Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
София, 10.04. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12.02.2020 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3531 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. И., Г. А. Д. и К. А. И. – В. срещу решение № 186 от 23.05.2019 г. по в.гр.д.№ 158 от 2019 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1589 от 31.12.2018 г. по гр.д. № 3037 от 2016 г. на Районен съд Пазарджик, с което срещу жалбоподателите са уважени искове с правно основание чл.108 и чл.109 ЗС на Л. Г. В. за признаване на правото на собственост върху 405 /450 идеални части от реална част от дворно място в [населено място], индивидуализирано в решението и за предаване на владението върху реалната част и за премахване на построената от ответниците масивна ограда по неправилно нанесената в действащата КК на [населено място] имотна граница между имотите на страните:
Насрещната страна Л. Г. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тя е подадена срещу въззивно решение по ревандикационен иск (за защита на право на собственост) за недвижим имот, за който в чл.280,ал.3 ГПК не е предвидено ограничение за касационно обжалване и по обусловен от него негаторен иск.
Въззивният съд формирал следните правни изводи:
За да потвърди първоинстанционното решение по иска по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза и обсъждане на писмените доказателства, че с регулационният план от 1959 г. е проведено отчуждително производство за процесната реална част, която дотогава е била част от имота на праводателя на ответниците (с пл.н. …..), а по силата на плана е придадена към имота на праводателя на ищеца (с пл.н. …..), за двата имота са отразени парцели (ХVІІІ-….. на праводателя на ищеца и VІ–….. на праводателя на ответниците, в кв. ….. на [населено място], по плана от 1959 г.), че е извършена предвидената в ЗПИНМ и ППЗПИНМ оценка на придаваемите по регулация към парцел ХVІІІ- ….. части (придадена е част и от друг имот), праводателят на ищеца е заплатила определената и сума и с писмо от народния съвет е съобщено на нотариалната служба за внасянето на сумите за издаването на нотариален акт по § 108 от ППЗПИНМ. Въззивният съд е възприел изводите на вещото лице, че така определената регулационна линия е трябвало да бъде отразена като имотна граница по кадастралната основа на следващия план от 1981 г., но с него имотната граница между двата имота е прокарана неправилно, Въззивният съд е приел, че праводателите на ищеца са усвоили придаваемата част на имота и са изградили в тази част стопанска постройка, която е запазена частично.
Така въззивният съд приема в обобщение, за безспорно установено, че е проведено отчуждително производство, приключило със заплащане на обезщетение за придаваемото по регулация място и за безспорно установено фактическото заемане на придадените части от правоимащите праводатели на ищеца и че те са владели и придобили собствеността на придадените към техния имот процесни 45 кв.м..
Поради изложеното – че процесната реална част е владяна от праводателите на ищеца, а не от праводателите на ответника, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Въззивният съд е намерил за основателен и иска по чл.109 ЗС и е споделил крайния извод на първоинстанционния съд по изложените вече съображения, че регулацията по плана на града от 1959 г. е приложена и имотната граница е неправилно е заснета в регулационния план от 1981 г., поради което построената от ответниците ограда не се намира на действителната имотна граница, а попада във вътрешността на парцел ХVІІІ- ….. (на ищеца), което представлява неоснователно действие по смисъла на чл.109 ЗС.
Във връзка с довод за неправилност на изводите на въззивния съд, че процесната реална част е била завладяна и владяна от праводателите на ищеца, а не от праводателите на ответниците и това е довело до придобиването и от праводателите на ищеца, а не от праводателите на ответниците, при което останалата част от имота на ответниците няма лице и площ за образуване на самостоятелен парцел (последното се твърди за първи път в касационната жалба), жалбоподателите извеждат правни въпроси, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с посочена практика на ВС и ВКС, с което са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК и че въззивното решение е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по 280,ал.2 ГПК:
Материалноправен: може ли със съдебно решение да се раздроби урегулиран недвижим имот, при което част от него да не може да бъде оформен като отделен парцел съгласно изискванията на устройствените закони? Процесуалноправен: Може ли диспозитивът на съдебното решение да е в противоречие с отразеното в неговите мотиви?
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд първият въпрос не е обуславящ, тъй като по делото не е установено раздробяване на имота на ответниците по начин, по който от него да не може да бъде образуван самостоятелен парцел, а обратното по силата на регулацията от 1959 г. праводателите на ищеца и тези на ответниците са били собственици на два отделни съседни парцела, при което(след като) от имота на праводателите на ответниците е придадена по регулация част от 45 кв.м. към имота на праводателите на ищеца.
Към това може да се добави, че по КК имотът на ответниците е с площ 804 кв.м., които включват процесните 45 кв.м. (площта на повърхността на имота на ответниците без процесната реална част е 759 кв.м.) и принадлежността на спорната реална част, която се намира в неговото дъно (до вътрешната имотна граница с имота на ищеца) не се отразява на лицето на имота на ответниците, а на дължината на останалите негови две вътрешни имотни граници, които са значително по-дълги от лицето.
Вторият въпрос не е обуславящ. Както беше посочено въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, след като е изложил самостоятелни мотиви за неоснователността на доводите във въззивната жалба (на ответниците по исковете, които са и въззивни и касационни жалбоподатели) и за правилността на изводите на първоинстанционния съд, поради което няма противоречие, а има съответствие между мотивите и диспозитива.
Настоящият състав намира и че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Жалбоподателите не сочат аргументи за очевидната неправилност и при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).
От изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство, касаторите нямат право на разноски. Искането на насрещната страна Л. Г. В. за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 600 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 186 от 23.05.2019 г. по в.гр.д.№ 158 от 2019 г. на Окръжен съд Пазарджик.
Осъжда А. П. И., Г. А. Д. и К. А. И. – В. да заплатят на Л. Г. В. сумата 600 (шестстотин) лева възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.