554 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК и като такива представляващи задължителна съдебна практика, съставите на ВКС са се произнесли относно доказателствената сила на официалните свидетелстващи документи /конкретно по първото дело- удостоверение от медицинска управа, а по второто дело- докладна записка на служител до работодателя му/ – въпрос напълно неотносим към настоящото дело, по което спорният договор за заместване в дълг от 01.09.2012 г. представлява диспозитивен, а не свидетелстващ документ.
2. В решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 955 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. е прието, че уведомяването на кредитора за заместването в дълг не е достатъчно, тъй като кредиторът следва да направи изрично волеизявление за съгласие правните последици от съглашението между досегашния длъжник и заместващия го да се проявят и по отношение на кредитора. Обжалваното решение напълно съответства на тази практика на ВКС- в него е прието, че е налице валидно заместване в дълг по смисъла на чл.102 ЗЗД, тъй като в писмения договор от 01.09.2012 г. е обективирана не само волята на първоначалния длъжник и на заместващия в дълг, но и ясното и недвусмислено съгласие на представляващия ищцовото дружество- кредитор за уговореното заместване в дълг.
3. Решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 955 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр.д.№ 1673 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. са постановени по правния въпрос за тълкуване на договорите: първото- за тълкуването на договор за присъединяване или за заместване в дълг /чл.101 или чл.102 ЗЗД/, второто- за тълкуване на споразумение по договор за изработка. И в двете решения е прието, че договорите следва да се тълкуват като се търси действителната воля на страните. Отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка една с друга и всяка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Обжалваното решение не противоречи на тази съдебна практика- в него не е прието, че тълкуването на договорите следва да бъде извършено по различен начин. Нещо повече, макар и не изрично, е прието, че договорът от 01.09.2012 г. въобще не се нуждае от тълкуване, тъй като страните по този договор са изразили волята си достатъчно ясно и недвусмислено.
4. Решение № 169 от 23.11.2012 г. по т.д.№ 664 от 2011 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. е постановено по въпроса за доказателствената сила на нотариалния акт относно съдържащото се в него изявление за плащане на цената- изявление, което по съществото си представлява частен свидетелстващ документ, както и затова чия е доказателствената тежест при оспорване на такова изявление. Този въпрос е напълно неотносим към поставените по настоящото дело въпроси, касаещи доказателствената сила на договора от 01.09.2012 г., който по своя характер е частен диспозитивен, а не свидетелстващ документ.
5. В решение № 88 от 11.06.2015 г. по гр.д.№ 4559 от 2014 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., в решение № 2 от 20.01.2011 г. по гр.д.№ 478 от 2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о. и в решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354 от 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. има произнасяне по въпросите за доказателствената сила на счетоводните книги и тежестта за установяване на тяхната редовност. Тези въпроси също са напълно неотносими към основния въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело: затова дали е налице валидно заместване в дълг с договора от 01.09.2012 г. Както е приел и въззивният съд, вписванията в счетоводните книги на ответника, на ищеца или на третото лице- заместващо в дълга са без всякакво правно значение затова има ли валидно извършено заместване в дълг по смисъла на чл.102 ЗЗД с договора от 01.09.2012 г.
6. В решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354 от 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. има произнасяне и по въпроса дали управител на дружество може да удостоверява предаването или получаването на суми по договор за заем. Този въпрос също е неотносим и не се е включва в предмета на конкретното дело, по което в договора от 01.09.2012 г. управителят на ищцовото дружество не е удостоверил предаване или получаване на определена сума пари, а е направил изявление, че е съгласен дългът на ответното дружество спрямо ищеца да се поеме от трето лице- съгласие за заместване в дълг.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по смисъла, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси:
1. Първата група въпроси касаят доказателственото значение на частен свидетелстващ документ. Тези въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са включени в предмета на спора по конкретното дело- спорна по делото е доказателствената сила на договора от 01.09.2012 г., който е частен диспозитивен, а не свидетелстващ документ.
2. По втората група въпроси /относно това каква следва да бъде формата на съгласието на кредитора за заместването в дълг/ е налице ясна и ненуждаеща се от допълнително тълкуване правна регламентация /чл.102 ЗЗД и чл.293 ТЗ/. Независимо от това, по въпроса има и постановена задължителна съдебна практика, включително посоченото от самия касатор решение № 333 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 955 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о.
3. Третата група въпроси касаят тълкуването на неясни договори. Те също не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- не са включени в предмета на конкретното дело, по което съдът е приел, че уговорките в договора от 01.09.2012 г. са достатъчно ясни и поради не се нуждаят от тълкуване.
4. Четвъртата група въпроси, свързани с доказването на редовността на счетоводните книги, също не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са от значение за разрешаване на спора по конкретното дело. Както бе посочено и по-горе, от съществено значение за изхода на конкретното дело е това, дали е налице валидно заместване в дълг с договора от 01.09.2012 г., за което заместване вписванията в счетоводните книги на ответника, на ищеца или на третото лице- заместващо в дълга са без всякакво правно значение.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът е длъжен и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 8 040 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1322 от 24.06.2016 г. по гр.д.№ 941 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], чрез управителя В. П. Х., да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ет.1, ап.1, чрез управителя В. Х., на основание чл.78 ГПК сумата 8 040 лв. /осем хиляди и четиридесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.