О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
[населено място], 17.02.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 1125 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 23.04.2010 год. по гр. д. № 43/2010 год. Л. окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 7.12.2009 год. по гр. д. № 210/2008 год. на Т. районен съд, с което са отхвърлени предявените от Д. Л. П. от[населено място] против Т. П. Т. и Ц. Б. Т., двамата от същия град, искове за разпределение на ползуването на УПИ V-26 в кв. 2660 по плана на[населено място], кв. „П.”, целият с площ от 504 кв. м., представляващ имот с идентификатор 72343.502.26 по кадастралната карна на града, при описаните съседи и за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за ползуването на имота от ответниците за период от пет години преди предявяване на иска.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищецът Д. Л. П., чрез пълномощника му адвокат Св. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за отмяната му и вместо това предявените искове бъдат уважени.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че релевантните за изхода на спора въпроси, по които съдът се е произнесъл в противоречие на приложената практика на ВКС и които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са за допустимостта на иска по чл. 64 ЗС, предявен от собственика на имота и основанията за притежаваното от него право на собственост върху спорния имот.
Ответниците Т. и Ц. Т. в представения писмен отговор от пълномощника им адвокат Н. Х. поддържат становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на решението, респ. неоснователност на касационната жалба. Претендират заплащане на направените от тях разноски.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени, въззивният съд е приел, че ищецът, претендиращ да е собственик на спорния урегулиран поземлен имот по реституция по ЗСПЗЗ, който ответниците Т. са застроили въз основа на отстъпено им право на строеж върху държавна земя, следва да осъществи защита на правата си чрез предявяване на собственически искове, но не и чрез иск по чл. 64 ЗС. Последният е предвиден за защита на правото на суперфициарния собственик да ползува земята, върху която е построена сградата, но не и на собственика й. Съдът приел, че по делото не е установено наличието на предпоставките за реституция на спорния имот по реда на ЗСПЗЗ най-малкото поради законното му застрояване, при наличието на пречки за възстановяване по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. С урегулиране на имота, за който ищецът се легитимира като собственик по нот. акт № 81/86 год., със заповедта № 950/11.11.86 год., за него са отредени два парцела, като парцел V-26 в кв. 267 е записан за държавен. За ? ид. ч. от него е възстановена собствеността със заповед по ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ…и същият е разделен на два парцела – V-26 и ХVІ-26 в кв. 267, като за ищецът е отреден последният, а не спорният по делото.
Твърдението на ищеца, сега касатор, че е собственик на спорния УПИ V-26 се основава на възстановяване на правото му на собственост по ЗСПЗЗ с решението от 9.06.99 год. по адм. д. № 9/99 год. на Т. районен съд, влязло в сила на 29.06.99 год., въз основа на което се е снабдил и с констативен нот. акт № 22/2001 год. По реда на косвения съдебен контрол върху административния акт, въз основа на който се възстановява земеделски имот по ЗСПЗЗ /решение на ПК, съдебно решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ/, въззивният съд е приел, че е налице пречка за това с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – в спорния имот е било отстъпено право на строеж по време, когато имотът е бил държавен и строежът е реализиран от ответниците. По тези факти не е имало и спор между страните. Произнасянето по този въпрос – относно принадлежността на правото на собственост на ищеца действително е обусловило изхода на спора относно иска му за заплащане на обезщетение от ответниците за ползуването му, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, релевирано от касатора в изложението. Съображения за наличието му, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС не са изложени, поради което и не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.
Липсва и противоречиво произнасяне по горния въпрос, обусловило поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложените от касатора съображения, че са налице противоречиви съдебни решения по този въпрос касаят решаването на настоящия спор, поради което и представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на изводите на съда – чл. 281, т. 3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационно обжалване следва да е налице произнасяне по правен въпрос, който в други влезли в сила решения е разрешен по различен начин, докато в случая спорът дали ищецът се легитимира за собственик на имота въз основа на представените от него влезли в сила решения по други приключили административни и искови производства, касаят доказване на претенцията му по настоящия спор, поради което и решението по него е обусловено от преценката на същите, като включени в доказателствения материал по делото.
Същото съображение се отнася и до оплакването за преценката на акта за общинска собственост, съставен в хода на делото.
Въпросът за допустимост на иска по чл. 64 ЗС, предявен от собственика на имота против ответниците, които са построили сградите в него въз основа на отстъпено им право на строеж, е разрешен от въззивния съд в съгласие с представената от касатора практика – в решението по гр. д. № 459/85 год. на ІV г. о. е разгледан иск по чл. 64 ЗС от собственика на постройката, изградена върху чужда земя, против собственика на мястото, с цел преминаване през него до сградата, а в решението по гр. д. № 155/66 год. І г. о. е разгледан иск за собственост и предаване на владение върху имот, в който е налице суперфициарна собственост, като е посочено, че разпределение на ползуването му не може да се извърши, тъй като последните нямат права в него. По същия начин е разсъждавал и въззивният съд в обжалваното решение, приемайки, че ако ищецът твърди да е собственик, може да защити правото си чрез иск за собственост, но не и да иска разпределение на ползуването на имота между него и ответниците, които имат права на суперфициари.
Останалите представени решения от практиката на ВКС по приложението на чл. 64 ЗС са неотносими към поставения въпрос, поради което и не следва да се обсъждат.
Следователно, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение и на този въпрос, както и това по т. 3, с оглед липсата на каквито и да било съображения в тази насока, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
По тези съображения следва извода за липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 110 от 23.04.2010 год. по гр. д. № 43/2010 год. на Л. окръжен съд по подадената от Д. Л. П., чрез адвокат Св. Б., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: