9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
София, 04.03. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3200/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. Ц.-И., подадена чрез адв. П. В. от Б., срещу въззивно решение № III-41 от 30.04.2019г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 308/2019г., с което е потвърдено решение № 2613/18.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 6507/2018 г. по описа на Районен съд – [населено място] и касаторът е осъден да заплати на насрещната страна Регионална здравна инспекция [населено място] разноски в размер 400лв. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени исковете на В. Д. Ц. – И., предявени против Регионална здравна инспекция – Б., с адрес [населено място], [улица], представлявана от Г. П., за отмяна като незаконосъобразна на заповед № РД15-288/12.07.2018 г. на директора на РЗИ – Б. за налагане на ищцата на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, както и за признаване на уволнението й, извършено със заповед № РД16-65/12.07.2018 г. на директора на РЗИ – Б., за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата в ответната дирекция отпреди уволнението длъжност „заместник-директор“ и за осъждане на ответника да й заплати обезщетение в размер на 17415 лв. за времето, през което е била без работа поради незаконното уволнение, т.е. за 6 месеца, считано от 13.07.2018 г. С решението В. Д. Ц. – И. е осъдена да заплати на Регионална здравна инспекция – Б. разноски по делото в размер на 1000 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. „Изключен ли е съдебният контрол при упражняване право при преценка по целесъобразност на работодателя, когато това право е упражнено недобросъвестно, като по този начин е нарушена императивна правна норма и/или е извършена злоупотреба с право?” ; 2. „ Допустимо ли е за едно и също нарушение на трудовата дисциплина работодателят да наложи две наказания?“ и 3. „Длъжен ли е въззивният съд при непълнота на доклада по делото, направен в първата инстанция,да даде указания да се посочат относими към делото доказателства, които поради грешно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада не са събрани от първата инстанция?“ Твърди, че обжалваното решение противоречи по първия правен въпрос на трайно установената практика на ВКС, обективирана в Решение №192 от 04.11.2016г. по гр.д.№674/2016г. на ВКС, ІII ГО, в което е прието, че „преценката на работодателя за промяна в изискванията за заемане на определена длъжност е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, доколкото по този начин не е нарушена императивна правна норма, не се злоупотребява с право или не е установен дискриминационен подход. Презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е оборена само когато по делото е установено, че чрез предоставените му от закона средства работодателят е целял прекратяване на трудовия договор с конкретен служител; че въведените нови изисквания не са с оглед интереса и нуждите на работата, а единствено с цел да се прекрати трудовия договор с определен служител или да се заобиколят изискванията за подбор по чл. 329, ал.1 КТ или предварителната закрила по чл. 333 КТ.“ Счита, че по втория въпрос въззивното решение противоречи на приетото с Решение № 67 от 16.05.2019г. по гр.д.№2635/2018г. на ВКС,III ГО, че:“ Общият правен принцип „за едно нарушение – едно наказание” в трудовото законодателство е уреден в нормата на чл.189, ал.2 КТ.“ Във връзка с третия правен въпрос и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът се позовава на задължителната съдебна практика, обективирана в т.2 на ТР по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на приетото в решения №457 от 1012.2015г. по гр.д.№3455/2015г. на ВКС, IV ГО, и №42 от 25.02.2019г. по гр.д.№3042/2018г. на ВКС, ГО, според които :“ Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“
Ответната страна – Регионална здравна инспекция – Б., чрез директора Г. П. и чрез началник отдел „ Административно – стопански и правен“ Б. П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.357, вр. чл.188, т.2 КТ и чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
Ищцата е обосновала довода си за незаконосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ в исковата молба с твърденията: че не е извършила визираните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187, ал.1, т.8 и т.10 КТ и не е налице укриване на информация и неуведомяване на директора за сключените договори и монтираните камери за видеонаблюдение, тъй като договорите са надлежно регистрирани във входящия регистър на съответната дирекция при РЗИ-Б. и са сключени като част от мерките, които ищцата е обсъдила с директора за осигуряване на средства за защита на личните данни и във връзка с влизането в сила на Регламент (ЕС) 2016/679 (ОРЗД), като в този смисъл действията й не представляват нарушения на трудовата дисциплина, а са били предприети в интерес на работата на инспекцията, за гарантиране на сигурността и опазване на информацията и личните данни, събирани и обработвани в рамките на дейността на РЗИ-Б., като част от мерките за физическа защита, които Регламентът и законът изискват да бъдат приети; че не е разпореждала преустановяване работата на камерата за видеонаблюдение на прохода на паркинга и входа на радиологичната лаборатория, както и не е допуснала твърдяното в заповедта нарушение на трудовата дисциплина за извършен монтаж на видеокамерите в неработен ден и за неуведомяване на всички служители на инспекцията за разширяване на съществуващото видеонаблюдение, квалифицирани по чл.187, ал.1, т.10 КТ; че не е извършила и соченото в заповедта нарушение, че не е осигурила за утвърждаване от директора механизъм за депозиране и разглеждане на възражения за обработване на лични данни на гражданите от видеонаблюдение и видеозаснемане, тъй като такова задължение не й е вменено като трудова функция; че не е допуснато и соченото нарушение по чл.187, ал.1, т.8 КТ, мотивирано от работодателя с обстоятелството, че в писмените си обяснения е изложила неверни, злепоставящи и позорящи твърдения за неспазване от служителите на приетата от директора Инструкция за мерките и средствата за защита на личните данни, като според ищцата информирането на директора за наличието на проблеми, пропуски и нередности в работата на служителите не може да се квалифицира като злоупотреба с доверието или уронване на доброто име на работодателя; че ответникът не е изпълнил задължението по чл.193 КТ за изискване на обяснения, както и, че е допуснал нарушение на чл.189, ал.1 КТ за несъответствие на наложеното наказание с тежестта на описаните в заповедта нарушения.
Относно втората заповед ищцата е изложила твърдения, че работодателят е прекратил трудовото й правоотношение, злоупотребявайки с това право и при заобикаляне на закона, като заповедта е издадена в нарушение на чл.189, ал.2 КТ, тъй като е мотивирана с извършената проверка, с която е мотивирана и заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение“. Релевирала е довод, че на практика за едни и същи твърдяни нарушения, рабодотателят й е наложил освен дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ и второ наказание – „уволнение“, като реалните причини, мотивирали ответника да издаде заповедта за уволнение, са тези за допуснати според него от ищцата нарушения на трудовата дисциплина. Посочила е също, че липсва позоваване на коя от хипотезите по чл.19, ал.4, т.1-4 ЗА е издадена заповедта, към която норма чл.19а, ал.2 ЗА препраща.
Въззивният състав, след подробен анализ на събраните доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните по спора, е обосновал решаващите си изводи, че ищцата е извършила визираните в заповед № РД15-288/12.07.2018 г. на директора на РЗИ – Б., дисциплинарни нарушения, че заповедта е мотивирана, спазена е процедурата по чл.193 КТ и наложеното наказание „предупреждение за уволнение“ е съответно на тежестта на нарушенията, тъй като нарушенията са тежки с оглед ръководната длъжност, заемана от ищцата, както и с оглед значимостта, обема и вида на неизпълнението и възможните неблагоприятни последици за работодателя, поради евентуално разкриване на поверителни сведения, загуба на авторитет и възможни претенции, вкл. съдебни спорове с външни лица и работници, поради незаконното им заснемане, нарушение на психоклимата в предприятието, а от там и на ефективността на работата при узнаване от работниците, че са незаконно снимани, евентуално при ползване на записите. В тази връзка, счел за неоснователни възраженията на въззивницата, че не е извършила нарушение, тъй като действията й са били в интерес на работата на инспекцията, гарантиране на сигурността и опазване на информацията и личните данни. Посочил е, че монтирането на подбраните от ищцата допълнителни камери, скрити в С.-датчици, с които се осъществява неявно видеонаблюдение и видеозаснемане в разрез с принципите за прозрачност на държавните институции, както и инсталирането на софтуера за видеонаблюдение на личния мобилен телефон, не само опровергава доводите й за действия в интерес на инспекцията, но потвърждава извода на съда, че е действала в личен интерес и показва пряко нарушение на множество правни норми и ведомствени правила, както и демонстративно несъобразяване с положението, което тя има в РЗИ-Б., неетичност към служителите, нарушаване на личната неприкосновеност и достойнство на служителите в инспекцията и на трети лица. В тази връзка, от обясненията на ищцата по чл.193 КТ, съдът намерил, че същата е действала съзнателно, не признава извършените с действията си нарушения и игнорира свои основни задължения. В този смисъл приел, че поведението й съставлява злоупотреба с доверието на работодателя, което дисциплинарно нарушение само по себе си е достатъчно тежко, за да предпостави налагането на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ по смисъла на чл.188, т.2 КТ.
Приел е също, че съгласно разпоредбата на чл.19а, ал.2 от Закона за администрацията (ЗА), правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл.19, ал.4 ЗА еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка, т.е. по целесъобразност, а съгласно чл.19, ал.4 ЗА, за органи на изпълнителната власт се считат и председателите на държавните агенции, държавните комисии, изпълнителните директори на изпълнителните агенции и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Регионалните здравни инспекции са държавни институции, създадени с Постановление на Министерския съвет (ПМС № 1/06.01.2011 г.), които имат функции във връзка с изпълнителната власт, като осъществяват и организират държавната здравна политика на територията на съответната област, съгласно чл.7 и чл.8 от Закона за здравето. Поради това, директорите и заместник-директорите на РЗИ попадат в кръга на лицата, посочени в чл.19, ал.4, т.4 ЗА и прекратяването на правоотношенията с тях е на основание чл.19а, ал.2 ЗА по преценка на органа, който ги назначава, като това основание за освобождаване от длъжност е специално и преценката не е обвързана с основанията по КТ. Преценката на органа в хипотезата на чл.19а, ал.2 ЗА е такава по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, като при оспорване прекратяването на правоотношението на това основание съдебната проверка се изразява само в това дали освободеният служител е назначен на някоя от длъжностите по чл.19а ЗА, за която е приложимо това основание за прекратяване на правоотношението, и дали той е освободен от оправомощения за това орган. Поради това и не е необходимо заповедта за прекратяване да бъде мотивирана чрез посочване на фактическите основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол. В тази връзка се е позовал изрично на практиката на ВКС, изразена в Решение № 44/26.03.2015 г. по гр.д.№ 4123/2014 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 112/05.07.2017 г. по гр.д.№ 3433/2016 г. на ВКС, III г.о. и др., която напълно е споделил.
Съдът е посочил, че в конкретния случай, ищцата е заемала в ответната инспекция длъжността „заместник – директор“ на РЗИ-Б., поради което попада в кръга на лицата по чл.19, ал.4, т.4 ЗА. Заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.19а, ал.2 ЗА е издадена от оправомощения за това орган – директора на РЗИ-Б.. В този смисъл и с оглед посочените по-горе съображения, преценката на работодателя за прекратяване на правоотношението на ищцата и освобождаването й от длъжност на основание чл.19а, ал.2 ЗА е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, не е необходимо заповедта за прекратяване на правоотношението да бъде мотивирана, като преценката на работодателя не е обвързана с основанията по КТ, поради което всички изложени в тази връзка възражения във въззивната жалба са неоснователни. Неоснователни са и възраженията на въззивницата, че работодателят е злоупотребил със субективното си право на уволнение, упражнявайки го недобросъвестно, тъй като е целял да осуети и накърни правото й на защита пред съда. В тази връзка е отбелязал, че съгласно чл.8, ал.2 КТ, добросъвестността се предполага до доказване на противното, поради което в тежест на ищцата е да установи, че работодателят превратно и недобросъвестно е упражнил правото си прекрати трудовото й правоотношение. Такива доказателства не са представени от ищцата, като същата не е релевирала конкретни доводи в тази посока, освен формалното твърдение за допуснато от работодателя нарушение на чл.8, ал.1 КТ. Обосновал е извод, че поради изложеното твърденията й в исковата молба и във въззивната жалба са неоснователни. Доводите й, че реалните мотиви на ответника да я уволни всъщност били допуснатите дисциплинарни нарушения, съдът счел за неотносими за конкретния спор по чл.344, ал.1 КТ, предвид прекратяването на правоотношението на основание чл.19а, ал.2 ЗА, в който случай преценката на работодателя е по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол. Приел е за неотносими и доводите във въззивната жалба за нарушаване от ответника на забраната по чл.189, ал.2 КТ, тъй като основанието за прекратяване на правоотношението по чл.19а, ал.2 ЗА е специално и не е обвързано с основанията по КТ.
По изложените съображения и при наличието на предпоставките на специалния Закон за администрацията, въззивният съд е намерил оспорената заповед № РД 16-65/12.07.2018г. за освобождаване на ищцата и прекратяване на трудовия й договор на основание чл.19а, ал.2 ЗА за законосъобразна, а предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за нейната отмяна за неоснователен. Предвид неоснователността на иска за отмяна на уволнението, счел за неоснователни и обусловените от него искове по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа в резултат на това уволнение.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
В настоящия случай първият поставен от касатора въпрос – „Изключен ли е съдебният контрол при упражняване право при преценка по целесъобразност на работодателя, когато това право е упражнено недобросъвестно, като по този начин е нарушена императивна правна норма и/или е извършена злоупотреба с право?”, е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите му изводи, но не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК. На първо място
решението, на което се позовава касаторът, е неотносимо, доколкото касае хипотеза на прекратяване на трудовото правоотношение и фактическа обстановка, различни от процесните. На следващо място, съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл.8 КТ, добросъвестността се предполага, поради това страната която я оборва носи тежестта на доказване. Съдът изследва наличие на проявни форми на недобросъвестност от работодателя, когато такива факти, съответно възражения, са въведени от страните по надлежен ред и в преклузивните срокове по ГПК. Въззивното решение не противоречи на това правно разрешение. След като се е произнесъл по наличието на предпоставките на процесното уволнително основание по чл.19а ЗА, съдът се е произнесъл и по релевирания с исковата молба довод за злоупотреба с право от страна на работодателя и е обосновал извод за неоснователност на същия. В тази връзка следва да се посочи, че в теорията и в практиката няма спор, че преценката на органа в хипотезата на чл.19а, ал.2 ЗА е такава по целесъобразност и не подлежи на съдебен контрол, като при оспорване прекратяването на правоотношението на това основание съдебната проверка се изразява само в това дали освободеният служител е назначен на някоя от длъжностите по чл.19а ЗА, за която е приложимо това основание за прекратяване на правоотношението, и дали той е освободен от оправомощения за това орган. Волята на работодателя в този случай е подчинена на негова суверенна преценка. Поради това и не е необходимо заповедта за прекратяване да бъде мотивирана чрез посочване на фактическите основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол. Няма спор и по отношение на това, че при релевиран в преклузивните срокове довод за злоупотреба с права, съдебният контрол включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. Злоупотреба с права от страна на работодателя е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една – единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл. 19а, ал. 2, ЗА /допустимо, възможно само по себе си правно действие/, е използвана целенасочено. В конкретния случай съдът се е произнесъл, че не е установена в процеса злоупотреба с права от страна на работодателя.
По тези съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с този въпрос на касатора.
Вторият въпрос по изложението – „ Допустимо ли е за едно и също нарушение на трудовата дисциплина работодателят да наложи две наказания?“ не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи, поради което и не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпросът е привързан към становището на касатора за установените по делото факти, каквито съдът не е приел да следват от анализа на събраните доказателства. Съгласно приетото за установено от съда, което се основава на данните по делото, за констатираните дисциплинарни нарушения на ищцата е наложено наказание „предупреждение за уволнение“, а прекратяването на трудовото правоотношение е в резултат на волята на работодателя, която е подчинена на негова суверенна преценка. Следва да се посочи и това, че във връзка с този въпрос не е установено и поддържаното допълнително основание. С решението, на което се позовава касаторът, за да обоснове противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с този въпрос, съставът на ВКС се е произнесъл по правния въпрос „за възможността по реда на чл.189, ал.1 ГПК работодателят да преразгледа тежестта на извършено от работника нарушение на трудовата дисциплина, като отмени издадена заповед, с която е наложил дисциплинарно наказание „забележка” и вместо това за същото нарушение на трудовата дисциплина да наложи по-тежко наказание „дисциплинарно уволнение”. Процесната хипотеза не е такава и такъв правен въпрос не е разглеждан от въззивния съд.
Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставеният под №3 в изложението въпрос – „Длъжен ли е въззивният съд при непълнота на доклада по делото, направен в първата инстанция,да даде указания да се посочат относими към делото доказателства, които поради грешно разпределена доказателствена тежест и непълнота на доклада не са събрани от първата инстанция?“ Действително със съдебните актове, на които се позовава касаторът, е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ Процесният случай обаче не е такъв. С доклада си първоинстанционният съд е указал на страните, че всяка от тях следва да установи спорните факти, на които основава своите искания и възражения, както и връзките между тези факти. В първото съдебно заседание и двете страни са заявили, че нямат възражения по доклада. Във въззивната жалба няма релевирани оплаквания във връзка с доклада. При липса на такива оплаквания и при действието на т.н. ограничен въззив съдът не е дължал даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на разноски.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № III-41 от 30.04.2019г. на Бургаски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 308/2019г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: