О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
София, 01.03.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари , две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател : ЕМИЛ ТОМОВ
Членове : ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №3631/2016 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. от [населено място] срещу решение №149 от 20.06.2016г по гр.дело № 154/2016г. на Окръжен съд –Ловеч , с което в обжалваната от касатора част е потвърдено решение №78 от 26.02.2016г по гр.д. № 2079/2015г на ЛРС. В трудов спор по чл.225 ал.1 КТ частично е отхвърлена искова претенция за изплащане на обезщетение поради оставане без работа след незаконно уволнение в размер на шест брутни трудови възнаграждения , за разликата над сумата 2940 лв, до размера на сумата 18 217.32 лв .
При безспорно установени други обстоятелства по основанието на иска , обезщетението е присъдено на база последното получено месечно брутно трудово възнаграждение съгласно чл. 228 ал.1 КТ, което за м. август на 2014г е прието за установено в размер на 490лв., но след като работодателят е извършил сторниране на издаден фиш за заплата от 3036.22лв и, съответно е коригирал декларациите пред НОИ за разлика в размер на 2546.22 лв поради техническа грешка на основанието за плащане. След корекцията 490 лв са трудово възнаграждение , а разликата е по граждански договор . На ищеца е издадена см. №57/03.09.2-14г по чл. 45 ал.4 ЗДДФЛ. При предявяване на иска ищецът е представил справка за осигурителния си доход на същата база , включваща месеца , предхождащ уволнението му ,като не е въвел твърдения за друг размер на трудовото си възнаграждение и не е оспорил документите във връзка с извършеното сторниране , при представянето им от ответника. За да потвърди отхвърлянето на исковата претенция за разликата , заявена от ищеца след увеличение на иска по размер , въззивният съд на свой ред е изтъкнал , че от доказателствата не може да се направи извод за получено брутно трудово възнаграждение от 3036,22лв за месеца , предхождащ уволнението , нито че сторнираната сума е заработка , която следва да се включи в базата по чл.228 КТ съгласно чл. 17 ал.1 от НСОРЗ. Като неоснователно е прието оплакването на въззивника ,че първоинстанционният съд неправилно е разпределил доказателствената тежест , като е посочил в доклада ищецът да докаже размера на иска. Изтъкнато е и несвоевременното въвеждане на твърдение от ищеца , че сторнираната сума представлява възнаграждение над основната заплата по представения личен трудов договор. Усилията на ищцовата страна са били насочени към оспорване, че разликата е от устен договор за наем на собствения му тежкотоварен камион ,но не и към доказване на основанието за получаване . Освен това , ищецът не е оспорил и представените документи за получени доходи по гражданско правоотношение, а има и косвени доказателства ,че платеното е за ползване на товарния му автомобил от горското стопанство .
В приложено изложение като основание за допускане до касационно обжалване се изтъква чл. 280 ал.1 т., ГПК , по въпросите :
1. Чия е доказателствената тежест за установяване основанието за плащане. Страната , която твърди ,че плащането е въз основа на правоотношение , различно от трудовото трябва ли да проведе пълно доказване , или е достатъчно непълно , с косвени доказателства .Според защитата, приетото от въззивния съд е в противоречие с реш. № 84/2013г по гр.д №585/2013 ІV г.о и реш. №188/2015г по гр.д №6561/2015г ІІІ г.о .
2. Може ли пълното доказване на размера на иска по чл. 344 ал. 1 т.4 КТ във вр. чл. 225 ал.1 КТ да се осъществи само с косвени доказателства . Според касатора , приетото от въззивния съд е в противоречие с реш. №226/2011 по гр.д №921/2010 ІV г.о , основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК
3.При установяване размера на обезщетението по чл. 225 ал.1 КТ длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните и всички събрани доказателства , относими към размера на получаваното Б.. Противоречието е с решения № 388/2011 по гр.д №1975/2010 І. г.о , Р№2017/2011г на ІV г.о по реда на чл. 290 ГПК.
4. Каква е доказателствената стойност на частните свидетестващи документи и какъв е реда за оспорването им,по който въпрос се поддържа противоречие с реш. № 218/2011г по гр.д №775/2010 ІІІ г.о ,реш. № 169/2013 и реш. №185/2013г на ІІ т.о КТ на ВКС , , реш. №261/2014г гр.д №2354/13 ІІІ г.о Изтъква се, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща доказателствена сила и производство по оспорването му не се открива.Обратното е приел въззивния съд по отношение на документи , издадени едностранно от ответния работодател
Отговор е постъпил от С. ТП „Държавно горско стопанство Л.”. Изтъква се ,че сочената практика на ВКС няма вързка със спора по делото , жалбоподателят въвежда друг спор . Приложените решения по чл. 290 ГПК разрешават други въпроси .Претендират се разноски .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Формулираният в изложение въпрос чия е доказателствената тежест за установяване основанието за плащане , има отговор в практиката на ВКС в поддържания от касатора смисъл ,когато работодателят в трудовия спор следва да докаже начин на изпълнение на задължението си за плащане на трудово възнаграждение предсрочно и от трето лице (реш. № 84/2013г по гр.д №585/2013 ІV г.о и реш. №188/2015г по гр.д №6561/2015г, ІІІ г.о ). Случаят по делото е поставял за разрешаване въпросът за доказателствената тежест при други предпоставки.Размерът на полученото трудово възнаграждение, определен в чл. 228 КТ е от значение за размера на обезщетението по чл.225 ал.1 КТ и установяването му е в тежест на ищеца – реш. № 441/2011 по гр.д 1681/2010 ІV г.о ,с което решение по чл. 290 ГПК ВКС възприе като правилна практиката по реш. №54/2006г по гр. д. № 2670/2003 г. и реш. №1627/2003г по гр. д. № 3072/2002 г. на ВКС, III г. о. Тази практика на ВКС е съобразил въззивния съд ,предвид липсата на проведено доказване на обстоятелствата , с които ищецът свързва завишеният и отхвърлен размер на претенцията си Съобразено е също така и невъвеждането на съответните обстоятелства като твърдения от самия ищец .
При установено задължение по парично вземане , като длъжник работодателят,позовавайки се на плащане , следва да установи основанието на което е платил .Правилото е приложимо,когато между страните има трудово правоотношение и е налице твърдение на работника ,че платеното за последния отработен месец съответно съставлява брутното му трудово възнаграждение. Въвеждането на твърдения в тази връзка още с исковата молба е от значение , както е разяснено в установената практика на ВКС : необходимото обстоятелствено съдържание по предмета на спора ,включително при иск по чл.225 ал.1 КТ се задава от ищеца . Съдът не може да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, или не са сторили това своевременно. Изрично в решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г., ІІ г.о., ВКС, се посочва , че при преценка основателността на доводите и възраженията на страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила. За да признае или отрече правото съдът следва да прецени правното значение и на тези факти и обстоятелства, които ищецът счита, че имат значение за възникването, променянето или прекратяването му( решение №459 от 27.10.2011 г. по гр. дело №1532/2010 г., на ВКС, IV г.о., както и според решение №290/2012 гр. дело № 882/2011 г.ІV г.о ).
В случая по настоящето дело твърденията на ищеца при предявяване на иска и твърденията на ответника за това колко от получената през месеца , предхождащ уволението, парична сума представлява брутно трудово възнаграждение не само са съвпадали ,а за това обстоятелство са били издадени и официални свидетелстващи документи (какъвто е справката за осигурителен доход на ищеца от 22.04.2015г на НАП, при 490 лв за м. август на 2014г) представени от ищеца още с исковата молба. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото и да се произнася по невъведени възражения (решение № 156/ 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/ 2013 г, І г.о., ВКС). Същото се отнася и за несвоевременно въведените твърдения . Ето защо въпросът по т.3 от изложението ,за задълженията на съда да обсъди доводите на страните и всички събрани относими доказателства към размера на получаваното брутно трудово възнаграждение в съвкупност, не може да обуслови допускане до касационно обжалване ,тъй като не е произнесен от въззивния съд при предпоставките и обстоятелствата ,обусловили отговора му в приложената съдебна практика .
Действително , брутното трудово възнаграждение се формира от основното трудово възнаграждение и добавките към него, които имат постоянен характер.(ТР №3/2013, реш. № 231/1998. по гр. д. № 1084/1997 г. на ВКС, III г. о.,Р№1568/2004г по гр. д. № 2573/2002 г. на ВКС, III г. о) Основната работна заплата се определя от трудовия договор или в споразумението (чл. 107 КТ), според прилаганата система на заплащане на труда. ВКС е дал разрешение относно елементите, които се включват в брутното трудово възнаграждение при определяне и изчисляване на дължимото обезщетение ,включително обезщетението при принудителна безработица. Базата включва основното трудово възнаграждение и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер – предвидими и сигурни, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор (реш. № 540 по гр. д. № 895 за 2009 г. на IV г.о , реш. № 78/2011 гр.д № 153/2010 ІV ВКС ) В тежест на ищеца при спор е да ангажира доказателства за тези величини . В случая по делото това е указано а поисканата и допусната на ищеца съдебна експертиза е приета по задача , кореспондираща с първоначалните твърдания по исковата молба. В приложения индивидуален трудов договор с ищеца за длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил при 8 часов работен ден , ясно е договорено основно възнаграждение в размер на 490лв., което при липса на други твърдения ,е основна работна заплата по смисъла на чл. 4 и чл. 17 ал.1 т.1 НСОРЗ, (както е отразено и в представената от ищеца справка за осигурителен доход от НАП) . Договорено възнаграждение за работа в „комплексна бригада за транспортиране на дървен материал в сечище” (по 3,75 лв за един пр.куб. м.) се съдържа в същия трудов договор, но не е установен механизма за формиране на основната работна заплата в държавното предприятие (чл.5 НСОРЗ) ,съответно налице ли са признаците на възнаграждение по чл. 13 от НСОРЗ. Въззивният съд е обсъдил съдържанието на Л. , изследвана е и ведомостта , съобразено е заключението на вещото лице , но при очертаните рамки на спора въззивният съд не е имал за задача да изследва служебно касае ли се за допълнителни трудови възнаграждения по чл.17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ , или за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното по 17 ал.1 т.2 НСОРЗ, който довод касаторът е въвел за първи път при въззивното обжалване , макар да е увеличил иска си по размер .
Ищецът не е заявил, че установената като сторнирана разлика е неговата заработка и му е платена като такава , независимо че в обясненията си по чл. 176 ГПК е оспорил фактическото твърдение на ответника ,че основанието за сторнираното е устен договор за наем на собствения му товарен камион. Както е изтъкнал въззивния съд ,обясненията на ищеца не санират пропуска за своевременното въвеждане на твърдения, съответно доказателства. При това положение изясняването какъв е произходът на разликата ( дали се касае за плащане по граждански договор или за възнаграждения над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното) не е въпрос от служебна компетентност на въззивния съд .
Предвид гореизложеното , неотносимо се поставя въпрос по т.2 от изложението – за възможността от пълно доказване посредством косвени доказателства , както и този по т.4 от изложението – за доказателствената стойност на частните свидетестващи документи и оспорването им . Ищецът не е провеждал доказване на обстоятелствата ,от които черпи доводи при въззивното и касационно обжалване, тъй като не ги е въвел като твърдения по иска. Въззивният съд не е основал решението си на липсващо оспорване на частни свидетестващи документи , за които призводство по чл.193 ГПК не се открива. Социалните и осигурителните плащания не свидетелстват пряко каква е базата при определяне размера на обезщетенията по 228 КТ (реш. № 486 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1528/2009 г., III г.о), но в случая са дали основания на въззивния съд да приеме ,че претенциите на ищеца при предявяване на иска се основават на обстоятелствата , както са установени между страните при извършеното през м. ноември на 2014г сторниране на част от начисленото и получено плащане (сметка 57/03.09.2014г, хонорарен лист „за услуга”, декларации от работодателя по реда на КСО и действащите наредби) .
В обобщение , при формулирането на правни въпроси не отговорено на общо изискване на чл. 280 ал.1 ГПК , като по изтъкнатите вече съображения приложените решения от практиката на ВКС не са годни да обосноват противоречие по решаващо произнесените от въззивния съд правни въпроси при разрешаването на конкретния трудов спор . Касационно обжалване не следва да се допуска
Следва да се присъдят разноски на ответника за адвокатска защита , установени в размер на 1500 лева по приложен списък.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №149 от 20.06.2016г по гр.дело № 154/2016г. на Окръжен съд –Ловеч
Осъжда Д. И. Д. от [населено място] ,ЕГН [ЕГН] да заплати на С. ТП „Държавно горско стопанство Л.” сумата 1500 лева разноски по делото
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .