О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
гр. София, 27.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3234/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 65 от 21.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 49/17г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 1344 от 25.10.16г. по гр.д.№ 710/15г. на Пловдивския окръжен съд, ХХІІ с-в, с което е уважен предявеният иск по чл.124, ал.1 ГПК като е признато за установено по отношение на касатора, че [фирма], [населено място] е собственик по силата на покупко-продажба и правоприемство на поземлен имот с идентификатор 36498.503.3037 по КККР на [населено място], с площ от 4616 кв.м., ведно с построените в него четириетажна сграда с идентификатор 36498.503.3037.1, със застроена площ от 163 кв.м. и едноетажна сграда с идентификатор 36498.503.3037.2, със застроена площ 278 кв.м. и на основание чл.537, ал.2 ГПК са отменени констативен нот.акт № 11/13г. в частта, с която ответното дружество е признато за собственик на посочения поземлен и нот.акт № 24/13г. в частта, с която същото е признато за собственик на двете сгради.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск за собственост е процесуално допустим, тъй като в хипотезата, при която и двете спорещи страни претендират да са носители на правото на собственост върху даден имот, както е в случая, всяка от тях разполага с правото да предяви както положителен, така и отрицателен установителен иск за собственост, респ. че с дадените с ТР № 8/13г. на ОСГТК на ВКС разяснения относно предпоставките за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост не е отречена възможността при конкуренция на вещни права да се предяви положителен установителен иск. Процесният терен е бил одържавен през 1981г. и застроен през 1986г., когато е предоставен в оперативно управление на “ВМЗ” -С.. През 1991г. е придобит по реда на чл.17 ЗППДОП/отм./ от [фирма], преобразувано през 1998г. на [фирма]. С договор от 05.03.1999г., обективиран в н.а. № 11/99г., [фирма] е продало имота на [фирма]. Впоследствие имотът е преминал в собственост на [фирма], което дружество с нот.акт № 133/04г. го е продало отново на [фирма], от което дружество ищецът е придобил правото на собственост по правопримство при преобразуването му чрез отделяне. Изложени са и съображения, че констативните нотариални актове на ответника, издадени въз основа на документи, се отнасят за същия терен и сгради, но че тези документи не удостоверяват възникнало право на собственост в негова полза, поради което същите са отменени на основание чл.537, ал.2 ГПК. Предвид приетото, че ищецът е собственик на имотите по силата на правни сделки и правоприемство, съдът не е разгледал евентуалния му иск – за признаване право на собственост по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост, когато ищецът се легитимира с титул за собственост и собствеността му не е била оспорена до предявяването на иска за собственост или в тази хипотеза за него е налице правен интерес само от предявяване на отрицателен установителен иск; 2.Длъжен ли е въззивният съд по свой почин да назначи съдебно-техническа експертиза с допълнителни задачи, с които да се внесе яснота по въпроси, които не са изяснени в първоинстанционното производство; 3. Дали заприходяването на имота като актив в баланса на предприятието е доказателство, че имотът е предоставен за стопанисване и оперативно управление, независимо от липсата на изрично волеизявление на компетентен орган за него; 4. Документите в преписката по издаване на акт за държавна собственост/АДС/, представляват ли доказателства за опровергаване истинността на удостоверените с АДС обстоятелства; 5. При условие, че в преписката по издаването на АДС не се съдържа документ, удостоверяващ удостоверение на компетентен орган за предоставяне на атакувания имот за стопанисване и оперативно управление – липсата на този документ опровергава ли истинността на отразения в АДС факт за предоставяне на имота за стопанисване и оперативно управление и 6.При условие, че документите в преписката по издаването на АДС удостоверяват предоставянето за стопанисване и оперативно управление на имот, различен от актувания с АДС – с тези документи опровергава ли се истинността на отразения в АДС факт на предоставяне за стопанисване и оперативно управление на атакувания имот. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба, в приложимата редакция преди изменението, обн.ДВ, бр.86/17г. с оглед датата на подаване на касационната жалба – 19.06.17г. и § 74 ПЗР ЗИДГПК, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1.решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил изводите на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в цитираната разпоредба. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.
В случая по първия поставен въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът е приел, че с изпратената от касатора до праводателя на ищеца покана за заплащане на обезщетение за ползване на процесните имоти без основание, получената на 13.12.2013г., същият е демонстрирал собственическите си претенции и при положение, че двете страни претендират да са собственици на един и същ имот и разполагат с титули за собственост, между тях е налице спор за собственост, възникнал преди предявяването на иска. В съответствие с установената задължителна практика на ВКС въззивният съд е приел, че в тази хипотеза е налице правен интерес за ищеца от предявяването катто на отрицателен установителен иск за собственост, като и на положителен такъв. Позоваването на противоречие с Р № 60 от 20.02.2012г. по гр.д.№ 1213/10г. на ВКС, І г.о. е неоснователно, тъй като и с това решение е прието, че когато ответникът отрича правото на собственост на ищеца и заявява самостоятелни собственически права върху вещта, право на ищеца е да избере кой от двата иска да предяви.
Вторият поставен въпрос също не е решен в противоречие с посочените от касатора ТР № 1/00г. на ОСГК на ВКС, т.10 и Р № 30 по гр.д.№ 3905/13г. на ВКС, ІІ г.о., с които е прието, че допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са нужни специални знания, тъй като в случая този въпрос не стоял за разглеждане от въззивният съд и той не е взел становище по него. Съгласно дадените с ТР № 1/13г. на ОСГТК на ВКС, т.3 разяснения за да може въззивният съд да назначи експертиза, оглед или освидетелстване, необходимо е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни по делото въпроси, а в случая във въззивната жалба такива оплаквания не са правени.
И третият поставен въпрос не е решен в противоречие с представеното Р № 16 по гр.д.№ 621/12г. на ВКС, І г.о., с което по съществото на спора е прието, че дори имотът да е включен в баланса на предприятието, при спор и липсата на документ, съдържащ волеизявление на компетентен държавен орган за предоставянето му за стопанисване и управление, този факт не може да се приеме за доказан, защото липсва правна норма, от която следва, че самото записване на имот в баланса на предприятие, представлява доказателство за предоставянето му за стопанисване и/или управление, тъй като настоящият случай е друг. За да приеме този факт за установен, въззивният съд е приел, че всички събрани по делото косвени доказателства – заприходяването на имота в активите на “ВМЗ” през 1986г., разделителен протокол за активите на държавна фирма “М.”, въз основа на който са формирани и активите при преобразуването през 1991г на двете държавни предприятия в еднолични търговски дружества и удостоверяването в акта за държавна собственост, че имотът е предоставен в оперативно управление на “ВМЗ”, сочат наличие на елементите от фактическия състав на чл.17а ЗППДОбП/отм./. Приетото от съда съответства на дадените с ТР № 4/14г. на ОСГК на ВКС, т.2г разяснения, според които в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства – актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. С оглед на това следващите три поставени въпроса не обуславят изхода на спора, не са били предмет на въззивната жалба и са свързани с преценката на доказателствата, поради което също не могат да обусловят допускането на касационното обжалване. Освен това във връзка с тези въпроси не са изложени релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая не съществуват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата претендираните от него в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение срещу решение № 65 от 21.04.17г., постановено по в.гр.д.№ 49/17г. на Пловдивския апелативен съд, ІІ с-в.
О с ъ ж д а [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 200 лв./двеста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: