О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 164
гр. София, 07.03.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3831/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 2806 от 08.08.2017 г. от С. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Е. Ц. от АК – Б. против въззивно решение № 3816 от 14.07.2017 г., постановено по в.гр.д. № 399/2017 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 1185 от 27.04.2017 г., постановено по гр.д. № 804/2016 г. на Санданския районен съд, е уважен предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за дарение, материализиран в нотариален акт за дарение № 129, т. І, д. № 178/1984 г. на Районен съд [населено място], сключен на 09.04.1984 г. между София Г. Д. и С. К. Д., по силата на който София Д. дарява съпруга си С. Д. със следния недвижим имот: парцел ХІ, кв. 3 по плана на [населено място], с площ от 620 кв.м., при граници – от две страни улици, К. В., М. В. и Х. Т., ведно с построената в този парцел къща, състояща се от мазе и етаж /еднофамилно жилище/, поради противоречието му със закона – чл. 14, ал. 2 и чл. 13, ал. 3 СК от 1968 г.(отм.). Жалбоподателят релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие с ТР № 5/2013 г. на ВКС, ОСГТК по тълк.д. № 5/2013 г., както и на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 451 от 26.06.2012 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1023/2009 г.; решение № 285 от 04.07.2012 г. на ВКС, II г.о. по ч.гр.д. № 296/2012 г.; решение № 74 от 21.08.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5172/2014 г.
Поставен е следният правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: Допустим ли е иск, който е предявен след изтичане на преклузивния срок съгласно чл. 24, ал. 4 СК от 2009 г.
Ответницата по касация София Г. Д. (С.) от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Роза О. от АК – Б., е изразила становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск за прогласяване на нищожност на договор за дарение поради противоречието му със закона, като от фактическа страна е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 24.05.1977г., прекратен на 08.06.2015г. по взаимно съгласие на двамата съпрузи с влязло в сила решение. През време на брака, бащата на ищцата – Г. С., със съгласието на съпругата си, е продал на ищцата на 26.03.1984 г. недвижим имот – парцел ХІ в кв. 3 по плана на [населено място], с площ от 620 кв.м., ведно с построената в този парцел къща /еднофамилно жилище/, при запазено право на ползване за продавача и неговата съпруга на една стая по избор от къщата, който (имот) на 09.04.1984 г. ищцата е дарила ответника. Съдът е приел, че процесният имот е бил семейното жилище на страните, в него по време на брака е извършено преустройство (понастоящем къщата е двуетажна), като на втория етаж живеят синовете на страните, а на първия етаж – ответника и родителите на ищцата, които ползват една стая. С решението за развод е било одобрено постигнатото между съпрузите споразумение по чл. 51 СК, съгласно което семейното жилище, представляващо двуетажна жилищна сграда с административен адрес – [населено място], [община], област Б., индивидуална собственост на ответника, е предоставено за ползване на С. К. Д., а на ищцата е предоставена за ползване една стая от първи жилищен етаж, докато е жива. След развода ищцата е поискала от ответника да й предостави стая от къщата за ползване, но той й отказал и я е изгонил, след което тя се върнала в Англия при дъщеря си, където пребивавала от около 3 години. От фактическа страна е приел също така, че след като на 18.08.2016 г. ищцата отново се върнала в България и отново поискала от ответника да й предостави стая за ползване, който за пореден път й отказал, посочвайки стаята на нейните родители, при които е отсядала при пребиваването си в България, тя предявила иска за нищожност на дарствената сделка, поради противоречието й със закона. От данните по делото и съобразно закона, въззивният съд приел, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване на процесната сделка за нищожна поради противоречие със закона – чл. 13 и чл. 14 СК от 1968 г. (отм.), действащ към момента на изповядване на сделката, към който момент се преценява валидността на й, е основателен. Изложени са съображения, че Семейният кодекс от 1968 г. (отм. със СК от 1985 г.) за първи път въвежда режима на съпружеската имуществена общност, като предвижда, че всички недвижими и движими вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата, независимо на чие име са придобити, с изключение на вещите и правата върху вещи, които са придобити по наследство, дарение или по реда на чл. 389а – чл. 389д ГПК (отм.). Установеният режим на съпружеска имуществена общност е императивен и доколкото в случая, е прието, че процесният недвижим имот, придобит от ищцата по време на брака си с ответника чрез покупко-продажба, поради което същият е станал обща собственост на съпрузите, с която не могат да се разпореждат. Съгласно чл. 14, ал. 2 СК от 1968 г. (отм.), докато трае бракът никой от съпрузите не може да се разпорежда с бъдещия си дял от общото имущество или част от него, а дяловете се обособяват едва при прекратяването на общността – при смъртта на единия съпруг, при развод и обявяване на брака за недействителен, както и по време на брака – по съдебен ред, ако важни причини налагат това, а също и с принудителното изпълнение върху отделна вещ, съгласно чл. 14, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.). Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 3, във вр. с ал. 7 СК от 1968 (отм.), съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи и права върху вещи или единият от тях – със съгласието на другия, дадено в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Въззивният съд е приел, че в случая ищцата се е разпоредила в полза на ответника като му е дарила процесния имот – в режим на съпружеска имуществена общност, която към момента на дарението не е прекратена, поради което е налице противоречие с императивния законов режим на общност. В тази връзка, е приел, че правната уредба по отменения Семейният кодекс от 1968 г. на имуществените отношения между съпрузите, изключва извършване на сделки между съпрузи, като едва с последващия Семеен кодекс от 1985 г. (отм.) е регламентирана възможността (чл. 24) единият съпруг да се разпорежда с имущество в полза на другия съпруг, макар само с личното си имущество, т.е. отново са недопустими сделки между съпрузи с общи имущества. По тези съображения, съдът е уважил като основателен предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за дарение между страните, поради противоречието му със закона – чл. 14, ал. 2 и в чл. 13, ал. 3 от СК (1968 г., отм.). По отношение на евентуалния иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. ”в” ЗЗД за отмяна на договора за дарение, поради недаване на издръжка от надарения на дарителя, съдът е приел, че същият не следва да се разглежда, предвид уважаване на главния иск.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решаван противоречиво от съдилищата и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Формулираният от касатора правен въпрос от процесуално естество, макар да обуславя изхода на делото, тъй като е свързан с допустимостта на постановеното въззивно решение, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. и тази, посочена от касатора. Правомощията на въззивната инстанция са регламентирани в чл. 269 ГПК, като въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Върховният касационен съд може да допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, когато въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение /по арг. на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 1/2009 г./. В конкретния случай поставеният правен въпрос от касатора е за допустимостта на предявения установителен иск за нищожност на процесната дарствената сделка като предявен след изтичане на преклузивния срок съгласно чл. 24, ал. 4 СК от 2009 г., който рефлектира на допустимостта на обжалваното въззивно решение. Такова съществено нарушение на процесуалните правила/да разгледа недопустим иск/ въззивният съд не е извършил. В процесния случай приложимият закон е отменения Семеен кодекс (обн., ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., в сила от 22.05.1968 г.). Това е така, тъй като с влизането в сила на Семейния кодекс от 1968 г. (отм.) за първи път е въведен институтът на съпружеската имуществена общност, като всички недвижими и движими вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата, независимо от това на чие име са придобити. От обхвата на имуществената общност по силата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм.) са изключени само вещите и правата върху вещи, които са придобити преди брака, или през време на брака по наследство, дарение или по реда на чл. 389а – чл. 389д от ГПК (отм.). Тези имоти са лична собственост на съпруга, на чието име са придобити. Моментът на придобиването се определя съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. В разглеждания случай сключеният между страните граждански брак е прекратен към момента на влизане в сила на Семейния кодекс (обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.), но преценката за валидността на процесната сделка следва да се извърши към момента на сключването й – 1984 г. при действащия към този момент СК/1968 г./, а последващите правни норми, уреждащи режима на съпружеската имуществена общност/ СК от 1985 г. отм. и действащия СК от 2009 г./, са без правно значение, включително приложимостта на срока по чл. 24, ал. 4 СК. Това е така, тъй като в случая се касае до абсолютна нищожност на сделката по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която винаги се преценява към момента на извършването й. Като е достигнал до този извод за основателност на предявения установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, приетото от въззивния съд по поставения правен въпрос за допустимост на този иск, не е в противоречие с разрешенията на посоченото по-горе тълкувателно решение и на установената задължителна съдебна практика, вкл. и тази, посочена от касатора, а в съответствие с нея, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените за касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3816 от 14.07.2017 г., постановено по в.гр.д. № 399/2017 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2806 от 08.08.2017 г. от С. К. Д. от [населено място], [община].
ОСЪЖДА С. К. Д. да заплати на София Г. Д. (С.) от [населено място], [община], сумата в размер на 1 000 /хиляда/ лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: