О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 21.04. 2015 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари, две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 180/2015г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез пълномощника му адвокат Т. И., срещу въззивно решение от 11.06.2014г. по гр.д.№8447/2012г. на Софийския градски съд в частта, с която срещу него е уважен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК като е признато за установено, че С. Н. Й. и С. Н. Й. са собственици на основание наследство и давностно владение на поземлен имот № 395, кв.58, м.”К. в.”, [населено място], с площ 600 кв.м. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК са изложени твърдения за това, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси : Ако първоинстанционният съд в изпълнение принципа на служебното начало и задълженията си по чл.146,ал.3 ГПК е предоставил на страна възможност на страната да вземе становище и да ангажира доказателства, то преклудират ли се исканията на тази страна да ангажира доказателства пред въззивния съд.Небрежното поведение на тази страна представлява ли процесуално нарушение на съда по смисъла на чл.266,ал.3 ГПК, което да е основание за допускане на доказателствата във въззивната инстанция. Твърди се, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС като се прилагат решения.
Ответниците по касация С. Н. Й. и С. Н. Й. оспорват касационната жалба в становище по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното:
С обжалваното решение е отменено частично решение №І-32-162/2012г. по гр.д.№ 54360/2009г. на Софийския районен съд и вместо това е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на [фирма], че С. Й. и С. Й. са собственици на поземлен имот №395, кв.58, м.”К. вада” /подробно описан/ и са отменени на основание чл.537,ал.2 ГПК констативни нотариални актове № 221/1985г. и 148/2008г. В останалата част,с която са отхвърлени искове по чл.26,л.1,пр.1 ЗЗД решението е потвърдено.
Въззивният съд е приел, че ищците основават правото си на собственост върху процесния имот на придобивна давност и се легитимират с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка №150/1991г. Ответното дружество претендира да е собственик на имота въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 77/2009г., сключен с втория ответник Т.Ч.. Последният е собственик на имота по наследство от Ст.Ч., който е придобил имота по силата на давностно владение за период 1975г. – 1985г., за което е съставен констативен нотариален акт №221/1985г. В случая и ищците, и ответниците се позовават на констативни нотариални актове за собственост по давност като се оспорват признатите в тях права. Констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179,ал.1 ГПК относно констатациите на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. При оспорване признатите права в акта, тежестта на доказване се носи от оспорващата страна. Всяка от страните следва да докаже в случая, че имотът не е владян от титуляра по нотариалния акт, респ. че не е владян в изискуемия от закона срок. След анализ на писмените и гласни доказателства, в т.ч. разпитаните във въззивното производство свидетели, е прието, че ищците са осъществявали фактическа власт върху процесния имот от 1991г. до настоящия момент, своили са го необезспокоявано и явно и не са допускали други лица в него в период на повече от 10 години. Ето защо те се легитимират като негови собственици по давност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Поставените от касатора процесуални въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е допуснал събиране на гласни доказателства по реда на чл.266,ал.3 ГПК с определение от 15.02.2013г. Приел е, че ищците са поискали допускане на такива за установяване на релеванти към спора факти още с молбата – уточнение на обстоятелствената част на исковата молба, което е прието от първоинстанционния съд. В нарушение на процесуалните правила обаче първоинстанционният съд не се е произнесъл по тези доказателствени искания. Допуснатото от него процесуално нарушение изрично е заявено във въззивната жалба и е мотивирано искане за допускане на доказателствата при условията на чл.266,ал.3 ГПК. Въззивният съд не е приел, че са дадени указания и възможност на страната по реда на чл.146,ал.3 ГПК да посочи доказателства, но тя е пропуснала това поради небрежно процесуално поведение. Той е приел, че е налице съществено нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд, поради което с оглед оплакванията във въззивната жалба са налице предпоставките на чл.266,ал.3 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие, както с посочените от касатора решения на ВКС, така и разрешенията, дадени в ТР№1/2013г. по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК. Според задължителната съдебна практика въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства поискани от страната само ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение , от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация С. Й. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, съгласно приложения договор за правна защита.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение 11.06.2014г. по гр.д.№8447/2012г. на Софийския градски съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], да заплати на С. Н. Й. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1000 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: