О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 162
Гр.София, 06.03.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести февруари през двехиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.3268 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. П. срещу решение №.80/6.03.18 по г.д.№.915/17 на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено реш.№.559/20.07.17 по г.д.№.2629/16 на Районен съд Велико Търново за уважаване на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване по отношение на Л. Н. Л. и С. Н. Б. на недействителност на договор за дарение на 1/2ид.ч. от недвижим имот, сключен между С. П. П. и П. М. Л..
Ответните страни Л. Н. Л. и С. Н. Б. не вземат становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение е изходено от принципните постановки във връзка с елементите на фактическия състав на чл.135 ЗЗД и обхвата на извършваната проверка. Съдът е посочил, че разпоредбата предпоставя ищецът да е кредитор на длъжника, длъжникът да е извършил конкретно действие, което уврежда кредитора, длъжникът да е знаел за увреждането на кредитора си, да е налице знание за увреждането у третото лице при възмездно разпореждане-респективно при безвъзмездно то не е елемент от състава – като съдът по отменителния иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, съответно ищецът не следва да провежда пълното му доказване – изхожда се от принципното положение, че то съществува, ако произтича от твърдените факти. В разглеждания случай наследодателят на ищците е имал вземане срещу прехвърлителката за сумата 140000лв., възникнало в резултат на разваляне на договор-споразумение от 12.04.11г. и 1.11.10г., установено с влязло в сила решение /от 26.06.15 по г.д.№.153603/15 на СГС, в сила от 16.08.16г./-и това препятства разглеждането в настоящото производство на възражения, че вземането не е възникнало, не е съществувало и е погасено по давност. Същевременно договорът за дарение, с който се прехвърля 1/2ид.ч. от притежавания имот, съставлява увреждаща имуществото на кредиторите сделка, като прехвърлителят знае за увреждането. Съдът е отразил, че знание е налице, когато длъжникът знае, че има кредитор, и че действието уврежда правата му като затруднява или прави невъзможно реализирането им. Доколкото С.П. е получила нотариална покана, с която й е дадено предизвестие за изпълнение в посочен срок под страх, че при неизпълнение договорът ще се счита за развален, тя е знаела за задължението си от момента на възникването му /12.04.11/, сделката е извършена в последващ момент /31.08.15/ в хода на висящото съдебното производство относно вземането (след постановяване на първоинстанционното осъдителнo решение) – като незнанието дали искът ще бъде уважен е ирелевантно. От друга страна, доколкото в случая се касае за безвъзмездна разпоредителната сделка – дарение, наличието на знание у третото лице е ирелевантно и не подлежи на изследване.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. Извежда следните въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Следва ли на едно лице да бъде признато качеството кредитор съгласно чл.135 от ЗЗД при положение, че последното черпи правата си от престъпния състав на чл.210 ал.1 т.2 и т.5 от НК във вр. с чл.209 ал.1 НК? Налице ли е качеството кредитор съгласно чл.135 от ЗЗД при условие, че договорът, от който черпят права, е нищожен на основание чл.26 от ЗЗД, което е следвало да бъде прогласено ex officio от съда?“; 2. „Следва ли производството пред гражданския съд да бъде спряно при установяването на факти и обстоятелства, свързани с вземането, от което произтича материално-правното качество на кредитора, съдържащи достатъчно данни, за да може да бъде направено обосновано заключение, че е налице осъществено престъпление? Налице ли е ex officio задължение на съда да следи за наличието на подобни обстоятелства, които имат отношение към действителността на договора, на база на който се претендира възникването на материално-правното качество кредитор и в случай на установяването им да спре производството до решаване на това дали е налице даден престъпен състав, от който кредиторът черпи материалноправното си качество?“; 3. „Налице ли е качество кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД за лице, което черпи правата си на основа едно недопустимо решение?“. Във връзка с основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК изложението /пункт 4/ не съдържа изрично формулиран правен въпрос, а очевидната неправилност по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК се релевира с твърдения за неотчитане на факта, че решението за установяване на вземането на наследодателя на ищците е недопустимо.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първата част на въпроса съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд – съдът не е приемал, че кредиторите по иска черпят правата си от престъпния състав на чл.210 ал.1 т.2 и т.5 от НК във вр. с чл.209 ал.1 НК, нито че договорът, на който се основават, е нищожен. Напротив, изрично е посочил, че от една страна съдът по отменителния иск не може да проверява дали вземането, което легитимира ищеца като кредитор, съществува-съответно ищецът не следва да провежда пълното му доказване /изхожда се от принципното положение, че то съществува, ако произтича от твърдените факти/, а отделно от това по въпроса за съществуването на вземането на наследодателя на ищците вече е налице влязло в сила решение-което само по себе си препятства разглеждането в настоящото производство на възражения, че вземането му не е възникнало, не е съществувало и е погасено по давност. Втората част от въпроса не е била предмет на изследване от въззивната инстанция и мотиви в тази връзка не са излагани. Предвид изложеното тя също е неотносима към решаващата воля на съда. С оглед на посоченото изведеният въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.
Аналогичното важи и за втория въпрос. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция, тя не се е произнасяла по него и не е излагала мотиви – и поради това е неотносим към решаващата й воля. Съдът не е и приемал, че са налице престъпни обстоятелства, имащи отношение към действителността на договора, на база на който се претендира възникването на качеството кредитор на наследодателя – напротив, изрично е посочил, че доколкото е налице влязло в сила решение, с което е признато съществуването на вземането му, то следва да бъде съобразено, като възражения, че не е възникнало, не е съществувало и е погасено по давност, не могат да бъдат разглеждани /видно от цитираното влязло в сила решение, в предходното производство съдът е обсъждал повдигнатите от настоящия касатор възражения в горния смисъл и се е произнесъл по тяхната допустимост и основателност – излагайки подробни мотиви защо част от тях са преклудирани (като заявени след изтичане на преклузивния срок по чл.131 ал.1 ГПК), а останалите – неоснователни/. Предвид изложеното въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, респективно не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Третият въпрос предпоставя условие, което не е било прието за установено от съда – въззивната инстанция не е приемала, че решението, от което черпят правата си ищците, е недопустимо. Предвид изложеното въпросът е неотносим към решаващата й воля. Само за пълнота следва да се посочи, че същият се задава в контекста на твърдения, че решението, с което е признато вземането на наследодателя на ищците, е недопустимо, тъй като е постановено спрямо него независимо от факта, че преди постановяването му той е починал. И недопустимото решение, обаче, след влизането му в сила, се стабилизира /то, за разлика от нищожното, е действително, поражда всички присъщи на решението правни последици (сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила, конститутивно действие)/ – като атакуването му може да стане само по реда на обжалването (каквото в случая не е било предприето от настоящия касатор) /безсрочно може да бъде прогласявана само нищожност на съдебно решение-чл.270 ал.2 ГПК/. От друга страна меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право същестува или не, е денят, когато е приключено съдебното дирене /чл.235 ал.2 вр. чл.439 ал.2 ГПК/. В случая последното заседание на САС преди постановяване на въззивното решение от 8.04.16г. (с което е потвърдено първоинстанционното от 26.06.15г. за осъждане на С. П. да плати на Н. Б. 140000лв. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД) е проведено на 19.02.16, смъртта на ищеца е настъпила /на 3.04.16г./ след тази дата – поради което и не е било налице основание за заместването му пред САС от наследниците му, респективно хипотезата не е идентична с визираната в цитираното от касатора решение №.9/21.01.11 по г.д.№.1821/ 09, I ГО /касаеща смърт на страна преди приключване на устните състезания пред въззивната инстанция/. С оглед всичко изложено по-горе, въпросът не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.
В пункт четвърти от изложението по чл.284 ал.3 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК; т.1 от ТР №.1/09 от 19.02.10 ОСГТК на ВКС/. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.2 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Както вече беше изяснено по-горе, не се касае и за съобразяване на недопустимо решение, респективно дори недопустимият акт при необжалване се стабилизира и поражда правни последици – а пропускът на касатора да изчерпи надлежните процесуални средства за защита не може да бъде основание за преразглеждане на влязло в сила решение в настоящото производство. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на очевидна неправилност на атакувания акт.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.80/6.03.18 по
г.д.№.915/17 на Окръжен съд Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: