8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
София, 24.03. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№2121/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. Й. от [населено място], срещу решение №384 от 18.02.2019г., постановено по в.гр.д. №5162/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта му, с която след частична отмяна на решение №2047/29.03.2018г. по гр.д.№11656/2017г. на СГС, е отхвърлен иска на М. Й. против ЗК „Лев Инс” АД за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 20 000лв. до 30 000лв., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за разликата от 30 000лв. до 40 000лв.
В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните му части, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразено с ясно изразената тенденция за увеличаване на лимитите на отговорност на застрахователите. Сочи се, че съдът не е отчел в достатъчна степен вида и характера на получените от ищцата увреждания, продължителността на възстановителния период с оглед нейната възраст и необратимите последици. Излагат се доводи, че е нарушен принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД, както и че чрез присъденото в занижен размер обезщетение не се постига пълно компенсиране на вредите съобразно критериите, установени в ППВС №4/1968г. и практиката на ВКС. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваните му части, уважаване на претенцията за неимуществени вреди общо до размер на сумата от 40 000лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 13.09.2017г. и присъждане в полза на адв.К. на адвокатски хонорар по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани значителен брой правни въпроси, които могат да бъдат систематизирани в три основни групи, а именно:
А. Материалноправни въпроси относно критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователи?
Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки и последици на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?
Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?
Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката й и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците, както и възрастта и начин на живот и активност на 74 годишна жена?
Достатъчно ли е в мотивите на решение САС да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищцата неимуществени вреди или съдът е длъжен да оцени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото факти, свързани със състоянието на пострадалата, както и отчитане в тяхната цялост на задължителните критерии за определяне на справедливо обезщетяване за причинените от деликт неимуществени вреди?
Длъжен ли с съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?
За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени правилно и в тяхната съвкупност и логическа обоснованост, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?
Б. Материалноправни въпроси за значението за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на лимитите на отговорност на застрахователите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.
Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?
Нарушен ли с принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?
Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установения лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието?
Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит-само формално соченото „съобразяване е лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?
Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна врьзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?
Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“.
В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?
В. Процесуалноправни въпроси относно задължението на съда да обсъди доводите и възражения на страните, събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да установи всички правнорелевантни за спора факти.
Когато формира извод за прекомерност по отношение на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя по-нисък размер, трябва ли въззивният съд да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото?
Трябва ли значителното намаляване на определено от съда обезщетение ла е мотивирано от въззивния съд с конкретни обективно съществуващи факти от значение при определяне размера на обезщетението, установени за задължителни, при определяне размера на обезщетението?
Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие?
Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера па обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията – изхождащи от последователна и логична оценка на доказателствата, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди?
Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна логическа преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложената материалноправна норма?
Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?
При наличие на очевидното несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, предпоставя ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда?
Длъжен ли съдът служебно и без да има искане от страната, да назначи експертиза или да преразпита вещо лице, ако за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужди специални знания, които съдът няма?
Очевидната неправилност на въззивното решение като основание за допускане на касационно обжалване е обоснована с твърдението за присъдено обезщетение, очевидно несъизмеримо с търпените от ищцата морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, както и с несъответствие на правните изводи на съда с установените по делото факти.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответното дружество ЗК „Лев Инс” АД.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касаторката по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №2047/29.03.2018г., по гр.д.№11656/2017г. на СГС в частта му, с която ответникът ЗК „Лев Инс” АД е осъден да заплати на М. В. Й. обезщетение за неимуществени вреди, резултат от ПТП, настъпило на 17.02.2017г., за разликата от 20 000лв. до 30 000лв., като вместо това е отхвърлил иска за посочената разлика от 10 000лв. С въззивното решение е потвърдено решението на СГС в останалите му обжалвани от страните части. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, с която претенцията за обезщетение за неимуществени вреди е уважена до размер на сумата от 20 000лв., както и в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата от 40 000лв. до 50 000лв.
С оглед оплакванията във въззивните жалби на пострадалата ищца и на застрахователя, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че е ангажирана отговорността на ЗК „Лев Инс” АД по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на вредите на М. В. Й., причинени при ПТП, настъпило на 17.02.2017г. в [населено място], по вина на застрахования при ответното дружество водач на товарен автомобил с ДК №ВТ 75-41 КВ – В. Г.. Съдът е приел за установено, че на посочената дата водачът на товарния автомобил се е качил в кабината при работещ двигател като през същото време пострадалата се е движила зад автомобила.Застрахованият водач е предприел извършването на маневра „заден ход“, вследствие на което е бутнал пресичащата, която е паднала и е получила контузия в областта на ръката. Според въззивния състав основна причина за настъпване на инцидента е неправомерното поведение на водача на товарния автомобил, който е предприел необезопасена маневра, както и че пострадалата е допринесла за злаполуката, движейки се на необозначено за пешеходци място и без да се съобрази, че водачът е могъл да предприеме маневра с товарния автомобил, който е бил с работещ двигател. Съдът е определил 20% съпричиняване на вредоносния резултат. Съобразно правомощията си по чл.269 ГПК апелативният състав е изложил мотиви по оплакванията на жалбоподателите относно определения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди.
В обжалваното решение е отразено, че от заключението на вещото лице по извършената медицинска експертиза се установява, че в резултат на пътния инцидент ищцата е получила счупване на двете кости на лявата предмишница в долната 1/3. Непосредствено след инцидента пострадалата е постъпила за лечение в болнично заведение, при което е било извършено открито наместване и фиксация с метални импланти на двете кости на предмишницата като е била поставена гипсова имобилизация на ръката. След приключване на лечебния период е била проведена рехабилитация за раздвижване на крайника. В решението е посочено, че при извършеното от вещото лице освидетелстване на пострадалата, което е било около година след претърпения инцидент, е установено, че лявата гривнена става извършва движения в обем по-малък от нормата с 25%, намален е захвата на ръката, поради което М. Й. трудно хваща малки предмети.Счупването на лявата предмишница е зараснало в неправилно положение с изместване на ръката навън към палеца.
Въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 25 000лв., като дължимото обезщетение от застрахователя следва да бъде 20 000лв. (след приспадане на съпричиняването от 20% на основание чл.51, ал.2 ЗЗД). Апелативният състав е посочил, че при обосноваване обема на отговорността на ответника, е взел предвид, че от доказателствата по делото не се установява, че намаленият обем на движенията на гривнената става и на захвата ще бъдат пожизнени, съответно – че при премахване на имплантите в ръката и провеждането на допълнителна рехабилитация здравословното състояние би било същото. Според съда по делото не са ангажирани доказателствени средства, които да установят продължителността и интензитета на търпените от лицето болки. Отделно във въззивното решение е отразено, че при определяне размера на обезщетението, съдът се е съобразил с датата на настъпване на застрахователното събитие – през месец февруари 2017г. и със съществуващите лимити на отговорност на застрахователите по риска „Гражданска отговорност“, визирани в чл.492 от КЗ.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не могат да обосноват наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК въпросите, посочени по-горе в настоящото определение като първа група въпроси относно критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди с оглед прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Въпросите не са решени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 от ППВС №4/1968г. и в цитираната от касаторката практика на ВКС. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивният съд е определил полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000лв. след изчерпателно обсъждане на всички релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Не може да обуслови допускане на касация доводът в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства, тъй като този довод съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, е извън обхвата на проверката в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че въпросите в изложението, които касаят сравнението между определения размер на обезщетението съответно от първата и от въззивната инстанция и причините, поради които въззивният съд е намалил размера на обезщетението за неимуществени вреди, сами по себе си, не могат до обосноват допускане на касация, доколкото предмет на касационно обжалване и респ. на производството по неговото допускане, е единствено въззивното решение.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочените в изложението въпроси (систематизирани в настоящото определение като втора група въпроси) относно значението на нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди взима предвид съществуващите лимити на отговорност на застрахователите по риска „Гражданска отговорност“, визирани в чл.492 от КЗ. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторката аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в ППВС №4/1968г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.
Всички процесуалноправни въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (посочени по-горе като трета група въпроси) относно задължението на съда да обсъди доводите и възражения на страните, събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и да установи всички правнорелевантни за спора факти, не могат да обосноват наличието на общото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният състав е преценил доказателствата по делото, които е счел за относими за спора и е обсъдил оплакванията във въззивните жалби в контекста на критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, посочени в ППВС №4/1968г. Твърдението на касаторката, че въз основа на събраните по делото доказателства, съдът неточно е възприел фактическата обстановка – „несъответствие на фактическите изводи на съда със събраните по делото доказателства”, по своята същност представлява оплакване на необоснованост на решението, което не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Не е значим за конкретния правен спор въпроса относно необходимостта за служебно събиране от въззивния съд на доказателства (чрез нова експертиза или чрез преразпит на вещото лице) за изясняване на някои възникнали въпроси, тъй като в случая съдът е приел, че твърдението, че уврежданията са пожизнени не са доказани от ищцата, а не че има неяснота относно този факт.
Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен въз основа на критериите, посочени в т.11 от Постановление №4/1968г. на Пленума на ВС и не е „очевидно занижен”. Решаващите изводи на съда следват формалната и правната логика и в тази връзка не е налице твърдяната от касаторката грешка при формирането на вътрешното убеждение на съда.
Не може да се присъди в полза на адвокат К. адвокатски хонорар за касационната инстанция доколкото с настоящото определение не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. От разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК следва, че осъждането на ответника да заплати разноски, включително и на адвокатски хонорар на адвоката на другата страна по чл.38, ал.1, т.2 ЗА, е обусловено от уважаване на иска, респ. в случая – от уважаване на подадената от адвоката касационна жалба.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №384 от 18.02.2019г., постановено по в.гр.д. №5162/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в обжалваните му части.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: