О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
гр. София, 05.03.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т. д. N 2638 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК и по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по: 1/ касационна жалба на И. Д. А., [населено място], срещу решение № 6 от 07.02.2013г. по т.д. № 3/2013г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение № 513 от 29.10.2012г. по гр.д. № 361/2012г. на Районен съд – Търговище, с което е признато за установено, че И. Д. А., действала като [фирма], дължи на държавата сумата от 6434,23 евро по договор за безвъзмездна помощ и акт № 10 от 23.02.2010г. за установяване на частно държавно вземане, издаден от зам. изпълнителния директор на Н., както и сумата от 859,27 евро – наказателна лихва за периода от 01.01.2008г. до 22.02.2010г., ведно с договорна лихва за забава; и по 2/ частната жалба на Н. срещу определение № 67 от 26.03.2013г. по т.д. № 3/2013г. на Окръжен съд – Търговище, с което е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на Н. за допълване на въззивното решение чрез присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 735,30 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата, Н. агенция за приходите, изразява становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на жалбата, съответно поддържа, че същата е неоснователна с оглед липсата на наведените основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция – юрисконсултско възнаграждение в размер на 735,30 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Ответникът по жалбата, М. на труда и социалната политика, трето лице помагач, моли да се остави жалбата без разглеждане, като недопустима, поради липсата на наведеното основание за допускане на касационния контрол, а в случай, че бъде допусната до касация, да се отхвърли като неоснователна.
В частната жалба се поддържа, че определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК е неправилно, като противоречащо на материалния закон.
Ответникът по частната жалба, И. Д. А., моли да се потвърди атакуваното определение, като законосъобразно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
По касационната жалба на И. Д. А.:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че въз връзка с неизпълнение на договор за безвъзмездна помощ, сключен между касатора, действащ като едноличен търговец, и третото лице помагач – МТСП, е възникнало частно държавно вземане в претендирания размер. Изложени са съображения, че с регистрацията на едноличен търговец, физическото лице не придобива различна правосубектност, поради което след прекратяване на дейността на физическото лице в качеството му на едноличен търговец, отговорността за задълженията, поети от него в това му качество, продължава да се носи от физическото лице, макар, че вече няма качеството на търговец. Според решаващия състав, твърдението на касатора, че частното държавно вземане е възникнало след прехвърляне на предприятието на едноличния търговец по чл.15 ТЗ, е невярно, тъй като вземането е възникнало с отправената от третото лице помагач, възложител по договора, покана до ответника по иска, действащ към този момент като едноличен търговец, за възстановяване на сумата по договора за безвъзмездна помощ, която покана е получена от едноличния търговец две години преди той да прехвърли търговското си предприятие. Самият акт за установяване на вземането на държавата, издаден след прехвърляне на предприятието на едноличния търговец и заличаването му от търговския регистър, не е основание за възникване на частното държавно вземане. За неоснователно е счетено и възражението на касатора, че праводателят и приобретателят на търговското предприятие по чл.15 ТЗ, в качеството си на солидарни длъжници, са задължителни другари. Изведено е, че доколкото солидарните длъжници са обикновени другари, липсата на възражение по чл.414 ГПК от някой от тях, води до недопустимост на иска по чл.422 ГПК срещу него, като кредиторът има правен интерес от установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, единствено срещу възразилия съдлъжник.
Касаторът в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящите изхода на делото правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, дали когато едноличен търговец прехвърли търговското си предприятие, е допустимо да се осъди физическото лице-собственик на ЕТ, за задължения на прехвърленото търговско предприятие, възникнали след прехвърлянето, и следва ли да се призове като страна в процеса и приобретателят на търговското предприятие.
Въпросът дали праводателят при прехвърляне на търговско предприятие по чл.15 ТЗ отговаря за задължения, възникнали след прехвърлянето, не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстаниция е приела, че задължението е възникнало преди, а не след сключването на договора по чл.15 ТЗ, поради което липсва общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Поставеният процесуалноправен въпрос за задължителното конституиране като страна в производството на приобретателя на търговското предприятие, доколкото е свързан с твърдението на касатора, че солидарните длъжници са задължителни другари в гражданския процес, е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е приела, че солидарно задължените лица са обикновени, а не задължителни другари. Въпреки осъществяването на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не се доказва релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на въпроса за вида на другарството при солидарна отговорност директно произтича от разпоредбите на чл.122, ал.2 и ал.3 ЗЗД, съгласно които кредиторът може да предяви иск срещу един солидарен длъжник без това да засяга правата му спрямо останалите солидарни длъжници, като солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите съдлъжници. От посочените разпоредби следва, че солидарните длъжници не са, нито необходими, нито задължителни другари. Съединяването на исковете срещу солидарно отговорните лица е предоставено на преценката на ищеца-кредитор /чл.122, ал.2 ЗЗД/, и следователно не може да се говори за съвместна процесуална легитимация на другарите, като условие за допустимост на исковете. По аргумент от чл.122, ал.3 ЗЗД, решението по отношение на тях не е необходимо да бъде еднакво и следователно разпоредбата на чл.216, ал.2 ГПК се явява неприложима. В случая, не са налице изменения в обществените условия, съответно промени в законодателството, нито е налице хипотеза на неточно тълкуване от съдилищата на разпоредбите, определящи другарството на солидарните длъжници като обикновено и факултативно, с които е мотивирано проявлението на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Следва да се има предвид, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК липсва конкретизация каква е промяна в законодателството, съответно на обществените условия, на която се позовава касатора, и по какъв начин тя обусловя необходимостта от изменение на съдебната практика относно вида на другарството при солидарна отговорност на съдлъжниците.
Предвид изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
По частната жалба на Н.:
Съгласно дадените разяснения в т.24 на ТР №6/ 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което настоящият състав не обсъжда изложените съображения за наличие на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, като предпоставка за разглеждането по същество на частната жалба по чл.248 ГПК, ал.3 ГПК, тъй като обжалването на определението не се извършва по реда на чл.274, ал.3 ГПК.
За да откаже допълване на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел, че въпреки изхода на спора, в полза на Н. не следва да се присъжда на основание чл.78, ал.8 ГПК адвокатско възнаграждение, тъй като учреждението е представлявано във въззивната инстанция от служител на агенцията с юридическо образование /експерт по приходите/, а не е било защитавано от юрисконсулт.
Определението е неправилно.
Съгласно чл.32, т.3 ГПК, юридическите лица и едноличният търговец могат да осъществят процесуалното си представителство по пълномощие чрез свой служител – лице, което е с тях в трудово / служебно правоотношение, при условие, че служителят има юридическо образование /правоспособност/, независимо от характера на заеманата от него длъжност – „юрисконсулт” или друга длъжност. Разликата в длъжностите се проявява в това, че задължителна предпоставка за заемане на самата длъжност „юрисконсулт” е наличието на юридическа правоспособност на лицето, каквото изискване може да не е налице по отношение на друга длъжност, изпълнявана от служител, притежаващ юридическо образование. И в двата случая законодателят приема, че за осъществяването на професионална защита на юридическите лица и едноличните търговци по делата е достатъчно наличието на юридическо образование на упълномощения от тях служител.
Според чл.78, ал.8 ГПК, в хипотеза на благоприятен за тях изход на спора, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, ако те са защитавани от юрисконсулт. Налице е въведена от законодателя фикция, че страната прави по повод на делото разноски в размер на минималното адвокатско възнаграждение, въпреки, че се представлява в процеса от свой служител, на който заплаща заплата, а не възнаграждение за осъщественото представителство по конкретното дело. Размерът на възнаграждението, което получава служителят, и реалното му заплащане касаят само вътрешното правоотношение между него и юридическото лице / едноличния търговец, и са ирелевантни за насрещната страна в процеса при определяне на отговорността за разноските.
Видно от гореизложеното, за процесуалното представителство по чл. 32, т. 3 ГПК е ирелевантно каква е заеманата от упълномощения служител длъжност, стига същият да има юридическо образование, независимо дали за самото заемане на конкретната длъжност се изисква наличие на юридическа правоспособност. Ето защо, при благоприятен за страната–юридическо лице/едноличен търговец изход на спора, свързаната с представителството от юрисконсулт отговорност по чл. 78, ал. 8 ГПК за разноските в размер на минималното адвокатско възнаграждение, следва да намери приложение по аналогия на закона /чл.46, ал.2 ЗНА/ и в случаите, когато представителството е осъществено не от юрисконсулт, а от друг служител с юридическо образование, в която хипотеза също не се заплаща възнаграждение на пълномощника за конкретното дело, а заплащането от юридическото лице / едноличния търговец на дължимото по трудовото / служебно правоотношение възнаграждение е ирелевантно за отговорността за съдебноделоводните разноски.
Предвид изложеното, определението по чл.248, ал.1 ГПК на въззивния съд следва да бъде отменено, като неправилно, тъй като Н., в чиято полза е постановено въззивното решение, е била представлявана във въззива от свой служител с юридическо образование, като в полза на агенцията следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 735,30 лева, определен съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед изхода на селективната фаза, на ответника по жалбата, Н. агенция за приходите, следва да се присъдят разноски по чл.78, ал.8 ГПК за настоящото производство в размер на 551,48 лева, определен съобразно чл.9 ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/ 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6 от 07.02.2013г. по т.д. № 3/2013г. на Окръжен съд – Търговище.
ОТМЕНЯ определение № 67 от 26.03.2013г. по т.д. № 3/2013г. на Окръжен съд – Търговище, с което е оставена без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК на Н. агенция за приходите за допълване на въззивно решение № 6 от 07.02.2013г. по т.д. № 3/2013г. на Окръжен съд – Търговище, чрез присъждане на основание чл.78, ал.8 ГПК на адвокатско възнаграждение в размер на 735,30 лева, като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА И. Д. А., [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на Н. агенция за приходите, [населено място], разноски по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 735,30 лева за въззивното производство.
ОСЪЖДА И. Д. А., [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на Н. агенция за приходите, [населено място], направени за настоящото производство разноски в размер на 551,48 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.