О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
гр. София, 18.04.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на шести март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4426 по описа на Върховния касационен съд за 2016 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 17.05.2016 год. по гр. д. № 72/2016 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил изцяло първоинстанционното решение от 10.07.2015 год. по гр. д. № 1411/2011 год. на Самоковския районен съд и вместо това е постановил друго, с което отхвърлил като неоснователни предявените от И. Д. П. и Н. М. П. срещу Х. П. Б., С. Г. Т., М. Г. Т. и Т. Г. Т., при участието на трето лице-техен помагач – К. „В.”, в ликвидация, [населено място], искове за признаване за установено спрямо тях, че ищците са собственици на основание давностно владение в периода 1995-2011 год. на недвижим имот в [населено място], Софийска област, представляващ едноетажна масивна стопанска сграда /склад-хамбар за зърно/, с площ около 450 кв. м., при съседи: двуетажна масивна сграда-мелница и от три страни двор, построена в УПИ І-531 в кв. 58 по плана на [населено място] /бивш стопански двор-площадка № 2/, целият с площ 3294 кв. м., при посочените граници.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците И. Д. П. и Н. М. П., чрез пълномощника им адв. Ст. О. от САК, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят за неговата отмяна и вместо това се постанови друго решение, с което предявеният иск бъде уважен, като бъдат признати за собственици на спорния имот или на 1/2 ид. ч. от него, на основание релевираното придобивно основание – давностно владение в сочения период.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че по формулираните от тях материалноправни въпроси, касаещи обобщено възможността за придобиване на право на собственост по давност върху идеална част от имот при наличие на съвладение и прекъсва ли се давността за съвладелец при напускането на имота от другия, произнасянето на въззивния съд противоречи на цитираната и приложена съдебна практика, в т. ч. задължителна такава. По поставения процесуалноправен въпрос: Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от съда на прието доказателство или довод на страната, ако е довело до неправилен правен извод обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване е поддържано противоречие с ППВС № 7/65 год., т. 3.
Ответниците Х. П. Б., С. Г. Т., М. Г. Т. и Т. Г. Т., чрез пълномощника им адв. П. З. възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационното обжалване по съображенията в представения писмен отговор. Изразяват съображения и по същество на спора, като претендират присъждане на направените в настоящето производство разноски, съгласно представен списък.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да отмени първоинстанционното решение и вместо това да постанови друго, с което е отхвърлил като неоснователни предявените от касаторите установителни искове за собственост, въззивният съд приел, че ищците, сега касатори, не са установили по несъмнен начин да са владяли спорния имот в периода от 1995 год. до 2003 год., поради което и не е налице изискуемия се десетгодишен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, за да настъпят правните последици на давностното владение, при наличието на всички признаци на фактическия състав на този придобивен способ. Изводът е обоснован със задълбочена преценка на събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания, както и на допуснатите такива във въззивното производство при приложение на чл. 266, ал. 3 ГПК, като констатираните противоречия в тях отдал на различните субективни възприятия на свидетелите, както и на отдалечеността във времето на фактите. От съвкупната им преценка обаче съдът приел, че твърдението на ищците за владение на спорния имот в релевирания от тях период от 1995 год. до 2003 год. не се установява, с оглед данните от свидетелските показания, вкл. тези, ангажирани от самите ищци, за ползване на имота и от трето лице, което разколебава обосноваване на извод за наличие на владение. Въззивният съд е разгледал и различните възможни хипотези с оглед противоречивите свидетелски показания за ползването на имота в периода преди 2003 год., като приел, че дори и да се приеме установяване на фактическата власт на П. върху имота през 1995 год., както са поддържали, то с последващото предоставяне на същия на третото лице, владението им е било прекъснато. С оглед противоречивостта на доказателствата, от които не може да се изведе като единствен и безспорен извод по фактите, въззивният съд приел, че не може да уважи предявените искове.
Следователно, изводът за неоснователност на исковете за собственост е обусловен от произнасянето по въпроса за осъществяване на предпоставките на поддържания способ – придобивната давност, в т. ч. по въпроса за владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене в необходимия за това срок. Действително това е материалноправният въпрос, който е обусловил решаващия извод на въззивния съд, но произнасянето по него е обусловено от направената съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, при наличието на доказателствена тежест на страната на ищците за установяване на благоприятните за претендираното от тях право факти по осъществяване на фактическия състав на поддържания придобивен способ. Спорът по тези факти не може да се обсъжда и разреши в настоящето производство, което има друг предмет – наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Те не са налице, тъй като формулираните от касаторите в изложението им материалноправни въпроси не са обсъждани в обжалваното решение, тъй като не са били включени в неговия предмет – ищците не са поддържали твърдения да е налице съвладение на имота с трето лице за определен период от време, нито такива за напускането му от това трето лице, за да се поставя въпроса за последиците от това за тяхното владение. Затова и тези въпроси нямат обуславящо значение за изводите на въззивния съд за неоснователност на иска, основан на придобиване по давностно владение в релевирания период, като произнасянето му не противоречи на утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 68, ал. 1 и чл. 79, ал. 1 ЗС. Представените от касаторите съдебни решения са неотносими към предмета на настоящия спор.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като представлява по същността си оплакване за неправилност на извода на съда поради допуснато съществено процесуално нарушение. Извън това, същият е некоректно поставен поради липсата на данни по делото за представено писмено доказателство – молба от 23.02.93 год. до председателя на ЛС на ТКЗС /такова доказателство е обсъждано в приключилото производство по гр. д. № 661/2004 год. на Самоковския районен съд, по предявен иск на касаторката Н. П. и трето лица /В. М./ срещу к. „В.” за собственост на същия имот на основание придобивна давност, отхвърлен с влязлото в сила решение/. Поради липсата на обусловеност на изводите във въззивното решение от така формулирания процесуалноправен въпрос, същият не може да обоснове наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване.
С оглед липсата на поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците направените от тях разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение общо в размер на 2 400 лв., по 600 лв. за всеки от тях, въз основа на представените договори за правна помощ и процесуално представителство.
Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 258 от 17.05.2016 год. по гр. д. № 72/2016 год. по описа на Софийския окръжен съд по подадената от И. Д. П. и Н. М. П., чрез пълномощника им адв. Ст. О. от САК, касационна жалба против него.
Осъжда И. Д. П. и Н. М. П., двамата от [населено място], Софийска област да заплатят общо на Х. П. Б., С. Г. Т., М. Г. Т. и Т. Г. Т. от същото село направените разноски в размер на по 600 лв. за всеки, общо 2 400 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: