О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София,24.02.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 16.02 две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
т.дело № 616/2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от М. и М. Ч. от [населено място], чрез адвокат П. К., с вх.№2937 от 14.04.2011 год. на Софийския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 11.04.2011 год., срещу Решение №286 от 21.02.2011 год. по гр.д.№796/2010 год. на Софийския апелативен съд, ГК, ІV състав, с което е оставено в сила решение от 14.07.2010 год. по гр.д.№1005/2008 год. на Софийския градски съд, І ГО, 10 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма] при условие на обективно и субективно съединяване искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за сумата над 85 000 лв. до пълния предявен размер от 250 000 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на дъщеря им, починала при ПТП, настъпило на 21.01.2008 год., причинено по непредпазливост от водач на мотоциклет, застрахован със задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, както и в частта с която лихвата за забава е присъдена по самостоятелен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за по сумата 1252.10 лв. от деня на непозволеното увреждане до предявяване на иска по чл.226, ал.1 ГПК. Касаторите твърдят, че въззивното решение в обжалваните му части е постановено в противоречие с чл.52 ЗЗД и чл.84, ал.3 ЗЗД. Подържат основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК като сочат като „съществен материалноправен въпрос” за приложението на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. Поставят и въпроса дали дължимата от застрахователя лихва за забава върху обезщетението с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, е предмет на самостоятелен иск и до кой момент се дължи-до окончателното му изплащане, или до предявяване на иска по чл.226, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283, във вр. с чл.60, ал.6 във вр. с 62, ал.2 във вр. с ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК, включително и в частта за лихвите поради акцесорния им харлактер/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Не е посочено общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В стремежа си да формулират значимите за изхода на делото правни въпроси в изложението си по чл.284, ал.3 ГПК, касаторите чрез адвокат К., препращат към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК- твърдяна неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК са различни от основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Доводите им за нарушаване принципа на справедливостта при определя размера на дължимото обезщетение е от значение за решаване на делото, но доколкото законът задължава съда да определи обезщетението при условията на чл.52 ЗЗД, което е и сторено в случая, решението е резултат на конкретна съдебна преценка. Правилността на тази конкретна преценка не може да представлява основание за достъп до касация. Предоставената от законодателя в чл.52 ЗЗД възможност съдът да определя размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди по справедливост произтича от факта, че за определянето им не може да има обективен критерии, както подържат касаторите. Причинените неимуществени вреди на могат да бъдат поправяни, а могат само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага. Тази заместваща облага във всеки отделен случай е различна, зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане, поради което дължимото обезщетение следва да се определя съобразно индивидуалните увреждания на всяко пострадало лице към момента на настъпване на застрахователното събитие. Такива са и дадените с т.11 на ППВС 4-68 указания, поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с тях.
Поставеният правен въпрос дали дължимата лихва за забава върху присъденото деликтно обезщетение е предмет на самостоятелен иск не е от значение за присъждането й по настоящето дело. При задължителната застраховка „гражданска отговорност” застрахователят покрива лихвата за забавено плащане на присъденото обезщетение за периода от настъпване на застрахователното събитие до окончателното му изплащане. Дали тя ще се присъди като сбор от мораторната лихва по самостоятелен иск с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху застрахователното обезщетение за периода от дата на увреждането до предявяване на иска, плюс законната лихва върху същото обезщетение от датата на предявяване на иска за обезщетението до окончателното му изплащане, както е в настоящия случай, или като законна лихва върху същото деликтно обезщетение от датата на увреждането до окончателното му изплащане, е равносилно.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №286 от 21.02.2011 год. по гр.д.№796/2010 год. на Софийския апелативен съд, ГК, ІV състав, с което е оставено в сила решение от 14.07.2010 год. по гр.д.№1005/2008 год. на Софийския градски съд, І ГО, 10 състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: